Юлия Момчилова

 

Кап!

Една бистра водна капка се процеди от пръстта и падна върху заспалото носле на Луковичка Минзухарчева. И не само падна, но като го чукна, се разхвърча на пръски.

– Събуди се! – викнаха пръските.

Луковичката нищо не усети и продължи да спи непробудно зимния си сън.

Кап-кап!

Две водни капчици се търкулнаха върху заспалите очета на сгушената в пръстта Луковичка. И не само се търкулнаха, но я погъделичкаха шепнейки:

– Събуди се!

Този път луковичката се размърда, но пак продължи да спи.

Кап-кап-кап!

Три водни капчици тупнаха върху закръглените бузки и брадичката на Луковичката. И не само тупнаха, но и я подканиха:

– Хайде! Ставай!

Луковичка Минзухарчева се протегна сладко, завъртя се на другата страна и тъкмо да засънува отново, изведнъж се сети за състезанието…

Отвори очи.

Миналата пролет братовчедките й, белите сестричета-кокичета се бяха похвалили: “Ние сме най-ранобудни! От всички цветя напролет, ние порастваме най- рано!”

Тогава Луковичка Минзухарчева се закани: “Догодина аз ще порасна преди вас!”

– О! -разсъни се веднага Луковичката и се засуети. – Трябва да побързам!

Огледа се в огледалото на една водна капка и видя, че на върха й се беше появило зелено кичурче.

– Пораснало ми е стъбълце!- зарадва се тя. – Тръгвам!

И забързано проточи зеленото си стръкче нагоре. То се провираше в пръстта сред камъчета и коренища… Бързаше! Удължаваше се, удължаваше се… Бързаше!

Най-после проби дупка в тавана на подземието и се показа навън – в света на светлината… Огледа се.

Белите кокичета бяха вече там. Махаха приветливо с листенца:

– Минзухарче!

– Здравей!

Луковичка Минзухарчева сведе засрамено напъпилото си цветче и промълви тъжно:

– Те пак са пораснали преди мене!

– Това не е най-важното! – утеши я Голямото жълто око на Небето. – Тяхното време не е твое. Ти си имаш свое време!

– А кое е най-важното нещо? – попита Минзухарчето, озадачено от тайнствените думи.

– Най-важното е, че те има! И си прекрасно растение! – отговори блестящото слънчево око и примигна с дългите си мигли от светлина.

Цветенцата се огледаха.

– Кое цвете очакваме да порасте сега? – запитаха те.

– Ще пораснат още много цветя! – каза Слънцето. – Едни през пролетта, други през лятото, трети през есента.

Comments

comments