Размисли на Радослав ИГНАТОВ

… И ето, дойде времето, в което започнах да схващам, че цялостната церемония на поетическото внушение тръгва от всеобщата трансформация в съзнанието на поета – като концентрация на волята върху терена на случилото или неслучилото се време.

Разбрах, че истинската поезия оказва въздействие върху петте сетива на читателя едновременно, като изостря до атавизъм и интуицията – и именно с това тя се превръща в реалност.

Но да се стремиш към реалността, като пишеш измислици, е капан, от който излизане няма. Което от своя страна означаваше, че без измислица няма изкуство. Сложни бяха нещата.

… Отдавна знаех, че поезията едновременно е и убежище, и капан. Но ми се искаше да се приуча да пребивавам във време-пространството на благодатта и прошката за това, че сме хора между човеците; да се рея в небесата на любовта, съзерцанието, действието и умиротворението…

… Моите искове, естествено, бяха оформени с цялата трудност, с която в безгрижието си младият човек би могъл да стовари върху плещите на най-близкостоящите хора край себе си. Метафизика, без присъствието на Бог – скрита от погледа му.

… В онова време се бях вманиачил в поетичната умозрителност и литературно образно-визуалната извънредност. Самовъобразявах се като мистик и мислител. Но в необиграните си текстове от гледната ми точка сега, все пак не спирах да разстилам юношеската връзка общество-индивид-природа-неудовлетворение от пронизителната литературна фактура на заобикалящата ме отвсякъде, според мен,  многооборотна словесна оскъдица.

… Само за месеци стремежите ми се превръщаха в метафизичен екстрат от опити за изследване на въображаемите катаклизми от травматичните за човека, често разривни връзки с действителността. Когато разбрах, че мистикът е човек, който, загубил Смисъла, се стреми да удовлетвори духовните си нужди със заместители, покрай това си „прозрение” престанах да затлачвам ума си с въображаемите светове от познатите на този етап от живота ми модни измислици, ако ще те да бяха плод на изключително майсторство в областта на изящната художествена словесност, силещи се към „новите светове”.

… а вятърът, о, вятърът, нагорният му дъх и голотата му, и расото му на свещеник нощем, с разветите коси върху реките сини, над птиците, забравили далечното си пътешествие на юг; и гърлените звуци, развъртели се сред стволовете на готовите да литнат право в небесата зъбери на срутващата се под мрака планина; изгубеният остров в океана, загубилият се в ленивото движение на океана остров – опорна точка за разбунилите се сред небесата облаци; –

… Там златокосите нивя с полите си рисуват неразгадаеми йероглифи в небесата /по- в дъното: гората е, безсънно огледало, където светът от векове потъва; зеленина отвесна, могъща тайнственост – докоснеш ли пейзажа с глас, самата същност на живота ще експлодира в отговор с хилядогласи звуци/, там вятърът на пресекулки хлипа, за да отлюспи пласт след пласт от канарата  и я направи камъче отново, там с пърхави крилца врабчета като изгубени души поклащат горския покой, а малко по-назад козле с потръпваща опашка от цицката на майка си бозае, същинска пеперуда в храсталак от дива роза; там ехото шепти едно и също, забравено, но скъпо име, лишено от произнасяне докрай; там хребети се блъскат в гривите на облаци бухлати, за да ги пратят някъде, и от самия Космос по-далеч. А ако има нещо друго в гледката, това е, че човекът, без да спира да върви, сглобява елементите на цялата картина и – изкатерил думите си връх след връх – се учи да говори…

… Не се сещам за някое друго от заниманията на човешкия ум, което така убедително да го води към уравновесяване на полярните противоположности в съзнанието на човека  и същевременно да излиза от техните граници, каквото е вглъбеното в собственото си вътрешно движение, създаващото само посока и същност между взривовете на собствените си енергийни полета, каквото е поетичното слово. „Мястото”, докъдето отвежда поетичното слово, независимо от това как ще бъде наричано – дали “отделна реалност”, “пукнатина между световете” или „сакрално пространство”, – е именно точката, в която се интегрират позитивните и негативните сили на собствената ни психика. Пътят до него няма начало и край – в съавторство между творец и съпреживяващ творческия процес, като краен резултат той би трябвало винаги да е свързан с постигнатата хармония, Сътворението и божествените връзки между човеците в човешкото ежедневие.

… започнах да усещам без логически преход проблясъка на представата за „не-нещото”, преди с помощта на възприятието да е станало „нещо”. Проблясващото някъде-там не се създава, не се превръща и не се разпада;

… там някъде, в началото на завихрянето на една елементарна частица, която в речта условно бихме могли да наречем „дума”, трептят енергии, които някак си се намират една друга и вече изчезват; просветва и изчезва безпричинно енергийната искра, която причинява следствие по силата на това, че не е нещо определено. И в самия атом нещата също не са определени като пространствени обекти, както сочи квантовата механика;

… В атома, молекулата и кристала; във водата, земята и въздуха протича „неопределеното”, което чрез нашите възприятия и имената прави небето и земята, и водата; кристала, атома и нас самите. Да „проумееш”, че в крайна сметка човекът е такава име-форма, е решаващата крачка –

… какво от туй, че вън от нашия човешки опит, изказан с думи, нищо не тече във време, не се разполага в пространство, няма битие, не е „нещо”. Има го, и то е безформената ефирна празнота, която тече във всичко и е „вътрешният аспект” на нещата, откриваем в нас като „ум-неум”, по този начин съставляващ „досветовната” ни, „предчовешка” природа.

… и тъй, толерантен към „други” мистични опитности, открих, че Смисълът не се вижда, нито пък се открива с думи. Не се назовава. Той се открива сам – в неизбежността на света, с омагьосващата си простота…

… но нека разчленим редицата от мисли, защото преживяното остава някъде далеч в отминалия миг, защото всичко в битието ни е състояние…

… Създателят не мисли за победа, във винаги несполучливите домогвания,

там, където е забравил да притури ум, към нея самоубийствено са устреме-

ни неговите производни – безброй човекодоказателства за още по- безброй

човешки производни, несъвършени производни, които винаги ще бъдат под-

чинявани от други, онези, същите, които в стремежа си към местожител-

ство връз острието на бръснача, ще грохнат с предизвикателна усмивка на уста, не смогнали да отделят секунда време, за да се вместят в  собствената си съдба. Окрилят девствения ум, блестящи, думите от прозирната дълбина на трудно обработената мисъл, мисълта, превърната в природен къс, изтръгнат направо изпод носа на Бога, за който всички казват, че винаги е пречел да направим от равнина насечена хълмиста местност, хълмиста местност, чукар, верига каменна, масив планински, непроходимо висине, което, според нас, не дай си Боже, все някой ден ще се превърне в сборище на богоравни…

… Обичах вече чистотата на този начин на виждане, обичах неговата всеобхватност: цялата трудна яснота, цялото множествено движение на първичната реалност бяха налице и рисуваха душевното пиршество на човешката личност… Опитвах се да пиша вече така и вече знаех кои от познатите ми ще одобрят този начин на писане – за онова време това бяха хора извън правилата – необикновени, неспокойни натури, предизвикателно заплеснати в поведението си. За самия мен това вече беше Голямото отклонение на напреженията. Знаех, че си проправям добра пътека и имах вече кураж: на Радичков му допадаше борбата ми с думите. Това бе по-наднормално, по-мащабно съществуване в словото, мисълта ми вече беше в състояние да дебне фантомите на един значително по-флуиден свят от онзи, който ме обкръжаваше и който познавах от сънищата, до сетните извивки на възвишенията и сенките в неговите снижавания. Този свят в същността си обаче беше реален. В него вече го нямаше интимистичният тон на безкрайния открит монолог в сантименталното съприкосновение с познатите и банални неща, свити в подредената сянка на достопочтеното ежедневие…

… Каменоломни изоставени и дъжд, дъжд, дъжд, а долу в равнината –пожарът на грохналия в сънищата град, градът неземен нощем, а през деня до втръсване еднообразен с шумовете, прахоляка, сметищата, организираната подлост в оцеляването на едни над други, с платената любов и безобидната омраза, с плъховете, мишките, домашните любимци, венерическите болести, с чучеловидните създатели – неясни сенки, сплъстени в кръг край въртележката на тягостното бягство от смъртта, наречено движение поради липсата на друга дума, която да обозначава с две три срички факта, че авторството на Потопа не принадлежи на Бога.

… нямаше го прякото отражение. Стадият на отражението, на отреагирването в поезията се прескача единствено от контраезика на въображението. Но от своя страна контраезикът на въображението несъмнено може да бъде прескочен от едно ново действие, което налага други, по-мощни сили и концентрации:

… Едва ли някой би могъл да наклони посоката на гъвкавия ум, за да повярва паметта, че в сън Атлантите се крият поради липса на друго някое убежище от хорските очи, от хиляди прииждащи човеци, човеци, болни и лишени от време, свобода, от хляб, човешки образ, от собствено подобие – завинаги от други хора, постигнали лъскавина, симетрия и благовидност на пейзажа единствено зарад това, че са живели в умножена дажба свобода и хляб, човешки образ и себеподобие, за да се чуе, за кой ли път назад зад мрака, предхождал бебешкия рев на новозаселници в неизброими орди; рев бебешки, прераснал първо в боен вик, в победоносен смях, в плач скръбен, плач, следван от безобидна тишина, за да се види, разбере и чуе, да се разучи нов, примерът, обозначаващ Смисъла не с визия и звук, а в пълното отсъствие на визия и звук – загадъчното Съдържание в процеса на душевно-умствено-телесните ни упражнения –

… фини рисунки, филигранни съпоставки на тъмните и светли петна – пространствените отношения и съотношения между прицелените за инкрустация в „платното” „предмети” – и движение, движение, движение:

… и продължава да шепти в тъмата, ще каже истината най-подир – заобиколен от нощ, ако не го дочуваш ти, ще разберат гласа му боговете!…

… Мисълта е първият двигател на медитацията, но медиативното движение продължава безспир, далече отвъд границите на мисълта…

… Идеи? Винаги има идеи, ако щете – основни; а и във всеки що-годе свързан смислово текст може да се открие и изводът, и заключението, както ни учеха в отделенията едно време…

… Дотук добре, но това са актове, чийто краен резултат са мъгляви размишления, артистични словесни късове на пръв поглед, без сериозна основа.

Мисленето в поезията, дори то да е с далечни и съвсем хаотични връзки в общата тъкан на текста, винаги трябва да бъде подчинено на логиката, макар понякога тя да бъде затворена в движението на собствените си съвсем тесни предели. Това е логика на завършените системи от образи, душевни изображения и превъплъщения на индивидуалното „аз” на твореца. Тя, както би се изразил Кенет Уайт, е прекъсване на временното, за да се влезе в едно извънвременно пространство. Това е просветлението в мрака на неизвестното и „празнотата”, „белият свят” в дзен-будизма – най-трудно постижимата, последната фаза на медитацията; според моето скромно мнение: „видението без застопорени в съзнанието образи”; видение, в което се опитвам да обединя собствените си предмисли с духа на предполагаемия мой съжител в света, с небето и природата покрай мен, крайният сполучлив резултат от действието на което би бил художественият образ,

… където си застанал не само в предначертания път, а и в неизвестното, където съзнанието се слива с мирозданието и разликите между богочовека и човекобога се появяват и изчезват по твоя воля …

… Това е един от вариантите за превъплъщението на артиста,

… но ако в цялостния обем на мисълта ти не достига нещо малко, нещо съвсем, съвсем мъничко, ще липсва всичко –

… защото моделът, структурите, механизмите на същността и съществуването са мравчи дири пред вдъхновението да ги съзреш и наблюдаваш –

… а движейки се в пространствата на вътрешната си яснота, отшелникът е постигал висшата цел на своя живот: анонимната простота в диалога си с човечеството и Бога;

… освен това, хуманистичната западна култура е приета с изключително много страдание. А казват, че страданието е присъщо единствено на славянството, на православното християнство!…

… после ми предстоеше десетилетия наред да вървя по неравния, безкраен в ширината, дължината и дълбочината си път от литературата към поезията, от цивилизацията към културата, от обществото към понякога болезнената жива реалност на битието.

… но аз се намирах може би вече в пространствата на естествени според мен  феномени…

… В процеса на работата си разбрах, че ако искам да имам успех с текстовете, беше необходимо умело да контролирам приливите и отливите на сугестията, трябваше да се съобразявам с всички видове интервалови препятствия пред накъсаната ми от емоции в собствения си порой мисъл, трябваше да се науча да напластявам умело съвместимото до несъвместимото в едно цяло, да създавам полифонични връзки и взаимоотношения между отделни вътрешно смислови структури на фразата, хладнокръвно да овладявам ритмичните изпитания и темпото в потока на мисълта, да постигна  техниката на снапшотовете – моменталните снимки, изгледите, пейзажите на съзнанието, – на поетичния изблик,  съчетани в единство: импулсивно и без всякакво суетене.

Малко по-късно открих, и то поради тийнейджърското си несъгласие с целия заобикалящ ме свят, че с едно-две авторски изключения в тогавашната литература, сюжетът и дори съдбата на персонажите, нямаха абсолютно никакво значение за смисъла в изобилната книжна продукция – значение имаше идеологическото „нищо- не-случващо се” в душевните лутания на полуграмотния литературен герой /автор/, който от лош човек или колебаещ се между доброто и злото индивид, в развоя на литературния опус се превръщаше в идеалната положителна личност от социума на  новоизграждащата се бъдещност. В белетристичната книжнина на него му се позволяваше най-много грехът да удари една-две мастики в кварталната кръчма след работа, а случеше ли се да изневери на жена си понякога, партийната организация моментално го вразумяваше и го връщаше вкъщи, при родата, семейството и децата. В по-голямата си част поезията от онова време наподобяваше хорово пеене, в което маститите изпълнители жанрово стояха широко разкрачени между балагана и молитвата /не към Бога, разбира се/, между шепота, агресивният егоцентричен крясък и гърленото недискретно говорене в ухото на съседа от публиката по време на театрално представление.

… защото езикът разчита на звука, но звукът има своя собствена автономна стихия…

… Всеизвестен до баналност е фактът, че поезията ни предлага един от пътищата към духовно преобразяване. Като отделни човешки същества само голямата поезия обаче ни кара да се почувстваме неразделимо свързани с Вселенския Дух. Ако не всички, в детските и юношеските си години повечето от чувствителните и мислещи младежи пишат поезия. Поезията им обикновено е досадно, резонансно, заглъхващо, интимистично, ала дълго време и непрестанно повтарящо се ехо на нещо чуто, прочетено, почувствано в резултат на приповдигнатия, но необигран ум на изгубилото разума си от любов или влюбване същество, на обземаното на вълни, на вълни от тъга или пристъпите на отчаяние създание, на възторжения в празничната си лудост индивид, който иска да сподели с цял свят уникалните си според него вътрешни преживявания, свързани с някакво подобие на временно вдъхновение. Но ако в по-зрелите си години ние продължаваме да депонираме в заобикалящия ни свят собственото си чувство за истинска необикновеност, освен от всичко останало, съдбата ни започва да се съставя от новооткрити сакрални връзки между самите нас и Вселената като цяло. И на определен етап от развитието си узнаваме собственото си място във великата йерархия на съществуването.

… Тепърва имаше да се убеждавам във факта, че трудът ми нямаше да се заплаща добре, не защото нямаше стойност, а защото няма цена.

… Независимо от това дали авторът се надява, че след хиляди години ще го четат както хората днес обичат да четат древнокитайските поети или не, сигурно е едно: в леденото сияние на разума няма  капка поезия!…

… човекът е неприкосновен индивид, но е и множественост…

… в този смисъл всяко изкуство е безкраен преразказ на опитите ни за духовно самопознание. Този преразказ не е само словесно, тоест мисловно пресътворение на изминалото се време. Той е частица, едва доловимо със сетива миниатюрно парченце от многоспектралната мозайка на вътрешните състояния в настоящето на пресъздателя или преразказвача – дори когато той говори за бъдещето си: в рамките на придобития от него в годините житейски или творчески опит. Тоест, “преразказът” е всичко онова, което вече е самата новооткрита от самия него, негова вътрешна същност.

Повтарям: думата ми е за голямото, съкровено изкуство.

Comments

comments