Любомир КОТЕВ

 

Развихрилите се напоследък литературни препирни, сигурно, се възприемат като нещо положително от почитателите на словесността, ако ги има и доколкото са останали, защото приличат на камък в блатото, запокитен от гневната ръка на отчаян радетел на чистото изкуството. Добре е, не ще и дума, ако ги има полемиките, ако се възроди онази наистина творческа атмосфера, която всякога е спомагала, за да изкристализира йерархията на ценностите, или да поподредим къщичката си по-простичко казано. Лошото е, че литературните спорове у нас, по правило, всякога са се изкористявали и чак опрофанявали, заради нечии нездрави мераци или нечии железни предразсъдъци. Най-железният, най-пакостният сред тях, е партийната правда, чиято и да е тя, която парализира и без това закостенелите мозъци, стяга ги като в менгеме, както забелязва Захарий Стоянов, докато мисли за писанията на Благоев. Чиято и да е тя, подчертавам, защото ако Димитър Благоев, един умен човек, не успява да е достатъчно креативен, заради букаите, в които сам се е оковал, то не по-свободен е д-р Кръстю Кръстев, заложникът на нормативната естетика, който също е в плен на куп предразсъдъци. Едничкото предимство на д-р Кръстев, решително все пак, е, че той е заложник на естетически, а не на политически предразсъдъци, заради което и не повяхва авторитета му на критик.

Естетическите пристрастия, каквито и да са те, са и понятни, и простими, когато говорим за изкуство, но не бива да ги бъркаме, разбира се, с патологичната пристрастеност към идеологическите концепции, маскирани като естетика. Така нареченият социалистически реализъм, например, не бе друго, а параван за идеологическото вмешателство в светая светих, но не и естетическа концепция. Или, ако има, все още, болни хора, които да го възприемат като естетика, приличаше на рецепта от бездарен или циничен лекар, която наместо да подобри, влошава фатално духовното здраве и на литературата, и на автора. Политиката и идеологията, изобщо, това и децата го знаят, никога не са помагали на изкуството, а наопаки, опорочавали са го и са го обезличавали. А припомням тези всеизвестни истини, не за друго, а защото литературните спорове у нас, комай всякога, са били не естетически, а политически, че и битови…

Такъв, за жалост, е и днешният литературен спор!
Той е куриозен и някак омерзителен, като предишните, следва вековечната родна традиция, и ще те натъжи, и ще те разсмее, ако се замислиш, защото естетическите аргументи, ако ги има, са само удобно прикритие за дребните сметки на дребни душици. Така е било всякога, повтарям, и не друг, а жрецът-воин Пенчо Славейков, както го величаят апологетите му, ако се преструва на критик, докато омаскарява Вазов, заради „Нова земя”, всъщност мисли за по-семпли, житейски, а не естетически проблеми. Свадата между патриарха на литературата ни и Славейковци е битова свада, завоалирана като литературна полемика, а причината е, „тълпата идиоти”, както е написал Пенчо Славейков, увенчала с венеца на Народен поет Вазов, а не баща му. А има и по-гнусни свади, които възприемаме, Бог знае защо, като литературни полемики и сред тях са разприте на Захарий с Константин Величков и Алеко, например. Константин Величков сме навикнали да възприемаме като кротък и възпитан човек, но той е и яростен доктринер, колкото и невероятно да изглежда някому, та напразно виним единствено неусмримият Захарий, който наистина е не особено любезен, докато клейми политическия си противник. Същото е с Алеко, тази светла и най-светла личност, отвратена от мерзката ни политическа реалност, всъщност, е активен политик и близък приятел на един от най-интересните, но и най-отвратителни политици, Михаил Такев. И повтаряме ние в захлас находчивият афоризъм на Бешков, че Бай Ганьо е застрелял създателя си, но истината е, че Бай Ганьо се е целел в Бай Ганьо, а е паднала невинна жертва, защото до Алеко в онзи злокобен файтон е стоял Михаил Такев. Политикът Захарий Стоянов, вижда се, има законното право да оплюва политика  Алеко Константинов, сигурно има право, като го оплюва, щом историята показа, че диктаторът Стефан Стамболов, каквито и да са кусурите му, беше по-нужен на България от политически шарлатани като Такев. А припомням и тези тъжни моменти от литературната ни история, защото отново политическите предразсъдъци, а не естетическите принципи, са пречели всякога, за да имаме една що-годе стройна йерархия на ценностите…

Политическите предразсъдъци са пагубни не само за литературата ни, но и за морала ни, за моралната деградация на обществото, че и на нацията. Защото е бял кахър, че са се загнездили те в някоя дървена глава, страшното е, че са любимо оръжие на ловките ибрикчии, готови да слугуват на всяка власт, заради келепира. На всяка власт, подчертавам, мошениците нямат верую, вчерашните най-върли комунисти и дечицата им, видяхме го с очите си, се преобразиха чудотворно в антикомунисти, модернисти и хомосексуалисти. И громят, досущ като бащите си, всеки интелектуалец, дръзнал да мисли различно от тях в уж свободната и демократична държава, като „мисля”, в случая, означава „не мисля” за тия хубостници, защото те, пак досущ като бащите си, бранят сляпо партийната правда. Партийната правда, подчертавам, нека не погребваме бързо и лесно ненавистните комунистически термини, защото ако си доктринер, дори ако се окичиш с лаврите на демокрацията, си оставаш доктринер, бранещ настървено партийната правда, нечия партийна правда, която наглед е антикомунистическа, а по същество, по-комунистическа и най-комунистическа. Същото е, нищо ново под слънцето, както се провиква онзи древен философ, щом бащата-комунист ни убеждаваше, че трябва да обичаме партията повече от майките си, а синът-антикомунист ни убеждава, че трябва да сме толерантни към по-ниските хорица и гальовно да ги наричаме: вертикално ощетени индивиди. Бащите ни втълпяваха подобни безумия, заради партийната повеля, а синовете го правят, за да опазят святата политическа толерантност, като и едните, и другите, съвсем по прежному, изобщо не се замислят над идиотските постановки и собствения си идиотизъм. И това, ако не е доктринерство, здраве му кажи! Но по-същественото е, че те, както бащите, така и дечицата, не са чак такива задръстеняци и пет пари не дават за политиката, а се правят на улави, за да мишкуват на воля, докато хубавичко си напълнят кемера. Затова, именно, казах че уж литературните спорове, не са естетически, а политически и дори битови…

Не са тези спорове, с привкус на махленска разпра понякога, нито естетически, нито политически, но поразяват и литературата, и политиката, и морала, пак ще кажа. Защото помним, онзи най-срамен за националната литература момент, когато цивилните изкуствоведи, въоръжени освен с любимия парабел и с научни титли, изхвърлиха от учебниците най-големите български писатели Вазов и Йовков, понеже били, видите ли, шовинисти. Все по това незабравимо време, пак търговците в храма, не само чевръсто зачеркваха всичко що е реакционно, буржоазна отживелица и упадъчно  за литературата ни, според маломерните им мозъчета, но и измисляха новите, велики поети, на новото, велико време. И подменяха смело, преподреждаха, закърпваха покъсана от тях литературна черга, уж в името на новата естетика,  като отричаха лигавият, пропилял таланта си на социален поет Яворов,  за да утвърдят мускулестия, грапав, но свеж талант на възторжения певец на социалистическото настояще Полянов. А най-удивителното е, че работническо-селската интелигенция, както гордо се самоназоваваха новоизлюпените литературоведи, забрани и най-народния писател, любимия и на работниците, и на селяните Чудомир. Завихриха се, пак тогава, и умопомрачителни дискусии около комунистическите произведения на комунистически автори, които – това вече е трогателно! – прекрати доказаният ценител на изкуството, другарят Вълко Червенков, който наруга злополучните критици на романа „Тютюн”. Наистина злополучни, трябва да признаем, днешните иронични усмивки са едно, тогавашните страдания на партийните наивници друго. Но по-важното е, че Димитър Димов, който е голям български писател, не заради политическите си убеждения, а въпреки тях, все пак пострада, а други големи писатели, като Димитър Талев, пострадаха по-тежко, за да грейне великолепието на Гьончо Белев, Пантелей Матеев, Венко Марковски и Ст.Ц.Даскалов…

Така наречените литературни полемики у нас, видяхме, деградират дотолкова, че не са и махленска разпра, а бутафория, цирк, смешно и тъжно политическо позорище, както е в случая с романа „Тютюн”. Изстъпленията на Жданов са направо изискани, пък и по-смислени, защото той има защо да се сърди на Зошченко, докато е странно, че достойните му следовници тук, като Петко Русев и Ангел Тодоров, връзват кусур не на друг, а на Чудомир. А страшното, стряскащото, унищожителното, е, че литературната трагикомедия се превръща в човешка трагедия, че газената с ботуши литературна нива пак ще изкласи, но осланената душа ще вехне и, ако върже плод, той ще е киселица. Чудомир замлъква завинаги и това е тъжно, но не и страшно, голямата трагедия изживява Елин Пелин, защото той, безспорният класик, е принуден да пише, съобразени да с повея на времето писаници, като „Врабчетата на стрина Дойна”. А трагедията на човека е по-голяма и от трагедията на писателя, защото пак той, близкият приятел на царя, трябва да изтъква случайното си познанство със социалистическия вожд Георги Димитров, а накрая да отрони и сълза за него, докато се срамува от дружбата си с монарха. Не съм сигурен, че тъкмо него трябва да виним в мимикрия, но е сигурно, че се е страхувал, че помни онзи зловещ ден, когато са го гонили с насочен към него шмайзер, че е притеснен от горката участ на приятелите си Райко Алексиев и Божинов. Сякаш е от зла орисница орисан този първенец на литературата ни, та не стихват безумните спорове около безспорното му творчество и досега, та умуваме дълбокомислено такъв ли е или онакъв прословутият Андрешко и забравяме, че същественото е да е той физиономичен герой, какъвто е. Но не е той, за жалост, едничкият академик, пострадал от тъй наречените академични спорове, защото помним и онази идиотия, онзи тъжен парадокс, когато Богомил Райнов громи публично собствения си баща, академик Николай Райнов, заради неговата назадничавост. Да оставим настрана тук това, че е пълен абсурд, да обвиняваш в назадничавост, тъкмо най-креативен, обладан от манията за модерност автор, като Николай Райнов. Или, може би, тъкмо това не бива да подминем, когато сме се залутали из лабиринта на нашенските, уж литературни полемики…

Днешните полемики, вече казах, приличат на вчерашните.
Дърлим се пак за глупости, за литературни уж, пък извънлитературни, всъщност, измислени проблеми, разсъждаваме дали е комунист или антикомунист Радой Ралин и трябва ли да му вдигнем паметник. Смешен спор, защото човекът остана верен на поривите на своята ремсистка младост, но това не попречи на будната му гражданска съвест, защото никога не се отказа от миналото си на активен борец срещу фашизма и капитализма, а не напусна май и любимата си партия, но не харесваше довчерашните си другари като властници и смело го заявяваше. И защо да няма тогава паметник, защо, след като се превърна в символ на онова време, заради гражданската си доблест? А друг въпрос е, че до онази закачлива фигурка, сътворена с вещина и фантазия от Чапа, трябваше да стои и фигурата на Борис Димовски, който помогна да блесне сатиричния талант на Радой, но за този очевиден пропуск не се спори. Както и не се спори за художествената стойност на творчеството на Радой Ралин, когото напоследък една жена обяви за гений и, наистина е той гений, може би, но като гражданин, а що се отнася до поета, има по-добри поети и Борис Христов, да речем, е един от тях, а има и по-добри сатирици, като Митко Динев, да речем. Не литературата е важното обаче в този спор, пък и в други такива спорове, а това дали е символ Радой на новото време, след като беше символ на старото време, което е трогателно. И усещам, че някой от върлите пазители на партийната правда направо ще се погнуси от туй, че сравнявам гения с този или онзи, без да се замисли, че и Борис Христов е достоен гражданин, щом избра отшелничеството, наместо врявата на деня, а Митко Динев пък, благодарение на изумителния си сатиричен талант, е най-находчивият отрицател на всичко пошло и низко в живота ни. Ако някой наистина мисли, че Радой Ралин е литературен гений, трябва да го докаже, което едва ли е толкова трудно, щом гениални моменти в творчеството му действително има и един от тях, без съмнение, е, че той се превърна в национален герой, заради книга, в която няма нито един авторски ред. И този парадокс, апропо, би могъл да е повод за дискусия, но такива дискусии ние не водим, „Люти чушки” е икона, фетиш на лютите ни борби с комунизма и толкоз, само комунистите, то се знае, биха омаловажили някак гражданския подвиг на създателя и…

Лесните, идеологически формули, идиотическите формули, ако трябва да съм съвсем точен, са на дъното на всяка разпра, тъкмо те активират енергията на будните пазители на партийната правда, тъкмо те скалъпяват естетико-идеологическите уроди, тъкмо те постигат несъразмерното, нашенско чудо. Един крещящ пример за домашно чудо е завихрилата се напоследък разпра около поезията на Иван Динков, когото някои разпалени радетели на българския модернизъм, без да им мигне окото, обявиха за антикомунист, макар човекът да беше член на Изпълнителното бюро на Висшия партиен съвет на БСП, т.е. беше си по-комунист и най-комунист. Само този куриозен факт стига, за да видим колко изкривено и чак перверзно е мисленето на хора, изживяващи се като естети, докато са неспособни да схванат, че поетическото мислене е автономно, магия, неподвластна на битието на писателя. Те, очевидно, са забравили или не са запомнили, че търговецът на роби Артюр Рембо, въпреки низката си, отвратителна професия, създаде прелестна, смислена и вълнуваща, висока поезия. Те, за жалост, са заключеници на собственото си идеологическо мислене, вечни пленници, неспособни да превъзмогнат ограничеността си, щом не допускат, че един поет може да създаде ярка, гражданска поезия, или модерна поезия, въпреки партийната си принадлежност. Това и се случва, стиховете на комуниста Иван Динков често звучат антикомунистически, като отрицание на системата, изкована от съпартийците му, но това не бива да бъде повод, разбира се, за прибързани, тенденциозни и неточни квалификации. Защото, ако сме дотам лековати, зачеркваме хубавата и четена книга „Епопея на незабравимите”, безспорна като художественост, заради патоса и, за да въздигнем на пиедестал инкриминираната, от никого непрочетена книга „На Юг от живота” , заради предразсъдъка, че тъкмо тя легитимира антикомуниста. Поетите, в крайна сметка, са големи и малки поети, добри или слаби, заради поетическото майсторство, а не заради партийната принадлежност и всеки друг поглед към творчеството им е в някаква мяра извънлитературен. А друг въпрос е, че тези странни естети, които търсят под вола теле, докато се напъват да открият реални антикомунисти в буренака на соцреализма, не се съсредоточават върху поезията на малцината, автентични борци срещу системата, като Петър Манолов. Парадоксално е, но той изгасна тихичко, забравен от всички, докато тези, които организираха шумни митинги против гражданския му жест, са тачени и още по-шумни днес, но и ужасяващата мимикрия, разбира се, не е повод за сериозни дискусии, винаги има нещо по-съществено…

По-същественото и най-същественото всякога е литературните ибрикчии и прочее шарлатани да се подредят някак сред първенците, като яхнат конюнктурата, разбира се, защото това е единственият им шанс. Аз не бих могъл да посоча как точно протичат подобни алогични или алхимични реакции, но бих могъл да констатирам, че празната гюрултия около словесните недоносчета често е най-добрия катализатор. Шуми се прекомерно около произведения, за които е по-добре да бъдат отминати с деликатно мълчание, та да не разбере изкушената публика, че царят е гол. Един лесен пример в това отношение е романът-епопея, както го славословеха, „Обикновени хора”на големия български писател, както го славословеха, Георги Караславов, който принудително четяха по профсъюзни вечеринки и партийни седянки, който трябваше принудително да обсъждаме, а и да се вдига празен шум около това тъй мащабно мероприятие. Тъкмо тази смешна, агит-пропагандна думичка м е р о п р и я т и е, като че ли, пасва най-добре на така наречените литературни дискусии, с които ни одаряваше онази партия някога, а сега ни одаряват други партии. Толкова нагласени и тъй кухи са уж разгорещените спорове, че и най-смислените от тях, като полемиката за Котловинната литература, да речем, са някак непродуктивни. Смисълът и безсмислието на споменатата дискусия, например, най-добре посочи известен университетски преподавател, като каза, че е учуден защо спорят тъй настървено тези хора за очевидни неща, след като опонентите прекрасно се допълват. Но има и съвършено непродуктивни дискусии, като умуването около съвременния герой, да речем, в които е невъзможно да се открие какъвто и да е смисъл. Всъщност, не е точно така, шашармата е в предписанието какъв трябва да е нашият съвременник, вдъхновен колхозник, извисен зидаро-мазач, но не и гнил интелигент, а достоен представител на работническо-селската интелигенция. И спорът, лошо режисираният, измамен спор, е за безспорните, идейно издържани и високохудожествени произведения на Камен Калчев, може би, чиито „Софийски разкази”, видите ли, откривали нов ракурс към антифашистката борба, или за Априлските поети, дето също са феноменални новатори. Но имаше понякога, трябва да се признае, и спорове, които изглеждаха нережисирани, макар че остава неясно защо се обявява за „дисидентски” роман като „Лице” на Блага Димитрова, който се занимава с обичайното боричкане за властта на два партизански клана, докато по-разобличителни за властниците книги са или оплювани, или отминавани тихомълком. И е малка утеха, че имаше, в крайна сметка, полемики, които май са наистина нережисирани, като дискусията около дебютната книга на Биньо Иванов…

Аз не вярвам все пак, че бдителното око на цивилните изкуствоведи е пропуснало нещо, че е имало някога истинска, свястна литературна дискусия, че е имало и наистина дискусионно творчество. Защото доживяхме да видим – простете ми банализма! – че нищо старо не е забравено и нищо ново не е научено, примирихме се с печалната истина, че всичко ще е такова, каквото е било всякога. Нашите пагубни страсти, погазващи всякога морала, видя се, са довели до трайни деформации, които се простират далече, отвъд литературата, които компрометират, отравят, омърсяват целия ни живот. Нищо не се е променило в родната литература, казвал съм го, щом Ловната дружинка на Сорос подмени Ловната дружинка на другаря Тодор Живков и, закономерно, ако тогава имахме соцгении, сега имаме постгении. Никой не спори около тъй удивителното явление обаче, всекиму е ясно, че ако Сульо Пулев беше велик новатор, защото освободи стиха от непосилното бреме на точките и запетаите, а не защото ходеше на лов с Нашето слънце, то сега друг гений, Пульо Сулев, е велик, защото пише Гъз с главна буква и разкрасява с епитети вагината на любимата си, а не защото го е огряло друго слънце. Какъв ти спор, какви слънца, какви съмнения, като кохортата от никому неизвестните вчера и напразно опияняващи се от словесните си експерименти днес дузина автори са вече шумно прокламирани постмодернисти. Прокламирани, тъкмо прокламирани, защото гюрултията е голяма, а талантливите книги малко, защото експериментите най-често са не просто озадачаващи, а направо несполучливи, защото пак политиката опорочава думите, пак идеологическите интерпретации, а не художественото майсторство, са важното. Всичко най-пошло, най-профанско в така наречената литература на социалистическия реализъм се повтаря в днешната ни литература, която е уж естетическа опозиция и истинско, чисто изкуство. Най-пошлото, най-тъпото, подчертавам, щом вчера представяхме партизаните и колхозниците като възвишени, изтънчени, умни и възпитани красавци, а враговете на народа като тъпи и неодухотворени уроди, а днес бездуховните, тъпи и зли уроди са вчерашните красавци, докато опонентите им греят от неземна хубост. Не само не се спори за подобни безумия, но са акламирани те, обявявани за модерна, висока литература! А е вяла, спотаена, неочаквано деликатна, литературната дискусия и когато е неизбежна, както се случи с претупания набързо скандал около агентурното досие на „дисидента” и велик европейски модернист Юлия Кръстева, с която продължават, сигурно, да се гордеят заклетите и почитатели…

Заклетите почитатели, а не естетическият критерий, определят значимостта на писателя у нас, колкото по-силни са те, толкова по-голям е той, а ги има въпросните почитатели, не защото разбират от изкуство, а защото са блюстители на партийната правда. Ужасяващата конюнктурщина, съсипвала всякога литературния живот у нас, ние обсъждаме тихомълком, шушукайки, не извисяваме гласът на правдата, не се борим срещу абсурдите, а гледаме някак да се класираме, да се подредим край софрата. И затова се стига до безумията, които не са днешни безумия, а отколешни, щом председатели на съюза ни са били посредствени, средни и чак безлични писатели като Добри Немиров, Стоян Чилингиров и Никола Атанасов, когато са живели и творили великани като Вазов, Йовков и Дебелянов. Очевидно е, че кликата, партийното котило или нездравата гилдия ги е турнала там, където не им е мястото, щом е направо парадокс, че познавачът на българската литература, би могъл, ако се напъне, да се сети за „Хляб наш, насущний” или „Бедния Лука”, но едва ли би могъл да каже нещо за отдавна забравения, незначителен критик. Нужна е била, нужна е и досега, дискусия и по този проблем, защото вредната инерция намножи измислените, домашни гении, битови гении, средностатистически гении, партийни гении, соцгении и постгении, та не само издигахме незначителни писатели, но я докарахме дотам да сравняваме семпличките възпоменания на Никола Радев с гениалните текстове на Захарий Стоянов. Липсата на здрава дискусионна среда, не щем да си дадем сметка, дава криле на критическото малоумие и невижданата сервилност, на партийното угодничество и всякакви угодничества, които са ни попречили да се обединим, ако не за друго, то поне около кандидата за лелеяната Нобелова награда. Така и не съумяхме да издигнем най-безспорната кандидатура на Патриарха на литературата ни, но пък издигнахме кандидатурата на невзрачния Иван Грозев. И продължаваме да я караме тъй, както си знаем, продължаваме да измисляме домашни гении, чиито творчески напъни разсмиват, вероятно, световните ценители, докато малкото големи, ценени в цял свят, български произведения, оплюваме по нереалистичен начин. Гениална книга, като „Време разделно”, дето половин век ни мие очите пред света, ние оплюваме сатанински, къде заради прословутата българска завист, къде заради вилнеещите партизански страсти, къде заради непобедимата глупост. Най-абсурдната, направо гротескна дискусия у нас, или милиционерската постановка, ако искаме да сме прецизни, е патологичното умуване дали Фани Попова-Мутафова е държала ръката на Антон Дончев и чак написала изключителния му роман. Направо не е за вярване, но така и не проумяха отрицателите на тази вълшебна книга, че Антон Дончев съумя да създаде шедьовър, защото имаше, освен яркия си талант, своя концепция за историята, както Стоян Загорчинов, да речем, докато Фани Попова-Мутафова, така и не надмогна илюстрирането на историята, макар да е инак приличен писател. Но неповяхващата българска злоба срещу замълчавания и подминаван вчера голям писател, днес избухна с нова сила, за да обяви тази светла, романтична книга, гениална заради туй, че ужасът в нея, колкото и релефен да е, не тревожи, не подтиска, а вдъхновява, бе обявена от домораслите капацитети за човеконенавистническа и ретроградна, разпалваща етнически и верски антагонизъм и прочее дивотии. А затрогващият момент в тъпите инсинуации е, че пишещите, за да угодят на партийната правда и днешната конюнктура умници, упрекват Антон Дончев, че е изпълнявал партийна поръчка, че затова е написал знаменития си роман…

Партийната поръчка, бързам да обясня на тарикатите-псевдоестети, пък и псевдоидеолози, най-често е поръчка на продажната душица, на заспалата съвест, на лошото възпитание, а не официална директива. Непрестанно слухтящите, въртящи се като ветропоказатели, ту насам-ту натам, бездарни, но амбициозни, сервилни глашатаи на партийната правда, на всяка партийна правда, сами, доброволно, без натиск, без принуда, обслужват конюнктурата. Техният върховен час, тяхната изява, тяхното амплоа, е да тичат като глутница ловджийски кучета пред господаря, който и да е той, какъвто и да е той, да гонят, да преследват, да безчинстват, недочакали заповед, за да докажат, с чевръстината си, че са най-незаменимите и най-предани верноподаници. Глутницата литературни критици, онези незабравими, надути, измислени капацитети, изчезна заради този порочен навик на сервилния и върл гонител, те така и не разбраха, че не стига да си верен, че не стига да знаеш кое е правилно, че трябва да знаеш и кое е хубаво. Те изчезнаха, а неглижирания и оплюван Антон Дончев остава, но ето, отново му ръфат цървулите ловджийските кучета, насъскани от манията си да угодничат всякога, всекиму, за да изчезнат, закономерно, и те, за да се самоубият ритуално като злощастните си предходници. И, като се сещам за поредната отчайваща мутация на страстите български, си мисля, че е нужна, ама крайно необходима, и дискусия за прословутата автоцензура. Защото нищо, ама нищичко, не излезе, помним, от чекмеджетата, а толкова народ се кълнеше, че пише страшни, разобличителни книги, които не могат да излязат сега, но като му дойде времето, ще смаят света. Да, нужна е, наложителна е такава дискусия, щом вместо да мисли, да пише, да твори, българският писател се съобразява с партийната правда, нагажда се, наглася се, като лека, като порочна, като пошла жена. Бабаитлъците и на тия, дето се преструваха на разномислещи, и на партийните копои, всякога са били, разбира се, само недостойна поза, зад която се крие жалък угодник. И техните изтървани уж упреци към властта, бяха пресметнати, всякога удобни за властниците, те клеймяха не комунизма и комуниста, а някой, който е неудобен, нещо, което пречи на властта, но най-вече този, който уж е наш другар, пък нещо се е поувлякъл. А нарочен, разбира се, беше всякога свестния и кадърен човек, който постига повече от прочутите уж, но безлични писатели, който е и по-прочут, но не заради нечия директива, а заради обичта на хората. Талантливият човек е неприятен! – казал го е Атанас Далчев и има защо, а спокойно бихме могли да допълним, че по нашите земни ширини е много, ама много неприятен, щом бездарници определят кой е талантлив, защо и доколко. А дважди по-неприятен е той, защото не се бои нито от властта на властниците, нито от ругатните на угодниците. Не се бои, защото е невъзможно да не си морален, ако си умен – има такава корелация, още Конфуций го знае, но нашенските тарикати, дето се изживяват като големи умници, нито знаят някои прости истини, нито искат да ги знаят! И от това няма да помръкне ореолът на Христо Фотев, да речем, времето бързо срутва измислените кумири – по ирония на съдбата, не друг, а Димитър Полянов го е казал – за да грейнат върху отломките на самовластието нашите имена, както казва друг един поет. Пагубни са обаче за литературата ни хитруванията и мишкуванията на партийните копои, мушмуроци, всъщност, защото никак не им подхожда бабаитската поза, в която са се встрастили, пагубни са, макар да оплескват само мига. Вечността, разбира се, ще се присмее и надсмее над вилнеещите вчера или днес домашни страсти, но това не е повод за успокоение. Трябва да спорим за това, за реалните проблеми на реалната литература, а не да се препираме за глупости, трябва да опонираме на пошлостта и да не се плашим от гримасите на бездарника, да отстояваме позиция, наместо да се давим в пустословия и брътвежи…

Гримаси на бездарника аз наричам нелепите и чак абсурдни превъплъщения, неистовото желание да се нагодиш към конюнктурата, каквато и да е тя, странните, разсмиващи пируети на нескопосния танцьор, вживял се в ролята на маестро. Непосилна е тази роля, близко е до ума, за амбициозния нещастник, въобразил си, че с усилие на волята и умилкване пред силните на деня, ще досегне някак жадуваното съвършенство или поне ще излъже публиката. Непосилна е, но когато нездравото чувство доминира над здравия разум, а обществените нрави подтикват към извратени жестове, бездарникът е с оправдано самочувствие, защото плува в свои води. И се стига до магически, до сюрреалистични превъплъщения, стига се до абсурда набеденият писател, доведеното дете на музите, да е по-интересен литературен персонаж от персонажите, които се напъва да създаде. Разглеждал съм внимателно соцгениите, подредени в Тихия кът на онова непрежалимо за снобите кафене, и съм бил удивен всякога от несъразмерните им жестове, от позьорството и брътвежите, от мнимото изящество с привкус на фолклор, от гърчещите се, негодуващи, съпротивляващи се на цитатчиците фрази. А цялата тази какофония, модерният, но не по мярка костюм, или впечатляващата, но чужда мисъл, която е обезсилена и обезобразена, опрофанена, защото е най-често недоразбрана, се трансформираше в така нареченото творчество. И се стигаше до парадокси, като онзи социалистически пасторал, наречен селска проза, в който нищо не беше на мястото си, щом окаяният текезесар бе супермен, а ужасяващият бит приласкаващ, щом отцеотстъпникът Павлик Морозов бе пример за мъжество, а краварката Дуся олицетворение на женствеността. Дискусии се организираха, спомням си, и по този повод, именно организираха, защото съвсем в унисон с темата се търсеше под вола теле, но никой не дръзна да каже, че странната социалистическа гротеска няма нищо общо с действителността. Нямаше как другояче да е, щом така наречените произведения бяха дело на селяни, стъпили на паважа, сгушили се в кабинетите, възневидели, презряли родното битие, което идеализират в унисон с партийната повеля, което изкривяват, за да угодят на скудоумните, идеологически концепции. За тъй натрапчивите и тъй смущаващи безумия обаче дискусии нямаше, но поне вицове имаше, вицове, които обясняваха, че всяка крива линия, успоредна на Априлската линия, е права линия. Сега и вицове няма, ненужни са вицовете във време, когато всеки може да говори безнаказано, каквото си ще, но трябва да има май, щом безумията са пак на мястото си и пак са същите. Същите, ама досущ такива, каквито бяха, щом отново се робува на старите навици и ограниченото, пък и порочно мислене, на мерака да устроиш бита си, а не литературата. Литературите критици изчезнаха, но – о, чудо! – появиха се литературни експерти, които досущ като предходниците си, знаят прекрасно кое е правилно, но не знаят или не искат да знаят кое е хубаво. И това е гримаса на бездарието, дори само привидната, но и стряскаща метаморфоза, е показателна за чевръстото, но лишено от смисъл, външно, смешно и жалко, мнимо преобразяване на компрометираната институция.

Удобното наглед прикритие обаче не спасява находчивите преобразователи, щом разчитат, преди всичко, на пустословието и брътвежа, на колкото категоричните, толкова неаргументирани констатации, напразно опитващи се да превърнат лилипута във великан. Литературните критици, ако не друго, поне пишеха, оставяха документ за порочното време и порочната си същност, някои от тях и книги написаха, пък имаше и смислени книги понякога, а тези само дрънкат и, ако напишат нещо, то са шестнайсет реда в мрежата, призвани да узаконят безапелационно нечий измислен авторитет. И се въртят, роят около шетнадесетте реда славословия едно ято от дузина постгении, за повечето от които и ироничната квалификация е комплимент. Точно така е, щом не само аз не разбирам какво общо имат с постмодернизма нескопосните писания на обявените за посмодернисти твърде семпли, за да не река, съвсем безлични, препъващи се и в мисълта, и в думите писатели. Има, освен това, и друго едно недоразумение, всеки що-годе подготвен литератор, знае че постмодернизмът би трябвало да е опозиция на конвенционалните стилистични модели, да разбива познатата литературна структура, а в произведенията на домашните постмодернисти, в това число и на най-добрите, властва домашният синкретизъм, странното и безразборно понякога натрупване на сюжети, мотиви и идеи. Или, възторженото дрънкане за нова стилистика често е не друго, а нескопосен опит да се прикрие някак бездарието и чак малограмотността на автора, защото неспособността на съгласуваш изреченията, да речем, не е проблем на стила, а елементарна неграмотност. А да не говорим за неспособността да се изгради строен сюжет, отново обяснявана като домогване до нова, различна структура, след като е налице натрапваща се аморфност на сюжета, след като е очевидно, че писателската безпомощност, а не визионерството, е проблемът.

Още един препъникамък за домораслите модернисти, според мен, са отчаяните им опити да изградят герой, който да е сюжетен стожер, съчленяването на претенциозните, но и трогателни словесни построения или недоразумения, призвани да олицетворяват човека. Но най-трагично, като че ли, в така наречената постмодерна проза, е идейната мътилка, пълното отсъствие на идеи понякога, което ме кара да припомня популярната мисъл на Оскар Уайлд, че голямото изкуство, преди всичко, е борба на идеи. Аз нямам претенцията, че съм познавач на постмодернизма и всичко казано от мен, вероятно, е дискусионно, но не вярвам, че бележките ми ще накарат литературните експерти да напишат повече от дежурните шестнадесет реда, за да ме опровергаят, най-много някоя лаконична псувня да отнеса. Но къде са опонентите на лесните, скудоумни квалификации, кой, как и защо се противопоставя на набързо и лошо съчинената йерархия на ценностите, която ни пробутват, има ли опоненти, няма ли, и възможно ли е бездушие в духовната област?…

Нашите писателски разпри са безплодни и ненужни, защото не се съсредоточават върху действителните проблеми на националната литература, а са провокирани всякога от случаен инцидент, от нечие маниакално самолюбие или от поредния нагъл опит на кликата от угодници да натрапят на публиката удобното на властника безличие. Ние, за жалост, сме непоследователни и когато се опитваме да противостоим на кликата, ние често отричаме чуждото маниакално самолюбие, заради нашето маниакално самолюбие, водени сме от суета и предразсъдъци, от криворазбрано честолюбие, а не от естетическата съвест. И това е гримаса на бездарието, и това опорочава и без това опороченият живот на гилдията, и това ни отнема перспективата, ако я има и доколкото я има. Безсмислено е да се препираш дали е постмодернист Деян Енев, да речем, доколко е и защо не е, ако патосът ти, напразно похабените думи, имат прозрачната цел да възкресиш някак, да върнеш повяхналият ореол на Атанас Наковски, да речем. Или ако се води ялова, абсурдна дискусия, която трябва да докаже недоказуемото, наличието на социалистически реализъм, да речем, в най-хубавите книги на Емилиан Станев, като „Антихрист”, или в „Невръстни убийства” на Виктор Пасков, или в толкова други произведения, които така и не намериха правдива оценка. Но гримаса на бездарието е и отказа от дискусия, нежеланието и неспособността да се детерминират верните координати на таланта на Георги Марков, да речем, или на друг актуален автор Защото е учудващо, че този наистина талантлив белетрист, отново е заложник на идеологическите, а не на естетическите тълкувания и, ако някога го хвалеха за най-слабата му книга, романа „Мъже”, то сега го хвалят за публицистичната „Задочни репортажи от България”, но пак подминаваме най-добрата „Жените на Варшава” и най-физиономичната „Портретът на моя двойник”. А да не говорим за по-задълбочен анализ, който да докаже, да покаже, къде е, в какво се изразява антикомунизмът в драмата „Комунисти”, да речем, защо са я снели някога от сцената. И за модерната поезия е нужен такъв разговор, истинска, сериозна дискусия, която да докаже, да покаже, кое е автентично в нея, кое е инвенция и кое словотворчество, пък и кое е случена или неслучена имитация, кое е ненужно и несръчно подражание. Защото подражателността е и очевидна, и абсурдна, щом са налице нашенски, закъснели и нескопосни интерпретации на епатажите от модерната някога, по време на хипиз-вълната, американска поезия, или възраждане на модерните, още по-отдавна, пролет-култовски тенденции, онази странна амалгама, замесена от комунизъм и авангардизъм. А проблемът тук е, не да търсим възможното или невъзможно сходство между Ани Илков и Лангстън Хюз, да речем, или между Владимир Маяковски и Пламен Дойнов, а да видим ражда ли се наистина нещо ново, различно, обогатява ли се литературата ни, или се въртим като спънат кон около дяволското хороигрище на нашенските мании и приумици, както всякога. Защото, всеизвестна истина е, че колкото чевръстите, толкова и бездарни имитации, не са нещо ново за литературата ни, защото мнозина, видяхме, забъркаха набързо по едно нашенско Макондо, без да досегнат някак великолепието на вълшебника Маркес…

Гримасите на бездарника, длъжни сме да се примирим с неприятната истина, не са на този или онзи, а белег на националната литература, аномалия, присъща на всеки от нас, вкоренила се в душите ни, щом сме неспособни да я изличим, или що-годе свястно да и се противопоставим. Гримасите на бездарника, това е най-страшното, са и заразителни, те всякога активират вредната енергия на себеподобния, на изживяващия се като недооценен талант, домашен, битов гений, на онова странно същество, въобразило си, че знае и може повече от другите, но не сътворило нещо що-годе свястно, за да ни убеди във възможностите си. Тъкмо тъй изобилните у нас битови, средностатистически гении са в центъра на всеки скандал, тъкмо те измислят нови средностатистически гении, техен образ и подобие, тъкмо те се препират безсмислено, но с параноично усърдие, докато бранят въображаемите достойнства на нечие литературно недоносче. Погледнете кой, как и кому раздава награди и непременно ще забележите, че златният дъжд се излива все върху безценните глави на дузината нарочени за гении писачи, дето са нарочени и за постмодернисти. Нарочени за гении писачи, пък и за постмодернисти нарочени, казвам, защото ако има сред тях един-двама, дето са наистина талантливи, и още един-двама, дето с някои уговорки, бихме броили за кадърни, останалите са твърде посредствени и често съвършено бездарни, наистина писачи, но не и писатели, с които би трябвало да се гордее модерната литература. И думата ми отново не е за този или онзи, а за днешните тенденции, които приличат на вчерашните, а би трябвало да са алтернативни, които са по-страшни, по-бездуховни и всепомитащи, защото сега я няма принудата, защото днешните партийни угодници сами се нагърбват с неблаговидната роля. Инак, що се отнася до стихотворенията на Петър Чухов не съм чел много от тях, но тези, които съм, прочел са ми предостатъчни, за да се убедя, че и той е сред затичалите се към Парнас нетърпеливци, които не разчитат на творческата инвенция, а наивно си въобразяват, че лесният, недомислен епатаж тутакси ще ги нареди сред новаторите. Епатажът, длъжен съм да предупредя, макар да не обичам менторската поза, като е недомислен и непремислен, е пагубен и за автора, и за поезията, и за морала, дотолкова пагубен, че превръща светлите послания на изкуството в тяхната противоположност, в мръсна пропаганда или неуместна шутовщина. Райна поп Георгиева, със сигурност, не бива да е повод за лековати словесни експерименти, след като е изкупила мига величие с нечовешки страдания, след като е тормозена и от турците, и от своите, ужасяващо, някак нереалистично. Клетата, народна героиня, ще да е орисана от зла орисница, щом издевателствата на поробителя не стигат, но и целият и род е преследван след 9 септември, а ето, и сега, волно или неволно, се гаврят със светлата и памет. И дори само този печален факт, разбира се, е предостатъчен, за да се замислим дали заслужава тази или онази награда нечий, на когото и да е той, неуместен авангарден изблик. Няма кой да го стори обаче, домашните, битови, средностатистически гении са същества самовлюбени, които бързат да намножат себеподобните си, а проблемът едва ли е само литературен…

Нашите разпри, пак ще кажа накрая, биха били нещо уместно, нещо хубаво, конструктивно и градивно, ако не са празна препирня за празни хора, ако не са продиктувани от мании и предразсъдъци, ако наместо да открояват комплекса за малоценност го изличават, за да открият перспектива не само за нещастната ни литература, но и за поруганата човечност…

Comments

comments