РАДОСЛАВ ИГНАТОВ

… В опита на словeсните /и не само словесни/ новатори да превъзмогнат, да гътнат, да се наложат, да победят, погиват цели поколения, цели общества, понякога и цивилизации. В семиотичните взривове същността се превръща в анахронизъм и архаизъм, новото се появява с магичното внушение на благозвучието и невежеството. Точно в този смисъл Христофор Колумб е бил безкрайно огорчен и отчаян, че вместо Индия, открива Америка. Пак в същия смисъл бързата мисъл загива преди да настъпи световния край, който тя от самото си раждане пророкува. Отгоре на всичко, светът априори е предизвестен, че всяко нещо има начало и край – както всичко в придвижването на вещите и нещата в космическото пространство.

… Природата, човечеството и обществото съществуват не последователно, а едновременно – в мисловния свят на човешкия опит те не си съседстват, те са включени като множество едно в друго…

… Поетът възприема нещата от живота не в тяхната опредметена същност, а от гледната точка към тяхното присъствие в пространството, което за обикновения, нормалния човек всъщност е хаосът, при това – незавършеният хаос.

… защото извън напиращия хаос и чистото създаване е възможно да се отвори един поетичен свят по-малко тесен в своите концепции, по-малко механичен в своето движение…

… но велик и незначителен, за поета представлява особена трудност да живее в социалния свят, той се чувства значително по-добре отдалечен от обществото, в наднормалното, по-мащабното съществуване. Така самоизолирал се от социалния реализъм, той, освен на присмех, е изложен и на угрозата силом за бъде интегриран и възвърнат сред обществото, дори това да стане чрез механизма на някакви особени почести и съблазни…

… Иначе винаги, винаги, винаги – дори да ги няма отдавна на белия свят, налегни ли ни животът, ние винаги призоваваме на помощ най-близките на сърцето ни хора. Искаме те да внесат ред в смутените ни души. Виним целия свят за това, което сме или което не сме успели да бъдем, понякога – за неща, които крием дълбоко в ума си. И сме във вечна война със света, за когото и благодарение на когото ни има. А когато загубим битката – не за друго, а тъй като определеното ни време изтича, в състояние сме да ликвидираме целия останал живот зарад това, че ни е направил нещастни. Нещастни са ни направили не хората. Нито животът. Юрнали сме се да изпъкнем в хоризонта на собственото си съществуване, а просто забравяме времето. То безмилостно, то невидимо е стояло на едно място, докато ние несъзнателно сме се чувствали негови победители през целия си отминал живот. Така, както си стои на едно място, то ни се изплъзва обаче. За да се отдалечат от мисълта си за него, в противоборство са влизали народи, цивилизации и ери – самодоволната, наивна, алчна и глупава беззащитна единица от съществуването на нищото. В опитите си да се самоизмислим с по-голяма независимост в непознаването на болезнения си бит, ние сами произнасяме звуците на собственото си име и сами се възхищаваме на онова, което сме чули – вбесени от несъгласието с нашата възхита от страна на останалата част от природата.
Това е принципът на рефлексията, принципът на огледалата в отношенията между човешките единици. Движението. Мърдането. Шаването. Колкото да докажеш живот. На себе си. Самият акт на съприкосновението няма да придвижи нещата, но възвръща хармонията. Това означава, че в страшната битка между множеството и кратното, парадоксът на оцеляването се дължи на личността, но парадоксът на продължителността на живота – на множеството.

… освен това, хуманистичната западна култура е приета с изключително много страдание. А западноевропейците казват, че страданието е присъщо единствено на славянството, на православното християнство!…

… после ми предстоеше десетилетия наред да вървя по неравния, безкраен в ширината, дължината и дълбочината си път от литературата към поезията, от цивилизацията към културата, от обществото към понякога болезнената жива реалност на битието.

… намирах се може би вече в пространствата на естествени според мен феномени…

… В процеса на работата си разбрах, че ако искам да имам успех с текстовете, беше необходимо умело да контролирам приливите и отливите на сугестията, трябваше да се съобразявам с всички видове интервалови препятствия пред накъсаната ми от емоции в собствения си порой мисъл, трябваше да се науча да напластявам умело съвместимото до несъвместимото в едно цяло, да създавам полифонични връзки и взаимоотношения между отделни вътрешно смислови структури на фразата, хладнокръвно да овладявам ритмичните изпитания и темпото в потока на мисълта, да постигна техниката на снапшотовете – моменталните снимки, изгледите, пейзажите на съзнанието, – на поетичния изблик, съчетани в единство: импулсивно и без всякакво суетене.
Малко по-късно открих, и то поради тийнеджърското си несъгласие с целия заобикалящ ме свят, че с едно-две авторски изключения в тогавашната литература, сюжетът и дори съдбата на персонажите, нямаха абсолютно никакво значение за смисъла в изобилната книжна продукция – значение имаше идеологическото „нищо- не-случващо се” в душевните лутания на полуграмотния литературен герой /автор/, който от лош човек или колебаещ се между доброто и злото индивид, в развоя на литературния опус се превръщаше в идеалната положителна личност от социума на новоизграждащата се бъдещност. В белетристичната книжнина на него му се позволяваше най-много грехът да удари една-две мастики в кварталната кръчма след работа, а случеше ли се да изневери на жена си понякога, партийната организация моментално го вразумяваше и го връщаше вкъщи, при родата, семейството и децата. В по-голямата си част поезията от онова време наподобяваше хорово пеене, в което маститите изпълнители жанрово стояха широко разкрачени между балагана и молитвата /не към Бога, разбира се/, между шепота, агресивният егоцентричен крясък и гърленото недискретно говорене в ухото на съседа от публиката по време на театрално представление.

… защото езикът разчита на звука, но звукът има своя собствена автономна стихия…

… Всеизвестен до баналност е фактът, че поезията ни предлага един от пътищата към духовно преобразяване. Като отделни човешки същества само голямата поезия обаче ни кара да се почувстваме неразделимо свързани с Вселенския Дух. Ако не всички, в детските и юношеските си години повечето от чувствителните и мислещи младежи пишат поезия. Поезията им обикновено е досадно, резонансно, заглъхващо, интимистично, ала дълго време и непрестанно повтарящо се ехо на нещо чуто, прочетено, почувствано в резултат на приповдигнатия, но необигран ум на изгубилото разума си от любов или влюбване същество, на обземаното на вълни, на вълни от тъга или пристъпите на отчаяние създание, на възторжения в празничната си лудост индивид, който иска да сподели с цял свят уникалните си според него вътрешни преживявания, свързани с някакво подобие на временно вдъхновение. Но ако в по-зрелите си години ние продължаваме да депонираме в заобикалящия ни свят собственото си чувство за истинска необикновеност, освен от всичко останало, съдбата ни започва да се съставя от новооткрити сакрални връзки между самите нас и Вселената като цяло. И на определен етап от развитието си узнаваме собственото си място във великата йерархия на съществуването.

… Тепърва имаше да се убеждавам във факта, че трудът ми нямаше да се заплаща добре не защото нямаше стойност, а защото няма цена.

… Независимо от това дали авторът се надява, че след хиляди години ще го четат както хората днес обичат да четат древнокитайските поети или не, сигурно е едно: в леденото сияние на разума няма капка поезия!…

… човекът е неприкосновен индивид, но е и множественост…

… в този смисъл всяко изкуство е безкраен преразказ на опитите ни за духовно самопознание. Този преразказ не е само словесно, тоест мисловно пресътворение на изминалото се време. Той е частица, едва доловимо със сетива миниатюрно парченце от многоспектралната мозайка на вътрешните състояния в настоящето на пресъздателя или преразказвача – дори когато той говори за бъдещето си: в рамките на придобития от него в годините житейски или творчески опит. Тоест, “преразказът” е всичко онова, което вече е самата новооткрита от самия него, негова вътрешна същност.
Повтарям: думата ми е за голямото, съкровено изкуство.

… Когато започнах да правя първите си опити в прозата, казвах малко – с много думи. Не се получаваше. По-късно ми се искаше наведнъж да кажа всичко онова, която знаех, с малко думи. Пак не се получаваше. Днес в процеса на писане с всички сили гледам как да се освободя от всичко онова, което стои между реалността и мен. Защото съм на възраст, в която отдавна трябва да съм разбрал, че за да проникна отвъд привидното състояние на действителните неща, съзнанието ми непрестанно трябва да си проправя път между дълбоко скритите и обрасли върху самото него вторични случайности и изненадващи феномени.

… Когато слуша нечий разказ или чете някакъв текст, особено ако те са проникновени и истински по звучене, у човека винаги се създава напрегнатото усещане, че е загубил нещо, че непременно трябва да се завърне обратно по пътя си и неотклонимо да сведе очи към следите си – да го потърси, да го открие, да си го вземе.
Кратко казано, той се надига на пръсти, за да достигне ръста на автора, като в същото време непоколебимо е сигурен, че авторовите мисли винаги са се въртяли из неговата глава, само дето той просто не е имал време да ги оформи достатъчно, за да се издигне поне една глава над онзи, който вече е свършил цялата работа.
Цялата негова работа.
Загубил е не той. Загубил е авторът. И то не “нещо”. Докато е работил, докато е отразявал живота си върху книга, той се е простил със значителна част от своя живот. От своя единствен живот. Но в процеса на търсенето, откритието и съхранението на изминалото се време, той неуморно е разширявал самосъзнанието си и без да спре, непрестанно е фокусирал цялото си същество в магическия ритуал на стимулираната от самото него еуфория в разпалване въображението. А крайната, понякога несъзнавана цел на въображението на писателя и поета е пречистването на собствената му личност, постигане високите нива в духовното състояние, в което егото влиза в контакт със своя висш Аз или Бога.
Загубил е, но печели!

… Това е парадоксът на пораженията от живеенето, това е стареенето на тялото, “насила” придобитата мъдрост, това е житейският опит, това е част от ценоразписа в изработването и оформянето на хармоничния човешки характер. Личностната съдба на всеки един от нас, осмислящ същността си единствено в напрежението на “преразказа” за себе си – в потока на собственото си осъзнаване…

… слабото изкуство е като слабия характер. Те винаги са откровени и простодушни. Това са задължителните условия за тяхното съществуване…

… Едва след 60-тата си годишнина усетих, че ставам неподвластен на времето. За мен то вече наистина не съществуваше. Това е точно онзи етап от живота, който философите винаги са искали да достигнат и който обикновено наричат “безгрижие”. Не бързаш за никъде. И е пределно ясно защо.
Но в зрелите си и най-вече, в младите ми години липсата на време ме притесняваше много. Може би затова, че в писането и не само в писането си правех непрекъснати опити да се “разкрепостявам” в пространството, да се почувствам свободен. Всъщност, винаги през живота си съм се чувствал свободен. Защото съм непоколебимо уверен, че усещането за свобода не идва отвън, свободата е дълбоко вътрешно преживяване.
През всичките си дни и нощи по онова време обаче се чувствах страшно самотен.
Много отрано осъзнах суетата около себе си, не, не става въпрос за индивидуалната суета, която до болезненост ми е чужда и която ме отвращава, а онази, другата, суетата на човешките цивилизации, неуморно поглъщащи се една-друга в несъществуващата бездна на времената.

… защото, появи ли се в теб жаждата да доминираш над себеподобните, няма сила, която да те принуди да спреш в самоубийственото стремление да се изправиш на нокти и извисиш ръст над околните. Какво си въобразяваме ние? Какво искаме, за какво настояваме, защо непрекъснато правим опити да се наложим един другиму, като с това губим не само времето, здравето и живота си; защо непрестанно се прескачаме един-други, защо се унищожаваме така вдъхновено, стръвно и денонощно – в работата, на улицата, в семейството и леглото?…

… зарад тези ми въпроси ли още от началото на нашето запознаство, приятелите ми решиха, че съм различен. Бях различен, бях другото нещо. Всъщност, различен ли бях?…

… Освен че няма слух, оплаква се от краткостта на битието, а също тъй, би искал да разкаже за милостта, за собствената си обременена милост към ближния, за славата, която гъделичка го в сърцето право, и за надеждата, за светлината, за окрилящата го все още стара, полузабравена любов. Додето спи, говори, поглъща тонове храна, говори, изхожда се, пикае, пак говори, а заизвива ли се женското създание в ръцете му самозабравени, пръстите наподобяват хоботовиден връз, но той не спира да говори – говори часове, говори дни, седмици, години, а паднат ли слушателите му, слушателите с отдавна запушените ушни миди в несвяст, започва тихичко да си подсвирква фют, фют, фют и се оглежда към величествено стихналата, мъртвешки стихналата в страх природа за нова публика изсред заключилия се зад хиляди ключалки свят. И няма пролет, няма раждане, ни смърт, ни време, нито слънце, ни отговор на смъртоносните му милион въпроси.

… Сега ми се струва, че по онова време не можех да си представя живота без поезията – без да знам изобщо какво представлява поезията. Долавях само, че всяка една мисъл от битието ми защитаваше светостта на копнежа ми да откривам отново, отново и отначало митичните мигове в разгадаването на собствената си идентичност.

… бистро кладенче, сребриста тополка, бръшлян, неутешима печал, меден мирис на бор…

… Видях го. Почувствах го. Чух. Помирисах. И вкуса му опитах. Това обаче бяха само идеограми. Задържането им в паметта ми, размислите ми върху тях. После дойдоха думите. Със звуците на буквите си, думите вече имаха за слуха ми силата на магическо заклинание – звукът на Словото, или Логосът, за мен вече проникваше и насищаше с енергията си целия мистичен акт не само на Сътворението, а и на всяка, взета сама за себе си отделна Творба…

… и свободата. Нали тъкмо свободата ти дава правото да бъдеш различен, да се чувстваш различен – ако по онова време съм разбирал свободата като воля за отклонение от предначертания път…

… В един от свещените текстове на етиопските гностици, Лефефа Седек, се казва, че Бог сътворил Себе си и Вселената, изричайки собственото си име. Затова името Божие е Същността на Бога и не само е източник на Неговата мощ, но и вместилище на Неговия живот и във всяко отношение, е Неговата Душа…

… а произнесеното или записаното слово изразяват волята на автора си – в света на Поета витаят мистериозни неведоми сили, поетът трябва просто да ги приеме като житейски факт. Стори ли това, с течение на времето той постепенно започва да вижда онова, което е гледал, и да чува онова, което слуша, като крайният резултат на цялостните му занимания го превръща “в човек на знанието”. А какво представлява “човекът на знанието”?
Всъщност, той се явява приносител на връзките между обектите, които още от деца ни учат да приемаме като значими.
Ако светът на обикновения, “нормален” човек се базира на упованието в собствените му възприятия, то в неговия преобладава неосезаемото. Въпреки че в изкуството си той я представя видима и възможна за докосване до сетивата, Вселената му е необятна и непроницаема мистерия. Тя не може да бъде вкарана в рационалните категории и рамки. При това, за да я въведе в действие, той трябва да умее да спира движението в тази вселена, когато вдъхновението му наложи това. Едва тогава той вижда детайлите на предметите в нея и придобива знания и власт над тайните сили, действащи около нас; тайните сили, които мнозина хора обикновено държат изключени от своите възприятия. Едва тогава той започва да контактува с “мощта” на вятъра и на свещените извори, както и да пресъздава отново във виденията си отдавна отминали събития и случки, за да прозре ролята, която те са изиграли в развитието и самоизграждането му като личност. Познанията, които той придобива в целия този процес му помагат да укрепи защитните си сили при проникването в неизвестностите, да опознава все по-обстойно себе си, да установява пълен контрол над физическия носител на собственото си съзнание, ума, да достига безпогрешно прозренията, необходими за оформяне вкусовете на читателската му публика, да отваря веригите на трупаното познание в съзнанието й, да внушава и да се връща, балансирайки по тесните мостове към “другите светове”.

… защото освен когато работя, и в голямата останала част от своя живот като движеща се маса материя, свързана с нишките на непрестанната мисъл, аз съм реален и земен, но съм и част от целия космически свят, в привидния хаос, сред който се блъскам в милиарди човешки създания – но и в предметния, подредения свят.

… а истинският поет не се занимава с изкуството си, той работи с реалността, при което всяка една от творбите му след създаването й с течение на времето от природна даденост се превръща в природна забележителност…

… Стихотворението е плаващ знак от нашето вътрешно съществуване, не е само изкусен наниз от думи, отбелязващи емоционално-мисловното ни движение към външния свят. Заглавието му само маркира координатите на заетото от нас място в пространството на това пътешествие, точката от маршрута – гъсто заселена с образи, – място за виждане и спокойствие.

… Съотношението между мимолетното и безкрайностите; сливането с природата на нещата; медитацията в осъзнаването на собственото ти „аз”, хармонията между вътрешната ти същност и света покрай теб, пътят ти на завръщане – да се настаниш в света с целия бунт на душата си и пак да бъдеш в съзвучие с него…

… Само по себе си, заглавието трябва да притежава изключително завършен смисъл с напълно самостоятелно значение.
Същевременно, то е част от дневника на моето пътешествие, миг от привидно изолирания смисъл в движението из едно по-широко, почти безкрайно пространство, който, назован, има разделящо-свързващо значение в цялостната постановка на текста…

… За качеството на поезията може да се съди само по действието. Съществителните имена могат да се посочат и с това са лесно достъпни, но то се отнася само за зрителното докосване до предмета. За слуха, вкуса обонянието, осезанието нещата стоят съвсем другояче – освен глагола, те могат да изразяват и действие. Да направи динамично действие с прилагателни имена обаче може единствено геният. Защото, за да придвижиш предмета в пространството, да го определиш, давайки име на най-същественото от качествата му за момента, а после да го преместиш или оставиш до другия момент, до другото прилагателно, което ти е необходимо в процеса на цялостното внушениие, се иска око за едва разчленимото от човешкия поглед, иска се колосално въображение. А да работиш с въображението си се иска наистина да бъдеш посочен от Бога.

… Какво друго е майсторството, освен движение до една точка – от друга или обратно. Повечето от писателите днес, не говоря само за българските, изграждат сюжетите си в тръшкане, хлопане на входни и изходни врати, сблъсъци между плюсовия и минусовия герой, многознаковщина, драми, съобразителност и злочестина. Всъщност, те се опитват да избягат от проблема, от времето и от себе си.
Какъв е проблемът?
Страхът да се сблъскаш с истината. Този страх е взел много жертви. А майсторството е в това, да свалиш този страх до обикновена тревога, тревогата за и от света, да го смалиш и да внушиш, че пред света има много пропасти. Майсторството е и в това, постоянно да се безпокоиш дали се развиваш или деградираш като човек, дали твоята честност отслабна или укрепва, да поддържаш съзнанието и съвестта си във форма. Човечеството още дълго има да атакува палати и затвори. И тези атаки в крайна сметка са атаки за завладяване ума на човека. А това дали ще разрушим най-хубавите тайни на живота или ще помогнем да се освободи един човек от нов тип, зависи от нашата личностна смелост и добрина. Защото, докато сме живи, хората ни познават, срещат и виждат, след това те не се задоволяват само с направеното от нас, а искат да научат възможно най-многото за нас и живота ни. За нас, за характера и нравите, за морала и отношението ни към ближния. Бъдете убедени, че това е така!

… Великият поет е едновременно учител, лечител и екстатик, тръгнал по безкрайни маршрути в реалния, небесен и подземен живот, за да издири избягалата от тялото си душа на нашия почти винаги болен в борбата си за съществуване свят. В текстурата на неговото познание искрата винаги се е превъплъщавала в лъч, лъчът, в пътека, пътеката става път, а пътят се превръща в река, която те полюлява, понася те, носи те и те отнася; вече си на върха на Вълшебната планина, от която ще литнеш към лазурния океан на Духа, към отворените обятия на притихналия Всемир – самият ти ставаш най-дълготрайният тон от всеобщия Ритъм, на който се крепи Космическия безкрай…

… рееш се в здрачния свят отвъд небесата, но ето го слънцето, слънцето разсейва сенките на планинските хребети, плавно пълзи пред очите ти, всичко наоколо се превръща в мека всепоглъщаща светлина, с която се сливаш; ти вече си част от нея, и ето те: властелин в Реката на Образите, пречистен и изтощен…

… Това е може би Обратният път. Пътят на завръщането към Планетата на Живота. Той наистина винаги е по-важен от пътника. Пътникът е анонимното тяло, докоснало се до Словото, той е само приносител на думи – следите по Пътя, дирите на пълзящата и проникваща, превзела ума светлина на непрестанната Божествена Мисъл.

… В дългогодишните ми разговори със слаби, средни, посредствени, добри, много добри, отлични, прекрасни, великолепни – и с няколкото гениални според оценките ми – поети, а и според собствените ми прозрения в хилядите нощи на вдъхновена безсъница, на мен ми ставаше все по-ясно и по-ясно, че тези практики, срещащи се и в текстовете на най-известните по света планетарни мислители, предлагат неизчерпаем извор на визионерски озарения, свързани с човешката ситуация. Те все по-осезаемо присъстват в модерното съзнание на съвременния поет /може би и писател, философ, а и мислител изобщо/ и биха могли да доведат до съществен стойностен смисъл в трезорите на човешката мъдрост.

Comments

comments