Александър Стоянов


„Руско-турските войни (1569–1878 г.)“ – втората книга на преподавателя и журналист
Александър Стоянов  след „Османската експанзия“ – за кратко време успя да привлече вниманието на специалисти и любители на историята.

На 10 октомври 2018 г. от 18:30 ч. в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ изданието бе представено пред събралите се около 100 души и възкреси спомена за „сблъсъка на титаните”.

Журналистът Горан Благоев откри премиерата и покани на сцената колегата си Руслан Трад („Убийството на една революция”), който със забавен спомен от  общата си ученическа практика с автора подчерта, че Александър Стоянов от младежките си години успява да „чупи и троши“ легенди.

Самият Горан Благоев потвърди и изтъкна предимствата на „Руско-турските войни (1569–1878 г.)“,а именно систематичния поглед и прецизното боравене с източници.

Автор и модератор се обединиха около мнението, че обикновено империите не се извиняват за действията си, а митологизирането на българската роля в конфликтите е нормално явление, тъй като по-малките народи пречупват историята основно през собствената си призма.

Работата с източниците, съчетаването на политическа и икономическа история с военната и убеждението, че историята трябва да се пише за хората, а не за историците – това бяха основните теми в своебразната дискусия, а след нея авторът благодари на всички присъстващи за изключителната активност и отношението.

„Руско-турските войни (1569–1878 г.)“ е издание, което се превръща в една от първите стъпки в процеса по осъвременяване и обогатяване на българската историография през XXI в., посветена на 11-те конфликта, разгърнати в продължение на 310 години.

Базирайки се на монографии, студии, статии, авторът на „Османската експанзия 1453–1683 г.“ проследява в 504 страници чисто хронологично конфликтите, но и се старае да внесе яснота в процесите на преструктуриране, реформиране и развитие на въоръжените сили на двете империи.

Из „Руско-турските войни  (1569–1878 г.)“ от Александър Стоянов

І глава

ИГРАЧИТЕ И ИГРАЛНАТА ДЪСКА

Преди да се вкопчат в ожесточено единоборство, Османската им­перия и Московското царство извървяват сходен път на разви­тие, който обуславя тяхната история в периода до 1568 г.[1] И двете държави се издигат като обединителен център на няколко по-малки държавни образувания, населяващи раздробения от монголските на­шествия ареал на една по-стара средновековна монархия. В случая с османците това е Румският султанат, а в руския – Киевското княже­ство и наследилата го система от държави наследници, подчинена от татарите в края на XIII в. По същия начин, по който османските турци завземат останалите анадолски бейлици[2], за да се издигнат като един­ствена регионална сила, московските князе анексират една след друга останалите руски държави, разположени западно от река Волга и се­верно от река Дон. Както завземането на Константинопол легитимира претенциите на Мехмед II за върховенство на Балканите и в Мала Азия, така и превземането на Новгород (1478 г.) превръща Москва в единен политически център на руските земи.

Проблемите във военно отношение, пред които се изправят две­те монархии, също са сходни. С оглед на преките си противници, и Османската империя, и Московското царство са принудени да разра­ботят една определена двойственост в постановката на своите полеви армии. От една страна, за преодоляване на противниците на запад, двете държави използват силни пехотни формирования, подкрепени с артилерия, докато при кампаниите на изток – употребата на кавале­рия остава по-удачният способ за постигане на успехи. Допълнител­но сходство може да се открие по отношение на приобщаването на степните общества, населяващи Северното Черноморие. И Москва, и Истанбул се стремят да контролират и ограничат военно-политическите претенции на местното население – състоящо се основно от татари и казаци. За целта и двете монархии разработват сходни мето­ди като: настаняване на постоянни гарнизони; строеж на укрепителни линии; засилване правомощията на местните управници и налагане на система на патронаж спрямо местните военни и политически лиде­ри. Въпреки сериозните усилия двете държави ще похабят повече от два века преди целите им да бъдат повече или по-малко осъществени. Причината за това се корени както в техническите и административ­ни ограничения на централизиращите се ранномодерни държави, така и в изключително упоритата активна и пасивна съпротива, оказвана от местното население, което брани със зъби и нокти своята политическа, военна и икономическа независимост.

Зенитът на Полумесеца

Възходът на Османската империя започва през 1300 г., когато вторият поред владетел на малкия анадолски бейлик – Осман I Гази (1299–1324 г.)[3], започва да разширява земите си, атакувайки владенията на отслабващата Византийска империя, раздирана от граждански войни и от деградиращата система на пограничните теми, сериозно отслабе­ни от политиката на Михаил VIII Палеолог (1259–1282 г.). Мечтата на ромеите да възстановят своите владения на Балканите изцежда тех­ните ресурси и василевсите са принудени да изтеглят войски от Мала Азия, за да запълнят пробойните в Европа. Роля в този процес има и България – само в рамките на една година (1278 г.) българският цар Ивайло унищожава цели две византийски армии – сериозен удар за и без това изтощените ресурси на Византия. Макар да постигат окон­чателен успех срещу България, ромейските сили са допълнително из­тощени след войните със Сърбия и при отбиване на атаките на Неапо­литанското кралство. Проблемите с Каталонската дружина на Рожедьо Флор в началото на XIV в. само задълбочават кризата, давайки златен шанс на Осман. Той и синът му Орхан (1324–1362 г.) успяват да завземат всички византийски територии във Витиния, включително крепостите Бурса и Никея, които бързо се превръщат в опорни точки на османския контрол. Поредица от победи срещу бейлиците Кареси, Айдън и Гермиян водят до разширяване на османската държава. Ис­тинският пробив обаче идва през 1356 г., когато византийците преда­ват на османците крепостите Галиполи и Цимпе в замяна на оказаната военна подкрепа в хода на поредната гражданска война между Йоан Кантакузин (1347–1354 г.) и Йоан Палеолог (1341–1391 г.). Възполз­вайки се от новопридобитото предмостие на Балканите, османците, водени от Мурад (1362–1389 г.) и неговите близки помощници Лала Шахин паша и Евренос бей, бързо разширяват контрола си в Тракия. Одрин пада през 1362 г., а заедно с него и околните византийски кре­пости. Походът (1364–1366 г.) на Амадео VI Савойски (1343–1383г.) дава временна отсрочка, която е пропиляна от балканските народи, вкопчени в собствените си противоборства. Междувременно Лала Шахин и Евренос продължават експанзията си в Тракия и успяват да разгромят единствената сериозна опозиция срещу османските сили – войските на братята Вълкашин и Углеша Мрнявчевич, които са раз­громени при Черномен през 1371 г.

Пет години по-късно поредната гражданска война във Византия води до купуване на услугите на Мурад – Галиполи и Цимпе са върна­ти на османците, с което те окончателно се установяват на Балканите. Следващите 30 години представляват почти постоянен низ от осман­ски победи. През 1382 г. Мурад слага ръка върху Тракия и Софийското поле, следват Македония и Тесалия. През 1387 г. при Плочник боснен­ско-сръбската армия, подкрепена и от български части, нанася първото голямо поражение на султанските войски. През 1389 г. обаче в битката при Косово поле не се излъчва реален победител, но се вижда, че дори смъртта на Мурад не е достатъчна, за да прекърши османския устрем. През 1393 г. османците завземат Търновското царство. Две години по-късно Добруджанското деспотство споделя съдбата му. През 1396 г., Баязид (1389–1402 г.) разбива кръстоносната армия на унгарския крал Сигизмунд (1387–1437 г.) при Никопол и утвърждава сюзеренитета си над Видинското царство и Влашко. До паметната битка при Анкара изглежда, че нищо не е в състояние да възпре Полумесеца. Тогава на преден план излиза Тамерлан (известен и като Тимур), ловко привлечен от византийската дипломация с обещание за богата плячка. Монголски­те сили проникват в Мала Азия и разгромяват османската армия при Анкара. Всички анадолски васали на Баязид го предават. Парадоксал­но, най-верни му остават частите, събрани на Балканите, в това число и сръбският контингент от тежка конница. Тамерлан отвежда султана в клетка, а немалка част от османските завоевания са загубени – върнати на предишните им собственици.

Следва десетилетие на граждански войни между тримата сино­ве на Баязид – Сюлейман, Муса и Мехмед. В крайна сметка Мехмед Челеби (1413–1421 г.) излиза победител и се заема да омиротвори и възстанови своята държава. В резултат на далновидната му полити­ка неговият наследник Мурад II (1421–1444 г.; 1446–1451 г.) успява да преодолее всички негативни последици от катастрофата при Ан­кара и дори да премине в контранастъпление на Балканите и в Мала Азия. Когато Мурад II умира през 1451 г., неговият син Мехмед II Фа­тих (1444–1446 г.; 1451–1481 г.) наследява една укрепнала и богата държава, разполагаща с модернизирана армия и готова за следващия етап от своята експанзия. Завоеванията не закъсняват.7 През 1453 г. Мехмед превзема Константинопол и го превръща в своята нова им­перска столица. Следват поредица от бързи успехи срещу остатъците от Византия – държавиците на Палеолозите и Комнините в Пелопонес и Трапезунд, както и срещу Генуа, чиито колонии в Черно море биват подчинени една след друга. Мехмед не забравя и Западните Балкани. Сърбия е покорена през 1459 г., последвана от Босна четири години по-късно. Единствено упоритата съпротива на Скендербег в Албания и на Дракула във Влашко оставя горчив вкус в устата на Завоевате­ля. До смъртта си през 1481 г. Мехмед II подчинява почти цяла Мала Азия, по-голямата част от Егейските острови и Балканите и налага върховенството на Османската империя над Кримското ханство – ход, който ще има сериозно влияние върху събитията, които ще бъдат разгледани в настоящата книга.

След вихрената експанзия от времето на Мехмед Османската империя се нуждае от време за консолидиране и възстановяване на силите. Тези ценни активи са натрупани в хода на управлението на Баязид II (1481–1512 г.), който съумява да се справи с гражданската война, започната от брат му Джем, както и да отблъсне туркменската племенна конфедерация Ак-Коюнлу, чиято империя в Месопотамия и Армения е сериозно предизвикателство за османските интереси в Западна Мала Азия. Баязид успява там, където Мехмед II се прова­ля – Албания е окончателно подчинена, Влашко е поставено под трай­на зависимост, а молдовските крепости в делтата на реките Дунав и Днестър са заети от османски гарнизони. Без да постигне някакви ко­лосални териториални придобивки, Баязид II циментира османската хегемония както на Балканите, така и в Черно море.

Смъртта на предпазливия Баязид II е сигнал за нов, агресивен етап в османската външна политика. Образованият, безскрупулен и без­крайно амбициозен Селим I (1512–1520 г.) бърза да се разправи със семейството си, за да си спести възможна гражданска война. След това той потегля с армиите си на изток, където две империи се надигат сре­щу османците – старото владение на Мамелюците в Сирия и Египет и новата монархия на Сафавидите в Иран и Ирак. Селим разбива перси­те при Чалдъран (1514 г.), след което насочва силите си към Египет. Мамелюците са разгромени в две последователни битки – при Мардж ал Дабик в Сирия (1516 г.) и при Ридания край Кайро (1517 г.). За на­следника на Селим – Сюлейман Законодателя (наричан и Великолепни, 1520–1566 г.), остава само да потуши бунта на последните египетски мамелюци (1522 г.), след което историята се превръща в пасивен наблюдател на новата вълна от османски завоевания. Сюлейман, подобно на своя прадядо Мехмед, почти не изпуска година без да организира грандиозен поход отвъд границите на своята империя. Между 80 000 и 100 000 войници кръстосват Балканите и Близкия изток, завоювайки нови земи. Белград е завзет през 1521 г., отваряйки пътя към Унгария, която пада на свой ред през 1526 г., след като Сюлейман побеждава Лайош II (1516–1526 г.) в битката при Мохач. Междувременно осман­ците превземат о. Родос и прогонват рицарите хоспиталиери, които след известно странстване се установяват на о. Малта, където орденът им съществува и до днес. След успехите на запад Сюлейман отправя взор към Азия. Азербайджан и Ирак са завладени, заедно с Армения и части от Грузия. Османските сили превземат и Йемен, Еритрея и части от Сомалия. В Африка Алжир признава върховенството на Портата, а след упорита борба срещу хоспиталиери и испанци Либия също е при­съединена към владенията на султана.

Именно в годините на големите успехи, започват да личат и пре­делите на османската мощ. Виена на два пъти остава извън възможно­стите на Сюлейман, а битката за Унгария се проточва чак до 1547 г., когато между османци и Хабсбурги най-сетне е постигнат временен компромис. Походите във вътрешността на Иран са пълен провал, а операциите срещу португалците в Червено море и Индийския океан приличат по-скоро на пасивна отбрана, отколкото на активно поемане на инициативата. Макар и да постигат значително предимство по море в Средиземноморието, османските сили сякаш са достигнали предела на възможностите си и флотът на султана се задоволява основно да разграбва вражеските пристанища, а не да ги завладява.

Когато Сюлейман умира през 1566 г., неговите сили са претърпе­ли поражение под стените на Ла Валета в Малта, но въпреки това империята му е една от най-великите държави в света. Единствен ре­ален неин съперник се явява Хабсбургската монархия, властваща над Испания, Австрия, половин Италия, Бенелюкса и отвъдморските земи на Новия свят. Макар неговият наследник Селим II (1566–1574 г.) да не блести нито с особен интелект, нито със значителни качества като монарх, опитният велик везир Мехмед Соколович стиска здраво юз­дите на властта и продължава да крепи наследството на Сюлейман. Именно в контекста на неговото управление като велик везир Осман­ската империя за първи път ще се изправи срещу най-новата велика сила в Европа – Московското царство.


[1] До 1721 г. териториите на дн. Русия са наричани и Московско царство, и Ру­ско царство в зависимост от отделните исторически изследвания. Двете названия ще бъдат използвани като взаимозаменяеми в настоящия текст.

[2] Бейлик – област, провинция, управлявана от бей (феодален владетел).

[3] За владетелите в книгата се дават години на управление, а не години, през които са живели – б. а.

Comments

comments