140 години от рождението на П.К. Яворов и 105 години от написването на стиха „В часа на синята мъгла”.

С цвета и на зората, и на предмрака 

 

Аз не Живея – аз горя. /,Две души”/

Аз шеметно се нося, дух из океана

на тъмнина нестресвана от сън за ден.

…………………………………………

Живота и смъртта крила ми са предвечни…/”Песента на човека”/

Смъртта – не виждам друго в белия кивот

на твоите скрижали тайни, о живот! /“Маска”/

 

И аз те имам: радостта е скръб…/”Родина”/

Чета Яворов и заедно с него потъвам в кладенеца на бездънното Синьо. В присъствието-пространство, в синята Празнота, събираща всичко в Едно. И  небето, и земята. И деня, и нощта. И ада, и рая. И ангела, и демона. И радостта, и скръбта… И словото на звездите. С неговия ритъм, водещ към бездънното и устрелващ към невидимото във висинето. А мъглата е само за прикритие на един невидим и безмълвен Взор – този на Подателя на всичко. Усещам се в него, но и негова. Дъхът Му прелива, прозира те, потапя те в дълбочината на интертекста, в който има небивала взаимност и обмен. Защото Словото му следва само себе си, бидейки вътре в себе си. А отвън изглежда като сън наяве в съня на живота…

Иначе как да се съчетае на пръв поглед несъчетаемото – като метафизиката и харамийството, любовта и смъртта, фикцията и действителността, земното и отвъдното, човешкото и свръхчовешкото, доброто и злото, непонятната боязън и душата пуста… Като романтичната мъгла и сивотата на гнева. Като синята мъгла на предутринта и тази, която се изпарява от тялото след смъртта. Като мистично съчетаните  цветове и на зората, и на предмрака…

Яворов споделя със сестра си Мина (Вж. М. Крачолова. Цит. съч., с. 248–249), че имал тайнствени, зловещи явявания на Ботев, сякаш за да ги превърне в словесни по ботевски стилизации. А докато превежда от руски Лермонтовия „Демон” на по-голямата си сестра Мина до късно една вечер, “вижда” през прозореца момичета в бели дрехи да играят хоро. Но бил убеден, че  без „Демон“ Лермонтов не би бил Лермонтов.

Константин Гълъбов (К. Гълъбов. Цит. съч., с. 344) пък описва странните пространствени и телесни емоции на Яворов, когато създавал “Хайдушки песни“, “Калиопа“, „Лист отбрулен“. Поетът признава пред него, че изпитвал някакво чувство на ритъм, на движение, на слизане, на люлеене, намиращо най-пълен израз в римите му.

 

Потънал в дълбока скръб, обвинен и унизен, Яворов написва пропитото с горест стихотворение “В часа на синята мъгла” в квартирата на “Витошка” и “Солунска”, където се връща, след като не успява да последва Лора в смъртта й. Посвещава го на трите деца на любимата си сестра Екатерина, които считал за свои внучета. С този стих той предугадил бъдещата нерадостната съдба на две от тях – Малина и Найден. Пак в последните си дни, при втората, окончателна редакция на стихосбирката „Подир сенките на облаците“ /1914 г./, преименува прочутото си стихотворение “Стон”  в “На Лора”, с което показва , че победителка в любовната драма между двамата е жената, извоювала сакрално място в гибелно ранената душа на поета. Така изпраща душата си с последен зов към нея.

 

През 70-те години на миналия век сградата, в която била последната му квартира, щяла да бъде превърната в търговска сграда, но журналисти и писатели успяват да я спасят  и сега тя е поне паметник на културата. Парадният вход на двуетажната сграда с приземна търговска част, построена през 1909 г. за Трайчо Стоянов Спасов от неизвестен за архивите архитект бил откъм “Витошка”. Пестелива на външни декорации, тя крие красив интериор зад двата входа – площадки с фигурални мозайки, спираловидно стълбище с изящни парапети от ковано желязо. Стаята му, с изглед към двора, която обитавал преди и след краткотрайния си злощастен брак с Лора Каравелова, е била най-задната на горния етаж.

П.К. Яворов

 

В часа на синята мъгла

                                     На моите внучета Найден, Малинка и Ганка

Седя и гледам от прозореца: деца

играят вън; – сега е утрината тяхна

и пролет грее на безгрижните лица.

Един ли цвят пред моите очи увяхна?

Седя и гледам; спомени придавят гръд.

Неволно пита взор посоките далеки,

където се преплитат пътища, пътеки…

Що иде тук – и кой отива там, – отвъд

сребровъздушните стени на кръгозора?

Но кой ще назове честта и кой позора?

       Деца, боя се зарад вас.

 

Извършва слънцето заклетия си ход

над вашите глави открити. То прижуря –

и облачен дими припламнал небосвод.

Аз зная що е пек, аз зная що е буря.

Отдавна вече бдя – пребродих своя ден…

Деца, седя и гледам с горестна усмивка.

И кой ще ми натякне моята почивка?

Но на прозореца завесата пред мен

да падне чакам аз. От молниите блясък

ще свети вам по пладне. Бурята навън

ще заглушава вашия безсмислен крясък.

А без видения ще бъде моя сън.

 

Разръфани и прашни, вечерния хлад

най-сетне ще ви лъхне. Морно меланхолни

чела ще наведете. Спомена нерад

ще пари – като въглен – на душите болни, –

като забита и прекършена стрела.

А медлено ще чезне вечерна позлата

на висоти, остали тайна за мечтата.

И ето в оня час на синята мъгла,

когато млъква шум и тишината стене,

при своите прозорци седнали без мощ,

спомнете си, деца, спомнете си за мене

и прошепнете – лека нощ!

Comments

comments