Началото на тази история се е случило преди десетки хилядолетия, в една нощ на необуздана буря. Когато първият герой е взел огъня от боговете.


Краят на историята започва с появата на „Последният герой” от магьосника сър Тери Пратчет в ново луксозно издание с твърди корици и цветните илюстрации на Пол Къдби.
И нека апокалипсисът започне сега! Бум!
Той се превърна в легенда приживе.
Още помни славните дни на велики приключения.
Времената, когато героят не мислеше за бариери, адвокати и цивилизация.


И хората не му мърмореха за изтребването на дракони.
Но напоследък не винаги помни къде си е оставил ченето… И никак не му е весело.


Затова Коен Варварина е потеглил на поредния поход със своя древен меч, нов бастун и старите (наистина много старите) си приятели. Животът беше хубав. Сега той ще изкачи най-високата планина на Диска, за да се срещне с боговете си. Изобщо не е доволен, че те оставят хората да остаряват и умират.


Впрочем време е да им върне нещо.


Последният герой на света ще върне онова, което първият герой е откраднал. И то с лихвите. И това ще означава края на този свят, ако никой не го спре навреме.


Някой обаче ще се опита. И не е много ясно кой всъщност е „Последният герой”.


„Последният герой” достига до вас благодарение на: закачки с религия, кацането на Луната, богове, митични герои (прикования Прометей, Александър Македонски), драматичното преобразяване на Конан Варварина и Леонардо да Винчи.


Читателят също трябва да благодари на героите, които изобщо по нищо не приличат на хора: Вена Гарванокосата, един брой нещастен менестрел, един брой нескопосан магьосник в лицето на Ринсуинд, магьосниците от Университета, Библиотекаря, Смърт, Капитан Керът от Градската стража и естествено, на Лорд Ветинари.


И най-вече на невероятното чувство за хумор и въображението на сър Тери Пратчет – един от най-обичаните автори в световен мащаб!

Из „Последният герой” от Тери Пратчет

Мястото, където се случи тази история, беше един свят върху гърбовете на четири слона, стъпили върху корубата на гигантска костенурка. Това му е хубавото на пространството. Достатъчно голямо е, за да побере практически всичко. И го побира.
Хората смятат, че е твърде странно да има костенурка, дълга петнайсетина хиляди километра, и слон, висок над три хиляди километра, което само доказва, че човешкият мозък не е добре приспособен за мислене и вероятно отначало е бил предназначен за охлаждане на кръвта. Този мозък вярва, че някакви си размери са стъписващи.
Нищо изумително няма в големината. Костенурките бездруго са фантастични, а слоновете направо ти вземат ума. И фактът, че някъде има огромна костенурка, е несравнимо по-малко учудващ от самото съществуване на костенурките.
Причината за тази история е смесица от много дреболии. Например желанието на хората да вършат забраненото тъкмо защото е забранено. Или стремежът им да откриват нови хоризонти и да изтребват другите хора, които живеят отвъд хоризонтите. Или загадъчните свитъци. Или онази кисела краставичка. Но най-важна е увереността, че някой ден, и то скоро, всичко ще свърши.
„Е, все пак животът продължава“ – казват, когато някой умре. Но това не е вярно от гледна точка на току-що починалия. Продължава Вселената, а не животът му. Тъкмо покойникът е започнал да схваща как да се оправя с нещата и му отмъкват всичко изпод носа – поради болест, злополука… или кисела краставичка в един конкретен случай. Защо трябва да бъде така, е един от неразрешимите въпроси на живота и щом се сблъскат с него, хората или започват да се молят… или се ядосват, ама до полуда.
Началото на историята се случи преди десетки хилядолетия, в една нощ на необуздана буря, когато ярка точица се спусна по склона на планината в центъра на света. Тя криволичеше и ту ускоряваше движението си, ту спираше, сякаш невидимият носител на светлината се хлъзгаше и падаше от камък на камък.
В един миг очертаната от сиянието линия се превърна в облак искри, спрян от пряспа в подножието на една урва. Но подалата се от снега ръка задържа димящата жарава на факела и вятърът, пришпорван от гнева на боговете, прояви особеното си чувство за хумор, като раздуха пламъка…
Който никога не угасна.

Краят на историята започна високо над света, но се снишаваше и кръжеше към хем древния, хем съвременен град Анкх-Морпорк, където според мълвата всичко можеше да бъде купено или продадено, а ако нямаха каквото ви е нужно, веднага биха го откраднали за вас.
Някои дори биха го мечтали вместо вас…
Съществото, което вече търсеше точно определена сграда, беше обучен Безцелен албатрос и по мерките на този свят не представляваше нищо кой знае колко странно . Въпреки това си оставаше безцелен. Прекарваше целия си живот в мързеливи пътешествия между Главината и Ръба на Диска, а каква цел може да се открие в подобни занимания?
Този албатрос беше що-годе дресиран. Мънистените му налудничави очички откриха мястото, където по абсолютно неразбираеми за него причини намираше запаси от аншоа. Пък и там някой щеше да свали това неудобно цилиндърче от крака му. Според птицата размяната беше доста изгодна, от което следва заключението, че дори тези албатроси да не са напълно безцелни, поне са твърде глуповати.
Значи изобщо по нищо не приличат на хората.

Comments

comments