Около 150 души се потопиха в магическия реализъм на сборника на младия български писател.


„Три забулени фигури крачат в снега, лъкатушат в преспите… Боцкат снежинките лицата, блъскат се в телата и после отлитат, разпръснати от ледения дъх на вятъра.” Докато не се озоват на сцената на „City Stage” .
Етно групата „Eriney” oткри премиерата на „Орисия” – магическия сборник на младия български талант Стефан Стефанов, който преплита мистика, магически реализъм, история и фолклор в едно.


Малко след 18:30 ч. на 28 ноември 2018 г. сцената на столичния клуб се превърна в сборище на хайдути, самодиви, вещици и мъдреци. След магическото изпълнение на „Eriney” oтговорният редактор на книгата Христо Блажев и пиарът на издателството Темз Арабаджиева поканиха на сцената автора. В хода на разговора Стефан Стефанов подчерта, че книгата наистина се движи по класически модели, но в същото време вплита и нови елементи в тях.
„Мисля, че е много хубаво самият разказ да може да продължи живота си в главата на читателя, след като вече е бил прочетен. За да може той да го продължи в съзнанието си”, каза още Стефанов и изтъкна, че в наши дни е много лесно човек да се подхлъзне в блатото на наивния патриотизъм, но е важно да познаваш миналото с неговите факти и обичаи, за да можеш да градиш настоящето.
В дивия чар на тези разкази посетителите на премиерата се потопиха и с късометражния филм по един от разказите, дело на Давид Вълков и „Ню Бояна Студио”.

Стефан Стефанов


С „Орисия” (изд. „Сиела”) Стефан Стефанов съживява духа на българският фолклор и разказва история за нов живот, зареден с мъдростта на миналото и енергията на нашето време.
Вълшебният свят на „Орисия“ разказва съдбите на самодиви и разбойници, на вещици и мъдреци, на герои и предатели, чиято памет се предава не чрез думи, а чрез кръвта в нас – на тази кръв говорят разказите на Стефанов.
В духа на „Диви разкази” на Николай Хайтов и „Трънски разкази” на Петър Делчев „Орисия” е знамение, ярка „канатица” в носията на българската литература, която едновременно представя най-доброто от традицията, но и предлага алтернативен поглед върху жанра, преплитайки хорър, мистика, черен хумор и магически реализъм.
„Орисия“ не е просто книга. „Орисия“ е пътуване дотам, където не сте били.
Стефан Стефанов е роден през 1986 г. в София. Завършва гимназиалното си образование в НПМГ, а висшето – в УНСС, София, специалност „Журналистика и масмедии“. През последните години публикува статии, интервюта и репортажи в редица онлайн издания. Дебютната му книга „Горе&Долу“ е издадена през 2013 г. от Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, а през 2015 г. излиза сборникът му „Край до край” (изд. „Колибри”).

Из „Орисия” от Стефан Стефанов
ЖИВОТ ЗА ВРЪЩАНЕ


Огънят край огнището бумти по-силно, когато Никола води вързаната Калина след себе си. Мръщи се Никола, до него Ка¬лина е свела поглед и току поглежда изпод къдриците си, по които снежинки плетат бяла забрадка.
– Давам ти тридесет жълтици за тази мома! – посреща ги Върбан, като сочи към Калина. – Тридесет жълтици и си тръгвам с нея! Няма да я видиш, нито ще чуеш повече за нея, кълна ти се в Бог!
Като чува това Ристу, удря калпак в снега, а Самуил се хва¬ща с жилави ръце за главата, сякаш иска да я свали в пряспата и да я ритне в огнището. С толкова жълтици човек може да си купи къща, ниви, животни, може цяло село да си купи, може нов живот да има, може направо място до Господ да си намери. Тридесет златни лири са съкровище и Върбан ги дава на Нико¬ла срещу какво? За да му подаде единия край на въжето.
– Да не си изгуби ума! – вика Самуил на момъка. – Върба¬не! Малко ли моми има в наше село?
– Шейсет! – казва Върбан на Никола. – Шейсет жълтици ти давам за Калина!
С тези жълтици Никола може да излезе от горите, да се спре с криенето, с дебненето. Може да се свърши със страха, че вратата ще се отвори с ритник и този път той няма да има кога да стреля, нито да изскочи през прозореца. С това богатство ще се радва на спокойни старини, далеч от завери и засади. Някъ¬де, където куршум не стига.
„Няма човек на света, за когото да дам шейсет жълтици – мисли си Никола. – Освен за баба Дара. Но това е друго.“ Звънтят монети от думите на Върбан и този звън дърпа ушите на Ристу, който взима капата си от земята, а същият този звън кара Самуил да клати глава.
– Не говорихме да водя повече хора! – казва Ристу. – Ще я пазя тая само ако ми платиш!
– Платил съм ти достатъчно! – отговаря му Върбан.
Смел е момъкът, сякаш някаква ризница го пази, сякаш сре¬щу него не стои мъж с брадва, който на парчета може да го на¬прави всеки миг. Смелост идва на Върбан, изпъва раменете му, изправя гръбнака му, издължава момъка и го прави по-голям, а думите му по-несдържани.
– Ще ми платиш още! – изръмжава Ристу.
Надига се Ристу, нахлупва калпак на главата си, а после взима брадвата си в ръце. Още преди да е замахнал с нея, Ни¬кола го прихваща за гърлото в гръб и го поваля на земята. В миг проснат е Ристу под Върбан и Никола, бори се и се извива в ръцете им, но остава без сили, заклещен с лице в пряспата.
– Един друг ще се избиете бре, българи! – кашля Самуил в ръкавицата си.
В този миг Калина се обръща и хуква да бяга, а свободният край на въжето я следва като опашка по снега. Твърде далеч е то за Никола, та момата пред очите му се стопява в мрака като привидение. Тогава той се хвърля към везаната си торба, която лежи до огъня, и бързо вади бялата дреха от нея и извиква:
– Калино! Къде отиваш без одежди, Калино?
Изнизва се въжето в снега и краят му потъва в мрака, а Никола вдига дрехата в юмрук и я поднася към огъня.
– Виж! – вика той. – Изгарям ти ключа!
Разнася се ароматът на горящи билки край Хайдушкия бор, когато огънят облизва с език бялата дреха и краищата є сякаш побягват със съскане от пламъчетата. Въжето замръзва на сне¬га, но не се връща Калина – стои в тъмното, където никой не я вижда и никой не може да я плени. Гледа тя как синкава мъгла танцува край огъня и ноздрите є се издуват, за да поемат по¬вече от натежалия от благоухания въздух.– Върни се, Калино!… – провиква се Никола. – Или никога няма да се прибереш у дома.


– Пътят към селото вече стана опасен! – дъхът на Самуил смърди на тютюн. – Там може вече да има заптиета! А не става да останем тук!
Наблизо седи Върбан, целият увит в ямурлук, а погледът му сякаш чупи съчка след съчка в бумтящия огън. До него в снега е Калина, ръцете є са стегнати с въже, а кръстът є е омо¬тан с друго въже, чийто край е завързан за близкото дърво. За¬биват се ноктите на Калина във въжето на китките є, сякаш да го разкъсат. Бялото є лице изглежда като восъчно на светлина¬та на огъня, а очите є не се откъсват от пламъците.
– Чуваш ли, Върбане?
Върбан не слуша, Ристу също не слуша, проснат от другата страна на огъня и заспиващ в ямурлука си. Доволен е Ристу от едно-две неща днес и първото е, че Самуил му е дал още пари, за да остане с тях. Затова се е усмихнал доволно Ристу, прегър-нал е брадвата си и е спуснал клепачи, а поточето зад него му пее приспивна песен.
– Къде отиде тоя Никола? – казва Самуил и изтупва снега от раменете си. – Уж за дърва отиде…
В това време Ристу залюлява хлопатара и Калина подскача уплашена, а той се захилва в просъница, защото това е второто му задоволство за деня – намерил е тоя хлопатар в снега. Кога¬то го разхлопа, на нея є се подкосяват краката, а той всеки път се киска и удря с длани по коленете си. Никола има дрехата є, но Ристу има тоя хлопатар и може да смразява сърцето є с него, когато поиска. „Самодивите се плашат от хлопатари, аз пък не обичам самодиви – мисли си той. – А тая е жива самодива.“
Мижи Ристу и през мигли гледа как Самуил се изтупва от снега, а до него оня хлапак – чорбаджийчето, току поглеж¬да скришно към Калина и щом очите им се срещнат, тя му се усмихва. „Шейсет жълтици – въздъхва Ристу наум. – Шейсет жълтици за тая… Акъл няма тоя Никола…“
Мисли си Ристу за това богатство, звънкат монетите в уши¬те му и той заспива с усмивка на уста. Когато похъркването му се слива с приспивната песен на потока, Върбан се промъква до него и взима хлопатара. След това момъкът прегазва през дълбоките до колене преспи, за да стигне до потока. Там той вдига хлопатара над водата, тъй че Калина край огнището да го види добре, и после го пуска във водите. Връща се Върбан, за¬обикаля отдалеч Ристу и сяда до огъня срещу момата. Загръща се момъкът в ямурлука си, духва топлина в дланите си и вдига поглед към Калина, та очите им се срещат сред пламъците.
Изправя се с пъшкане Самуил, като вижда това, и отива да вземе чибука от дисагите си. Когато старецът се връща, Ри¬сту хърка още по-силно край огнището, а Върбан вече е сед-нал до Калина. Тъпче тютюна в чибука си Самуил, клати гла¬ва и въздиша хрипливо, а после им обръща гръб и вдига очи към тънкия полумесец, огънат като усмивка на небето. В миг златната усмивка се свлича надолу и изчезва, сякаш свалена от невидима ръка – дръпната на земята и скрита в тъмнината. Отваря се широко устата на Самуил и чибукът изпада измежду зъбите му, а зад гърба му устните на Калина се спускат към тези на Върбан и ги изсмукват, облизват, хапят и обичат толко¬ва много за нищо време.
Кръсти се Самуил и сърцето му бие лудешки, защото лу¬ната от нищото изчезна и сега само звезди блестят на небето. Обръща се той към Върбан и Калина, седнали кротко един до друг край огъня.
– Луната… – избъбря Самуил и сочи към небето. – Видяхте ли луната?… Тя изчезна! Видяхте ли я?…

Comments

comments