Боян Ангелов, председател на Съюза на българските писатели разговаря с Десислва Христова

 

Г-н Ангелов, бихте ли ни разказали повече за Вашата нова стихосбирка „Помръкнала е реката“?

Боян Ангелов: „Помръкнала е реката“ е книга, която е посветена на моя роден град „Панагюрище“. Това е и заглавие на едно от стихотворенията в книгата. Всъщност това стихотворение описва, макар и символично, реката Луда Яна, която извира над Панагюриеще, минава през града и е негов символ. В моето детство, когато имаше приливи, реката заливаше почти целия център на града. Сега вече не е така, но този спомен е останал в детството ми и когато се случат наводнения на други места, винаги си спомням за тази Луда Яна.

 

Тази година излезе статистика на Европейския съюз, която нареди България на едно от последните места по четене на населението. На какво се дължи това според Вас? И как  мислите бихме могли да изградим културни навици у българина и какво ни различава от другите страни, нареждайки ни на последно място в тази класация?

 Боян Ангелов: Това според мен е последствие от нихилистичното отношение на държавата към младото поколение, защото, който посяга на своята история, на своето минало, той е обречен. Хора, които са допуснати от държавата да се подиграват с миналото на България, те също са обречени. Именно тази липса на четене е резултат от създаването на нови идоли и комири. Забелязал съм, че който и да дойде в България, ако е чужденец, той винаги се смята за звезда и хората се подлъгват от това.

Но това отдавна не е нещо ново, тъй като близо 25 години, ако не и повече, границите на България са отворени и всеки, който има желание и възможност може да отиде и да види какво е там. А там не е чак толкова различно.

 

Понеже споменахте младото поколение ще си позволя да Ви попитам дали смятате, че започва една тенденция на младите хора у нас към книгите и литературата?

Боян Ангелов: Всичко е свързано с това какъв продукт се представя на хората, включително и на младите. Аз не мога да правя разлика между млад и възрастен, защото човек се учи през цялата си възраст на нещо. Аз съм достатъчно голям, за да знам, че всеки ден ни дава нещо ново. И наистина съм сигурен, че когато младите хора достигнат една по-зряла възраст ще видят, че животът е едно непрекъснато училище. Но това учлище може да бъде по-успешно, когато се чете добра литература, такава, която позказва добродетели. Защото ние живеем в някакъв хорър филм на ужасите. От една страна имаме едно ужасяващо социално разделение между хората, което го няма почти никъде по света. И от друга страна сякаш всички тези морални ценности са отишли в небитието- различни хора, които отдавна трябваше да са в затвора, се представят за успешни. Или пък фолк културата, на която никой уважаващ себе си човек не може да обръща внимание, се шири на ляво и на дясно и точно тези персони се явяват за българския хай-лайв и български звезди. И тук ролята на литературата е много важна и силна. Ние сме едно общество, което започва все по-силно да гледа назад в миналото. Аз смятам, че това не е за добре, защото миналото трябва да си остане там и човек трябва да живее с настоящето и бъдещето, но непрекъснато се нашепва: „Вижте, вие нищо не струвате. Вие трябва да гледате какво става в миналото, за да се учите от него…“. И в същото време не се виждат чистите примери, които се случват в този момент. Има стотици хиляди примери, които  са достойни за подражание и възхищение, но те не обхващат сферата на нито една медия. И всъщност голяма част от талантливите писатели не могат да намерят себе си, не могат да намерят своя читател, защото се явяват едни самозванци, които се самопредлагат и остават в обсега на камерите.

 

Смятате ли, че Авторското право се засилва в защита на авторите и в частност при песните, в които се използват текстове от българската поезия.

При песните е малко по-различно, защото музикантите и всъщност озвучаването в ефир е нещо, което носи повече дивиденти за телевизията, за радиото и за частни компании и там по-лесно могат да се защитават авторските права.

За един обикновен писател обаче е много страшно да защитава сам своите права. И тъй като в момента няма никаква защита на АП, съществуват закони, но никой не ги спазва, писателите живеят под прага на бедността. Дори голяма част от тях трябва сами да намират спонсори, за да издават своите произведения, след това да се опитват да ги продават, но ако това доведе до неуспех, те ги подаряват. Тоест, държавата се отнася като мащеха към своите писатели.  От хората на изкуството, писателите са в най-незавидната ситуация, защото един музикат може много лесно да намери своята аудитория, пред която да покаже своя талант, но това е много трудно за писателя.