Всеки от нас знае кои са задължителните книги, които изучаваме в училище и които, вече поотраснали, помним добре. Редно е, най-малкото от обща култура, да сме изчели „Под игото“, „Немили – недраги“, „Бай Ганьо“. Те ни дават общата рамка да изградим гледната си точка за българската обща колективна памет. Днес, обаче, ще ви представим няколко съвременни български романа, написани през последните няколко десетилетия. Някои от тях, може би вече познавате, ако не – със сигурност си струва да има обърнете внимание! Нарочно ще пропуснем поезията, защото тя заслужава своя отделна публикация.

„Лавина“ , Блага Димитрова

“Всеки сам си създава лавината, която ще го погълне.”. Роман, който те затрупва от 16-те истории на алпинистите, решили да покорят снежен връх и които стават жертва на жестокия каприз на природата, една планинска лавина. Той те помита. И се гмуркаш в безбройните нишки на отделната лична драма на всеки от групата катерачи и дробовете ти се изпълват със снежинки от подробното изследване на нашето същество.

Това е фино, деликатно изваяно четиво, което бяга от плоските сюжети и празни приказки. Благa Димитрова ни повежда, заедно алпинисткия колектив към върха. Те се движат в стройна редица(всеки, който обича планината, заедно какво е усещането да се изкачваш и да бъдеш част от групата) и четейки, ние ставаме част от тази жизнена, неуязвима колективна цялост, от това „НИЕ“. Но попадайки в снежния водовъртеж, а и още преди това, всеки сам със своите мисли, всеки сам се изправя пред своята лична версия на дилемата и личния конфликт.

Непоетите рискове, липсата на смелост, неизживения миг и неосъзнатото навреме щастие… Защото “пазейки се от всичко, ние не се опазваме като човеци”. Познатите ти деразния, твои лични или на хората около теб. За това и героите ти стават близки, техните дилеми са и наши, преживени или споделени. И прелиствайки романа, ти се бориш за своята глътка въздух и изплуваш, виждайки кристално ясно взаимоотношенията между себе си и околните отстрани. 

Тези 350 страници наливат в теб желанието да изкачваш нови върхове. Книга за алпинизма. Но и не само буквално. Алпинизмът да преборваш снежните бури в живота и да не те е страх да изживяваш.

“Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път. Алпинистите търсят от всички пътища най-трудния.”
И да не спираш да се бориш за последната глътка живот дори докато си в лавината на живота си и не знаеш кое е горе и кое е долу.
Това е книга за извисяването на духа много над злободневните теми и проблеми.
Вземи едно копие и се покатери и ти.
Гледката от върха си заслужава.“

„Крака на костенурка, Николай Грозни 

Изпадал ли си някога в такива крайни мигове на радостен делириум, „от които ти идваше да захвърлиш паспорта и парите си в канавката и да запълзиш до прокажения, изпадайки в екстаз от осъзнаването, че нищо друго не ти остава и няма къде да отидеш“? 

Николай Грозни е обещаващ пианист от София, приет да учи с пълна стипендия джаз на едно от най-добрите места за целта – Музикалния колеж „Бъкрли“ в САЩ. Попадайки на книжки за будизъм, една сутрин, както седи в стаята си в студентското общежитие, решава да зареже всичко и да замине към Дарамсала в Индия, за да стане будистки монах. И го прави. за ужас на близките си. Но не всичко се случва според идеалистичните му очаквания да учи тибетски език, да участва в дебати и след ежедневна медитация да открие рецептата за навлизане в крайната реалност. Той открива, че отношенията с хората, които среща там са далеч по-важни от спазването на монашеската доктрина. И, ако изобщо смисълът е постигане на някаква истина, то личната такава за него няма да бъде в лоното на расото.

Това не е история за някаква временна прищявка на западния човек да открие мъдростта на изтока, не е Индия, показана откъм нейната туристическа страна. Грозни живее в крайна бедност, наравно с местните.  Става близък с изпадналия в положение с никакъв изход бивш югославянин, останал без документи и дори без държава след войната в Босна и Херцоговина.

Николай Грозни не е особено популярен сред българските читатели, които значително по-добре познават стила на автори като Георги Господинов, Милен Русков, Мирослав Пенков. Но в „Крака на костенурка“ той пише искрено, със силна доза ирония към предишния си начин на живот и сегашната си, понякога нелепа ситуация. И на момент стига до такива прозрения, че откровено „превърта играта“ на съвсем друго ниво. Един стилист от класа, на когото наистина си заслужава да обърнеш внимание!

„Жените на Варшава“, Георги Марков

Това е романът на Марков, заедно с „Портрет на моя двойник“ с който най-видимо се конфронтира със соцрелизма в името на един по-свободен и четивен стил. Това е книга – откровение, поток на въображението. С митологичните – езически и библейски сюжети и символи читателят се потапя в една история за създаването на светове. Светът на Павел във Варшава и светът на Йордо в Джендем баир се сблъскват и вплитат в едно. Красиви искри хвърчат от този сблъсък между епохата на езичеството в образите на самодиви, нестинари и шамански духове-помощници, от една страна, и техните обърнати цивилизационни двойници – шадравани, трамваи, урбанистична архитектура. Сблъскват се сюжетно и четири стихии, различни философии за живота, една сплав от старозаветни и новозаветни архетипи, грехопадението, братоубийството, кръщението, възкресението.

„Можем да кажем, че това е книга за спасителната и унищожителна сила на историите, които си разменяме. Съвременен млад мъж и старец овчар седят в едно забравено от Бога място и си разменят истории.“ – казва Георги Господинов за „Жените на Варшава“

„Възвишение“, Милен Русков

„Възвишение“ те връща в епохата на българското Възраждане, в съвместното пътуване на Бай Гичо от Котел и по-младичкия Асенчо от  Жеруна, двама революционери, вдъхновени от „Горски пътник“ на Раковски и бунтовното дело на Димитър Общи и Васил Левски. Двамата имат своите слабости и съмнения в стремлението си да се „возвисят“. И дали успяват накрая и стават ли пълноценна част от „народното дело“ няма да издавам, ще разбереш сам накрая!

Милен Русков е вложил усилия да избяга от статуквото на българската проза. Намирам чист педантизъм в желанието му да разкаже историята по възможно най-правдоподобен начин. Той използва език, доближаващ се до българския начин на говор от средата на 19-ти век и се опитва обективно да отрази българската народопсихология със съответната доза хумор и добре премерена ирония. 

Най-същественото, обаче, е друго. Милен Русков пресъздава това така чувствително за национализма време, без да изпада в обичайната патетика. Свикнали сме да четем за Възраждането през патоса за съдбата на българския народ, с привкус на оплакване, а тук попадаме на нещо съвсем различно. Четиво, което може да разкаже за народоосвободителните борби ведро, с леко чувство за ирония. С прост и лек изказ, в който ненатрапчиво е вложена синтезата за човешкото израстване.

„Физика на тъгата“, Георги Господинов

Аз сме. Едно момче говори – от подземния лабиринт на Минотавъра, от мазе в края на Войната, от приземна квартира през 1970-80-те, от старо бомбоубежище утре.

„Физика на тъгата“ е роман за емпатията и нейното чезнене, за световната есен, за минотаврите, заключени в нас, за възвишеното, което може да е навсякъде, за елементарните частици на тъгата и вечното време на детството, което ни предстои. Роман с преплитащи се коридори, отклонения и стаи, който смесва минало и настояще, мит и документ. Събира истории и животни от всеки род, прави капсули на нетрайното заради онзи, който има да идва – постапокалиптичен читател, бог или охлюв.

„Физика на тъгата“ е хроника на човешката тъга. В която се разстилат сборища от човешки истории, предимно тъжни, предимно меланхолични, които са били част от света на автора, а след това са се разпръснали някъде по тяхната линия на живота. Без ясна структура, той сякаш отстрани се спуска в различните истории на „личния апокалипсис“.

“Това, което Фернандо Песоа създава със своята “Книга на безпокойството” – литературен паметник на португалското саудаде, – Георги Господинов прави за България със своята страхотна “Физика на тъгата””. – Томас Фитцел

„Затворисърце“, Константин Трендафилов

И стигам до една книга, която присъства в моя личен списък с „неща, които трябва да прочета“. Трябва да си призная, че първо слушах Papi Hans, преди да разбера за поета и писател Константин Трендафилов. Но изказванията му из медиите почовъркаха любопиството ми да разбера как и за какво пише той. 

Ето какво казват Марин Бодаков и Захари Карабашлиев за „Затворисърце“:

„Ти не можеш да спасиш никого – нито себе си, нито другите. Любовта обаче винаги ще те връща към мястото на престъплението… Към отказа да осмислиш собствената си вина. Или към способността да живееш предимно чрез вината. Константин Трендафилов ни предлага честен и изящен, направо стремителен роман, с много входове към българската история от 90-те години насам – и почти без изход. Но може ли да има изход от истината за нашето време.“

„Само не ме пускай“ казва онова необикновено момиче в ухото на героя, след като се любят за пръв път.

Този роман прави това с читателите си.
Подвеждащо лесен. Подозрително дълбок. 
Константин Трендафилов идва.“

Comments

comments