Виолета Цолова
 
 
 
Колко църкви има в столичния „Студентски град“? Нула.
Вярващо ли е тогава младото поколение? В какво вярва? Каква религия изповядва? Бързият отговор е – никаква, но аз не се примирявам с него. Знам, че човек дори и в нищо да не вярва, това значи, че все пак вярва в нищото, а може би не е осъзнал какво е олицетворението на нищото, в което вярва…но да оставим философските разсъждения настрана. Защото тук – в 100дентски, те нямат тежест. Важни са само нещата, които можеш да купиш, продадеш, изядеш, изпиеш, усетиш, видиш, поемеш. Между безсмислените лекции, за които трябва да станеш в 6:00ч, дискотеките, от които се прибираш в 5:30ч, любовните драми, курсовите работи, дюнерите на Манджа стрийт и опашките във Фантастико не ти остава много време за спане (сам), камо ли за размисли върху вярата, обществото, морала, съдържанието, формата…смисъла. Да ги мисли друг!
 
Ние сме нетърпеливи и търсим бързо решение на всичките си проблеми. И го намираме. Точно там, където е достатъчно тъмно, за да забравиш кой си, достатъчно шумно, за да спреш да мислиш и с достатъчно алкохол, за да си повярваш, че всичко е възможно.
Дискотеките са нашият храм и в него прочистваме умовете си, от насъбралия се стрес, забавляваме се и се опитваме да се почувстваме обичани и значими…поне до сутринта. Прибягваме до тях без значение какъв е поводът и дали го има изобщо, донякъде по навик, донякъде от нужда да подхраним егото си и отново да пресъздадем силните емоции, които иначе рядко ни се случват.
 
Но преди да попаднем там, сме дошли все от някъде – дали от Сливен, Червен бряг или Павликени, легендарният квартал събира децата на средностатистическия българин от цялата страна. В общежитията няма да видите децата на политиците или на магистратите, но там са всички, отгледани от полицаи, учители, продавачи, инженери, счетоводители – от хората, които наистина имат значение за тази страна, защото на тях се крепи крехката ни икономика. Нека за момент се върнем при тях, там, откъдето всичко започва – родното ни място и семейството, за да проследим през какво сме преминали като нация, за да достигнем до решението на всички въпроси – чалгата.
 
Тя се появява в стратегически момент, в който обществото отчаяно се нуждае от обединяващ фактор и сила, която да запълни образувалата се празнина. Тоталитарната власт, с която до тогава всички негласно са оправдавали несгодите в живота си, вече не е била фактор и възможно извинение, а религията, която обикновено служи за обединител на масите, е била отричана през последните 45г. и е все още екзотика за объркания българин. Още повече, че тя отнема време, а в кризисен момент, какъвто е сменянето на политически режим, е нужно нещо бързо и достъпно, което лесно да се разпространява и да достига до хората, да им бъде близко – без излишни лозунги, в които никой не вярва. Само нещата такива, каквито са! Така, в естествен отклик на тази нужда, се започва с песните за касетофоните, прашките, зелените долари на границата, белите мерцедеси, за дръжката на теслата и всички останали битовизми, които макар и на пръв поглед елементарни и пошли имат едно голямо предимство – разбират се лесно и интуитивно и ни създават нужното чувство на принадлежност и свързаност. С това единствено, но съществено предимство чалгата успява да запълни празнината, която оставена незапълнена, обрича българското обществото на разпад и невъзможност да продължи хода си напред. И лека полека поемаме по дългия път на демокрацията, промените, прехода.
 
В хода на всички тези събития се появяваш и ти – съвременният студент, населяващ въпросния квартал-легенда, който превърнахме в обект на анализ. Раждаш се през 90-те, ходиш на детска градина, училище, гимназия, завършваш, имаш бал…докато ти се развиваш заедно с теб се развива и тя – чалгата. Без значение дали я харесваш или не, през всичките години откакто си жив не спират да се появяват нови продукти на това явление и да те облъчват с константното си присъствие. Така се достига до момента, в който какъвто и да е поводът, а дори и да го няма, отговорът е един – Пайнер, Вероника, Планета, Веселина. Дори и да не го осъзнаваш, чалгата се е превърнала в твоя религия или по-скоро в неин заместител. По някакъв странен начин успява да осъществява тази функция и успешно съчетава всички елементи, които са нужни – това са поклонници, храмове, свещени текстове, божества.
 
Всичко е налице.
И преди някой да ме обвини в богохулство го каня да заповяда в 100дентски на произволна дата, нарочена за празник, за да се убеди сам. Ще види, че вместо към църква, младите хора се стичат към кръчмите и дискотеките, а вместо литургии и пасажи в съзнанието си имат база от данни със стотици чалга текстове. Ще стане свидетел на иронията в песента Шушана идваща от място, с името „Национал“. Изглежда това е нашият национал(ен модел през последните около три десетилетия). С него сме израснали и той е закодиран вътре в нас, а дори и да успеем да го надскочим и изолираме в ъгъла на ценностната си система, чалга културата ще остане част от нас до края на живота ни, защото тя е била там и преди нашето раждане. И можем да приемем, че това е нормално само при едно условие – когато разберем, че не ние избираме да живеем на фона на Ивана и Камелия и не ние решаваме да отидем в дискотеката на рождения си ден, на бала си, на Коледа, на Великден и в сряда вечер. Това е следствие от следване на течението, сляпа вяра, продукт от заобикалящата ни среда, в която сме възпитавани и до голяма степен е предопределена още преди раждането ни, точно както още преди да имат възможност за съзнателен избор децата биват кръщавани или обрязвани.
 
Но все пак не искам думите ми да са удобно извинение, с което да оправдаем липсата си на критично мислене. Важно е да си дадем сметка, че когато ние сме се раждали, родителите ни са били много по-объркани поради смяната на режима и последиците, които носи със себе си – празните магазини, инфлацията, нестабилното заплащане, еуфорията, неизвестността. Все проблеми, които ние нямаме, а за тях са били ежедневие в продължение на няколко години. При тези обстоятелства е разбираема пасивната им реакция на зараждащата се чалга, най-малкото не е възможно да следиш и анализираш всички процеси, които се случват, докато в същото време ходиш на работа, отглеждаш децата си и просто се опитваш да свързваш двата края. Трудности, които ние нямаме. В замяна сме получили много по-ценна привилегия – правото на избор. Е, следващият път, когато тръгнем към 33 или Plazza, е редно да си зададем въпроса – мой избор ли е това или съм поредният слепец, воден от сляпа вяра?

Comments

comments