Само единението може

да спаси българската литературна традиция

 

Боян Ангелов, председател на СБП пред в. „Словото днес“

 

 СБП се готви да отбележи 105-ата годишнина от своето основаване. Същевременно вече пета година, откакто сте негов председател. Кои са най-големите предизвикателства през този период, които се налага да разрешавате?

– Предизвикателствата не са малко, но какво би бил животът ни без тях? Важното е, че Съюзът на българските писатели бавно, но постъпателно възвръща своя авторитет, загубен през годините на прехода по различни причини.  Лично аз не бих искал да си представя СБП в предишния му вид като организация, обслужваща властимащите. Живеем в съвсем друга реалност и подвикванията на някои, че Съюзът продължава да бъде тоталитарна структура са повече от смехотворни. Защото такива подвиквания идват точно от хора, които с пълни шепи са заграбвали от „благините“ на онзи режим. Не би могло да се отрече обаче грижата на държавата от онзи период към културата и в частност към съвременната литература. Сега писателите са оставени на произвола на съдбата и само определени групички, обслужващи новите властници, са облагодетелствани чрез чуждоземни фондации от рода на „Отворено общество“ и на нея подобни. Не сме забравили зловещото за културата ни време, когато „новодемократите“ превърнаха всичко, постигнато дотогава в руини. И някои от тях все още без срам и съвест говорят  за спазването на нравствени норми. Тези дами и господа трябва да знаят, че нищо не е забравено и никой не е забравил опитите им да разрушат истинските литературни стойности. Проектът им за демонтаж на българската литература остана нереализиран. Ала опитите продължават!

В такава враждебна среда нашият Съюз изпълнява своите задачи да консолидира писателите, членуващи в него. И да съхранява българската литературна традиция. И нека бъде ясно на всички, които се опитват да опетняват и поругават  българските кумири, че няма да им се случи безпрепятствено да вършат своите мерзости и злодеяния. Станалият вече банален случай с наградата „Иван Пейчев“ показа, че несръчни и нескопосани експерименти не могат да заместят истинската поезия. Жалко е, че една авторитетна литературна награда се срина до общинско ниво, само и само да се удовлетворят амбициите на местните членове на журито. В случая искам да изкажа отново благодарността си към кмета на Шумен д-р Любомир Христов, дал шанс на СБП да участва пълноправно при второто провеждане на журирането. А лично за мен беше удоволствие да прочета десетки стихосбирки, които по възхитителен начин разкриват дарованията на своите автори. И за щастие по-голямата част от участниците в този конкурс са съюзни членове.

 За имотите и изобщо за финансовото състояние ще стане дума на предстоящото общо събрание на СБП през  юни т.г. По-същественото обаче за творческа общност като нашата е духовният капитал, естетико-етичните победи, общи и персонални. Как ги виждате?

– Имотното и финансово състояние на Съюза не е цветущо, но то не би трябвало да бъде обект на публична дискусия, защото съществуват фирмени тайни, които нямам право да издавам. И тук е мястото да отбележа как с лека ръка някои писатели пишат арогантно и нагло невероятни измислици, нелепости и клевети, за които би могло да им се потърси и съдебна отговорност. Моето мнение е, че е по-добре да си кажем истините в очите, а не да използваме разни съмнителни сайтове и вестници, чиято жълтина се вижда дори от Космоса. Изпитвам съжаление към хора, продали се на криминогенни олигарси, опитващи се да раздават морал, че дори и правосъдие към нашия Съюз и към ръководството му. Всяко търпение има и своите граници и всеки клеветник ще си получи заслуженото. Както си получават заслуженото Михаил Неделчев, Пламен Дойнов и тям подобни  лица, изживяващи се като апологети на литературни моди, чиято мода отдавна е минала.

И тук ми се ще да приключа с негативността, която по всякакви начини се стреми да омаловажи, омаскари, дискредитира и окарикатури сто и петгодишния Съюз на българските писатели, създаден с толкова надежда и с непоколебима вяра от писатели, осъзнали, че само единението може да спаси тях, творчеството им, българската литературна традиция. Въпреки нестихващите конфронтации оставам с надеждата, че има начини българската литература да стане единна, запазвайки своето многообразие. И това единение може да започне тогава, когато съвременните български писатели приемат Отечеството и съдбата на съотечествениците ни като свой приоритет. Защото безсмъртният Георги Сава Раковски е поставил любовта към Отечеството над всички човешки добродетели и защото Апостола  е бленувал за чиста и свята република, в която всички етноси ще живеят равнопоставено и братски. И двамата са използвали читалищната идея като легална форма на нелегалната революционна дейност.

Преди малко повече от месец с поета Иван Граниски посетихме великотърновското Ново село и участвахме в тържество, посветено на 190-годишнината от рождението на Матей Преображенски. Нашият рецитал  и концертът бяха организирани от местното читалище и ръководената от д-р Иван Александров Регионална библиотека „Петко Р. Славейков“ в старопрестолния град. Там взех в ръцете си револвера и сабята на великия книжар и революционер, сподвижник на Левски. И усетих с кожата си силата на читалищата и незаличимата им роля в борбата ни за освобождение и национална независимост. Усетих отново колко важни са и днес за всички нас. Затова останах огорчен от публикувано в авторитетен всекидневник интервю с поет, отказал се публично от СБП, обвинявайки го, че членовете му пишели на читалищно равнище. Бих посъветвал този господин да не обижда така лековато читалищата, защото ако ги нямаше, няма да има нито българска държава, нито български език, на който да пише творбите си. Не ми се мисли как би се почувствал той, който десетилетия работи като учител, ако някой му каже, че създава даскалска поезия. И веднага правя уговорката, че считам учителската професия за най-благородната, наред с лекарската. Иска ми се да се обърна към всички наши колеги-писатели, работещи като учители, да не се примиряват с волунтаристическите експерименти, които министерски чиновници и частни издатели правят с учебните програми по българска литература и история на България. Точно те би трябвало да реагират остро и непримиримо срещу всяко посегателство върху литературната ни класика. Страниците на вестник „Словото днес“ и на другите съюзни издания са отворени за техните публикации. Благодаря на всички колеги, които категорично изразиха своята позиция срещу безобразията, случващи се в нашето общество, срещу безогледното отричане от историята ни и от върховни постижения на художествената ни литература.

Постигнатото през последните години от СБП не бих нарекъл победи. По-скоро е възвръщане на загубени позиции. Сред управляващите и опозицията се срещат все повече хора, които с уважение оценяват нашите усилия. Съгласието на президента на Републиката г-н Румен Радев да стане патрон на честването на 105-годишнината от създаването на СБП е такъв показателен пример. Преди близо две години подписахме Меморандум за съвместна дейност с Министерството на културата. Наши членове участват в комисии и в журита, печелят конкурси. Все по-често писатели получават високи държавни отличия. Това не е малко, ала не е и достатъчно. В Комисията по култура на Парламента беше постигнат консенсус за по-скорошно приемане на Закон за български език, писменост и книжовност. Остава да видим какъв точно закон ще бъде приет. И тук е нашата роля – да проведем широка дискусия относно законопроекта, за да бъде този закон полезен за всички български граждани. Законопроектът, зад който е застанал нашият Съюз, се обсъжда от останалите творчески съюзи, които твърдо ни подкрепят и са осъзнали неговата необходимост. И да не забравяме, че гилдията на творческите съюзи в страната наброява повече от 70 000 души. Това е сила, голяма сила!          

 Преди броени дни се върнахте от един състоял се в Брюксел международен форум, в който участваха писатели, преводачи, дейци на образованието и науката. Втората част от наслова му беше „…бъдещето на европейската идентичност“. Като пряка асоциация: Каква е отговорността на писателите от България, страната, за която – и в миналото, и в настоящето и в бъдещето – словото и отстояването на националната идентичност са синоними?

– Този форум се състоя в Брюксел в навечерието на 24 май и беше част от културната програма, съпътстваща нашето председателство на ЕС. На форума бяха поканени писатели, преводачи, представители на Европейския парламент, университетски преподаватели, учители. Насловът на събитието бе  „Значението на езиковото многообразие и бъдещето на Европейската идентичност“. Българското представителство в ЕП и Министерството на образованието и науката бяха организатори на този форум, а акцентите му – постиженията на българистиката и родната литература в европейски и световен мащаб. Прозвучаха творби на български език от български писатели и преводи на някои от основните европейски езици – английски, немски, италиански, френски, полски, чешки, хърватски… Сред участниците на този литературен и езиковедски форум бяха заместник-министърът на образованието и науката Деница Сачева, евродепутатът Светослав Малинов, Стефан Хертманс (Белгия), Розе-Мари Франсоа (Франция), Джузепе Дел Агата (Италия), Ханна Карпинска (Полша),  Панос Статоянис (Гърция), Ксения Банович (Хърватска), Давид Бернщайн (Чехия), българските писатели Димитър Христов, Здравка Евтимова, Ирина Велева, Кристин Димитрова, Аксиния Михайлова, Албена Стамболова и аз, както и преводачите Александра Велева, Варя Карапеткова, Владимир Каракашов, Цвета Велинова. Модератор на събитието бе младият архитект Пламен Мирянов, който вгражда в проектираните от него сгради елементи от глаголическото писмо и от кирилицата. Вечерта на 22 май в Европейския парламент беше открита изложба, посветена на българската писменост. Участници бяха еврокомисари, евродепутати, вицепремиерите Лиляна Павлова и Валери Симеонов, министърът на образованието и науката Красимир Вълчев, министърът на културата Боил Банов. Човек не може да не изпита гордост, когато в сърцето на петстотинмилионния Европейски съюз с такова уважение и такава признателност се говори за третата официална азбука на ЕС – кирилицата, сътворена в Преславската школа по времето на Второто Българско царство. На българската кирилица днес пишат и четат близо 300 милиона души по цял свят и тя е в основата на 70 езика. А българският е един от двадесет и осемте официални езика на Европейската общност и единственият, който се изразява на кирилица. Показан беше и оригиналът на първия препис на Паисиевата „История Славянобългарска“, направен от Софроний Врачански.

 Не предизвика ли именно дълбокото погазване на това сакрално двуединство – между слово и родолюбие – полемиката, разгърнала се по страниците на съюзното ни издание „Словото днес“?  Подмяната на животворните традиции с ерзац-подобия, на изстраданите вечни мотиви, завещани от големите ни предшественици – с палячовски гримаси и нечленоразделно ломотене…

– Съхраняването на българското словно богатство е част от родолюбието и всяко  посегателство върху огромния словесен потенциал, който притежаваме, окачествявам като национално предателство. Нашата словесна фолклорна съкровищница съдържа повече от един милион думи и ми се струват доста зловредни напъните да се обявяват за остарели слова с красиви славянски корени. Наскоро се завърнах от Словакия и бях приятно изненадан колко близък до нашия е словашкият език. И със съжаление разбрах колко много прекрасни славянски думи сме „изхвърлили“, заменяйки ги с уж „по-модерни“ заместители. Смятам, че дълг е да се завърнем към изворите на омайната и сладка българска реч, да дадем живот на забравени или оставени в немилост родни слова. А литературните палячовци  сами ще потънат в забрава. Народът ни притежава достатъчно сили за самоотбрана и съпротива, а никога истинското изкуство не е могло да бъде заменено с ерзаци и словоеквилибристики.

 Всички си спомняме един знаков филм от миналото – „Преброяване на дивите зайци“. Кога настъпва този момент на равносметка? И  какво се случва с писателите, дори талантливите,  ако ги обсеби опасната, граничеща с болезненост честолюбива творческа амбиция за богоизбраност?  Желанието да „плуват винаги отгоре“?

– Най-малко е неетично колеги да нападат свои колеги, да се гаврят с тях, да ги гледат с презрително високомерие. Единствено и само читателите могат да кажат кой е талантлив и кой не е. Такива писатели бих посъветвал да изчакат другите да ги оценят, а не те сами да се самоопределят като незаменими, гениални, неповторими, неотразими… За всеки писател е необходимо да притежава известна доза егоцентризъм, но нека тя бъде в разумни граници. Избран съм от своите колеги за председател на Съюза и се старая да бъда обективен, предпазвам се да давам оценки или пък да фаворизирам едни писатели за сметка на други. Убедих се в едно – в нашия Съюз членуват изключително даровити творци и ми е болно, че болшинството от тях остават почти непознати за обществеността. За сметка на това малка групичка грантови писатели шестват безцеремонно из телевизии и други електронни медии, из печата, по симпозиуми и фестивали, изживяват се  като живи класици и се кичат с всевъзможни награди и отличия. С три думи – тържествува войнстващата посредственост. А тя е огледално отражение на държавата ни, престанала отдавна да се грижи за своя народ, оставен на произвола на съдбата и ограбван безжалостно от чужди и свои.

 Съюзът на българските писатели отбеляза още един юбилей – 70-годишнината на  издателство „Български писател“. Как ще бъде ознаменувана тази годишнина?

– През месец декември миналата година отбелязахме този юбилей, с който не можем да не се гордеем, защото „Български писател“ постепенно възвръща своята отминала слава, макар и с много трудности на фона на безжалостната и в много случаи нелоялна конкуренция от страна на десетки комерсиални издателства. Радва ме фактът, че се увеличава броят на наши членове, които се обръщат към издателството, за да отпечатат своите книги с емблемата на „Български писател“. Ала съм огорчен, че много малко библиотеки откликват на призива ни да купуват наши заглавия, макар че в редица от библиотеките работят писатели, а във всички – утвърдени специалисти в своята област. Все още комуникацията не е добра. Надеждата ми е това да се промени, защото „Български писател“ не е комерсиално издателство, то е 100% собственост на СБП и следва традициите на нашето сдружение да публикува българска литературна класика и стойностни съвременни творби. Призивът ми е  повече наши колеги да издават книги с логото на „Български писател“, което преди по-малко от три десетилетия беше най-голямото и най-авторитетно издателство за родна литература. Ние бихме могли да участваме с техни творби в национални и регионални книгоиздателски конкурси. Въпреки трудностите, съюзното издателство пуска на книжовния ни пазар седмично по една до три книги, като значителна част от тях имат антологичен характер. С финансовата и морална подкрепа на Министерство на културата създадохме второ фототипно издание на „Безсъници“ от Пейо Яворов и поетичната антологията „Ще дойдеш ти“  – стихове, посветени на безсмъртния поет от Чирпан, чиято 140-годишнина честваме през настоящата година. Излиза от печат и поетичният сборник „Поезия – Дунав“, част от проект на държавите, през които преминава великата река – Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватска, Сърбия, България, Румъния, Украйна… Издадохме и поетичната антология „За Русия – с обич“ – 100 български поети посвещават стихове на Русия и руските хора. Във връзка със 105-годишнината на Съюза сме замислили значим книжовен проект, но нека засега той остане в тайна. Разглеждам дейността на „Български писател“ като неразделна част от работата на СБП и не мога да не бъда удовлетворен, че опазихме издателството от евтини чуждоземни сурогати, от експериментални словоблудства и бездарни имитации на литература. Това обаче не означава, че сме постигнали онова, което желаем. Нужни са време и усилия, и най-важното – нужно е взаимно доверие.

Разговора води Надя Попова

Comments

comments