Нека не се лъжем… Изкуството е важно за всички и ни заобикаля отвсякъде. То е свързано със създаването, а след като живеем в толкова напреднало време, трябва абсолютно да изтрием от съзнанията си, че артистът е единствено човек с омазан от бои гащеризон или пишеща машина на бюрото. 

До къде стигат пределите на изкуството? 
Това е крайно субективен въпрос, който може да предизвика спорове и дебати. Да, има хора, които асоциират творчеството с имена като Микеланджело, Да Винчи и така до Ван Гог, Пикасо, Хемингуей. Но има хора, които от изкуство биха се сетили за компютърната игрова поредица Assassin’s Creed. И защо не? Виждали ли сте как изглежда? Зад нея стои огромно количество труд на много различни артистични нива. Но дори не е задължително и да е на толкова професионално ниво, защото човек може да бъде артист и в ежедневието си, под формата на хоби, например, а може и да е артист без да го осъзнава, просто защото средата в която живеем е изключително благоприятна за демонстрация на артистизъм и дори се превръща в нещо ангажиращо и натрапчиво. Време, в което хората захранват своята психика и душа от консумацията на чуждо внимание.

Чрез използването на социалните мрежи, човек воайорски може да навлезе в чуждото пространство или в нечий личен живот, но това не е проблем, защото в крайна сметка другият ги предлага, но в даден момент монетата ще се обърне. Всички са част от тази игра.

Ако вземем например Instagram, ще видим, че под лесна форма хората снимат, обработват снимката, след това я „качват“ в пространството, където другите ще могат да достигнат до нея – личната фотографска серия на човек. И трябва да се отбележи, че резултатът в голяма част от случаите е наистина добър. Сякаш не е снимано с телефон, а с професионален фотоапарат. Другото е, че поради тази човешка потребност да изразява впечатленията си от света чрез снимки в онлайн платформа, бизнесът на произвеждането на телефони се е завъртял в една конкретна посока – камерите. Компаниите постоянно, с всеки модел се опитват да усъвършенстват камерите на телефоните, защото хората искат все по-добро, все по-детайлно, все по-красиви цветове. Естествено, става и все по-скъпо, но какво значение има това, когато твоите последователи „очакват с интерес“ твоите по-добри снимки, които може би вече си започнал да наричаш фотографии. Впрочем, наистина има фотографски изложби на инстаграм артисти, а доста хора дори успяват и да изкарат пари от цялата тази работа.

Докато сме на вълната с телефоните – в света има над 100 филмови фестивала за филми снимани с телефони. И то не всички са професионални. Това значи, че хората докато ежедневно използват телефона си, в даден момент си казват, че биха искали да направят опит да навлязат в изкуството и се превръщат малко или много в артисти, поне в моментите на снимане. А освен това, вече има и филми, които са снимани с Iphone и изглеждат страхотно. Пример за такъв е „Tangerine“ на режисьора Шон Бейкър от 2015 г.

Разбира се, изразяването не се случва само чрез снимки… един пише, друг пее, трети рисува. Но отново, благодарение на социалните мрежи, всеки има някаква нужда да сподели своето умение. Т.е., хората някак не искат да се изразяват напразно и очакват реакция, която, естествено, да е положителна. Защото ако рисуването ти действа добре и любителски го вършиш в домашна среда, най-често след това се появява снимка на рисунката в личния фейсбук профил. „Така и така е нарисувана, какво пречи да я кача и да видим какво ще стане“. И ако е такъв случая, значи те привлича животът на артистите. Същото е и с писането. Не е задължително дори да е разказ или стихотворение. Под формата на фейсбук „пост“, хората изразяват мнението си, мислите си, настроението си и т.н. И не е написано с непукизъм, а е старателно прегледано, редактирано. Помислено с игра на думи и такива компоненти, които да го различат от поста на другия или просто за да докаже страхотния литературен потенциал или големият литературен талант. 

Има ли вреди?
Не може да се каже конкретно дали този тип създаване на изкуство чрез себеизразяване в социални платформи е вреден. Не може и да се заклейми, или забрани, защото това би бил „чист комунизъм“. Факт е, че средата е изключително благоприятна това явление да съществува и да продължава да съществува. Не, че от последните технологични години и десетилетия хората творят на лична основа или, аматьорски, ако щете, защото преди 50, 60 или 100 години също е имало хора, пишещи стихотворения без да публикуват, също са рисували без да продават картини или да ги поставят в изложбени пространства. Всъщност, това което те прави професионален музикант или художник, или писател е именно дали продават своето изкуство, дали си изкарваш хляба с него. Но това не значи и, че непрофесионалните артисти не създават изкуство. Лично, мога да кажа, че съм виждал страхотни фейсбук постове и страхотни инстаграм снимки. 

Това, което е склонно да повдигне веждите ни, обаче, е следното – именно лесният достъп до това да публикуваш някъде своето изкуство създава вълна от много хора, имащи се за големи артисти, което води от по-различно експониране на изкуството до сериозно преекспониране. Възможно е качеството да се редуцира от причината че в човек се създава усещането че може да „качи“ в интернет всичко което създаде и се чувства длъжен да го направи. Няма, например, да качи само тези неща, върху които е работил много сериозно и които наистина си заслужават. Другото нещо е, че в крайна сметка сетивата биват възпитавани от обектите на които ставаш свидетел, а достъпът до големи количества всякакъв вид изкуство, съвсем спокойно може да размие представата за това какво е качествено и какво не.

Естествено е, че човекът който наистина разбира от изкуство, няма да публикува каквото и да е, а само нещата, които наистина, наистина са добри. Но масата от населението, които се радват и на малкото, и им харесва да се чувстват част от дадена онлайн арт група, не биха могли да възпитат възприятието си за добро изкуство, след като творят лошо такова, провокирано от друго лошо такова. И така се изпада в затворен кръг. Нека не се лъжем – не можем да очакваме от всеки да публикува неща от стандарта на Едгар Алън По, но пък стихове от рода на „душата ми гори за теб, любима“ и „ти си слънцето в живота ми“ не са нищо повече от обикновено поддържане на някаква онлайн активност, колкото, нали, да има нещо. В този контекст ще цитирам думите на проф. Владимир Игнатовски, който казва – „проблемът преди беше, че хората не могат да четат. Сега проблемът е, че всички пишат…“

Има ли ползи? 

За да не е прекалено негативно, ще кажа, че в крайна сметка всичко което кара човек да се чувства добре в кожата си, със себе си, е позволено (освен незаконните неща). Изразяването чрез изкуство (било то и инфантилно) действа положително върху човек, успокоява го на подсъзнателно ниво, терапевтира проблемите му и погледът му към тях. Друго, което също е много важно е, че по този начин, кръгозорът се разширява и започват да се забелязват нови страни и гледни точки, което пък в най-добрия вариант, спомага за емоционалната интелигентност и нейното израстване. Не е случайно съществуването на арт терапията, защото наистина действа и е склонна да промени човек за добро.

В крайна сметка, далеч сме вече от онези времена, в които изкуството е било нещо елитарно. Вече е общочовешко и е достъпно до всеки, както може би и трябва, защото, нали то имитира живота. За това, който иска – нека римува момиче с кокиче, който иска – нека рисува момичето с кокичето, който иска – нека изпее за момичето с кокичето. Оттам нататък вече е лина преценка на човек дали да прочете, дали да погледне и дали да изслуша. 


Comments

comments