В  проекта  Дисекция на спомените  Кирил Чолаков изследва сложните отношения между
личната памет като част от колективната памет и историческото време. През текстове и
изображения в рисунки  (2014), а по-късно в голямоформатни платна (2017), той разказва истории
от различни периоди на живота си, които са се появили спонтанно и разбъркано, в зависимост от
това по какъв начин креативното въображение е взаимодействало с образите от миналото. Ако
тези спомени  трябва да се датират исторически, то те са от периода на държавен социализъм
(1944 – 1989 ), но много малко от историите в този проект могат  директно да бъдат отнесени  към
политическото съдържание на онези години.

Поколението, което започва да се реализира професионално едновременно с демократичните промени, съставлява общност, за която визуалните кодове, с които работи Чолаков в тези серии, задават една споделена емоция по времето, когато родителите ни са били млади, приятелите пълни с енергия и неконвенционални идеи за бъдещето, а фокусът на битието не е бил в решаване на проблемите от ежедневието, а във формирането ни като индивидуалности със своя уникална ценностна система. Родените през социализма ще го разпознаят в интериорите и екстериорите, превозните средства, тягостната обреченост на малките общности, олицетворена в изчезващите силуети на  жителите на село Извор и далечния на съвременната градска динамика мизансцен на кв. Гео Милев в София. Това са  две места, които за Кирил Чолаков не само обобщават спомена, свързан с България (от 1997 г. той живее и работи в Италия), но са предвидени и като локации за бъдещите изложби.

Изложбата в с. Извор (2014), в която бяха показани първите рисунки от Дисекция на спомените, бе под формата на символичен жест – в старата  постройка за помени към гробището на селото. Втората – в галерия Стубел (2017), в сграда, построена на мястото на детска площадка в родния квартал на Кирил, добавя към рисунките платна с образи от най-ранните години на автора. Първоначалната реакция, която предизвикват картините, направени по семейни черно-бели фотографии, е не толкова вглеждане в майсторската работа на артиста, колкото наблюдението, че тук вече се появяват конкретни персонажи, чиито лица пробиват пелената на изминалото време. Това, което изчезва, е мизансценът, състоящ се от типична за времето соц. архитектура, руският дядо Мраз – заместник на дядо Коледа в онези години и главен персонаж в новогодишните училищни празненства, специално търсените пейзажи, на чиито фон семействата запечатваха спомени от летните си ваканции или най-общо казано – конкретните обстоятелства, при които е направена всяка една от фотографиите. Фокусът във всички работи е върху малкото момче и уловените  емоции в отношенията с баща му, майка му, първата любов…

Френският социолог Морис Халбвакс въвежда понятието „колективна памет”, защото индивидите,
които принадлежат към даден колектив, могат да си спомнят и да съхраняват в паметта си каквото
и да било само благодарение на неща, които те са научили и усвоили от другите в общуване и
взаимодействие с тях.  Дисекция на спомените е носталгична панорама на една реалност,
застинала като че ли на границата на живота и смъртта, символизираща прехода между два свята
– този на познатото и непознатото, независимо дали става дума за различни политически системи
или различни държави. Погледът назад през тъканта на новата културна принадлежност, новата
семейна и приятелска среда е като поглед през камера обскура – на листа се появяват реални
изображения, защото лъчът-памет, преминал през тъмната кутия на емоциите, прожектира само
образите, които трайно са се запечатали в нашето съзнание. В този смисъл Дисекция на
спомените е една илюстрация за това как се ситуира индивидуалната памет в рамките на
колективното битие в полето на изкуството – не е възможно изображенията на спомените да
бъдат изчистени напълно от емоцията, свързана с уникалните факти на всяка една биография, но
всеки един наратив, появил се при тези изключителни обстоятелства, е още един фрагмент от
историята.

Ирина БАТКОВА

Comments

comments