Мина КАРАГЬОЗОВА

/ Ивайло Балабанов, “Площадь надежды”, билингва, Москва,
2018, превод на руски – Валерий Латинин/

Излезе  българо-руска двуезична книга със стиховете на големия български поет Ивайло Балабанов. Основна заслуга за това има  известният руски поет и преводач Валерий Латинин. Той е не просто преводач на книгата, той осъществи този проект от началото до края. От първоначалния замисъл, до излизането на книгата.
Да, Ивайло Балабанов е голям поет. Но той така се е срастнал с българските реалии, с българската история, култура, митология, с българското усещане за света, че е много труден за превеждане. Как се превеждат стихове за Балканджи Йово, за Алтанлъ Стоян, за Руфинка и за самодивите. За Асен и за убиецът му Иванко, за Боримечката и черешовото топче…, за Гергана и везира…И, все пак – преведени са. Със завидна вещина и проникновение, със съпричастие и любов, каквито е заслужил Ивайло Балабанов. Поетът, който е Любов.
И не случайно е избрано заглавието “Площад “Надежда” /”Площадь надежды”/ , взето от  стих на едно емблематично стихотворение. Защото, въпреки цялото трагично минало на нашите прадеди, въпреки безкрайните житейски перипетии, Вярата, Любовта и Надеждата пронизват не само нашето битие, но и извисената поезия на Ивайло Балабанов. Много бих искала да цитирам българския и руския преводен вариант на стихотворението, дало заглавие на книгата. Една кратка илюстрация на текстовете в тази двуезична книга.

Съдбата ни е скрита в тези

думи две, изглежда,

защото по закон божествен,

древен и суров

животът винаги започва

от площад”Надежда”

и с нас върви до края той

по улица”Любов”…

И руският вариант на Валерий Латинин:

В этих великих словах

судьбы вершатся, как прежде,

в них – и небесный закон,

и человеческий зов,

будет всегда проходить

жизнь через площадь «Надежды»

и бесконечно идти

вдоль по проспекту «Любовь»…

Поезията на Ивайло Балабанов е намерила своя отклик и своя “преводач от Бога”, съумял да предаде всичко най-ценно и вълнуващо в нея с изразните средства на друг език и друга култура. И оживяват и неделните градове, и красотата на жената с белия шал, и бялата риза на поета, ушита от неговите ангелски крила, и златният ключ за небето, сменен за червено вино…И оживява неговата болка за разрухата родината и неговият вик, че е българин от Хухла…
Метафората на Ивайло, в нашето съзнание е свързана с нестинарството – това е нашата Родина, една жена, която крачи боса в безкрайна жарава… Латинин е намерил просто едно общочовешко значение на метафората. Не жар, а пожар… И звучи силно и автентично. Предава не буквата, а духа на стиховете на Ивайло. Сравнете:

Решението точно на въпроса

                           е в следната метафора, комай:

                           една жена, която крачи боса,

                           а пък жарта пред нея няма край.

                           Жена босая – средь степей,

                           охваченных пожаром, –

                             вот образ Родины моей

                             для скульпторского дара.

Бог в стиховете на Ивайло е добър, човечен, той може да бъде поканен на вечеря, той слиза от небето в нашето битие, за да ни покаже истинския път. Звучат вечните въпроси   накъде сме тръгнали. И къде ще стигнем. И Бог в стиховете на Ивайло е българин, “но го е срам да си признае.” Колко болка от разрухата, болка, която сближава нашите народи, има в тези стихове. Руският народ страда и е страдал не по-малко от нашия, и ще разбере нашето страдание…Просто беше необходим превод. И сега той е налице… И българският, и руският народ са дали свидни жертви през вековете. И границите на нашите държави са чертани с кръв…
И аз разбирам, че душата ми е пределена –

                           едната – в мен, но другата е там – в треви и брош,

                           че южната ни граница е кървавочервена,

                           защото е чертана не с молив, а с нож.
И руският превод:

                           Под белой Гюмюрджиной моя душа двоится,

                           одна во мне трепещет, другая – в поле том.

                           Прочерчена на юге кровавая граница

                           не грифелем – по карте, а по душе – ножом.

Още един културен мост между нашите два народа е изграден с излизането на тази двуезична книга. Точно тези мостове остават вечни. Неръкотворни и вечни.

Защото живеят в сърцата на хората.
 

Comments

comments