Георги Н. Николов

 

Всъщност, с тези редове не се връщам към творчеството на безсмъртния Ботев, а към вечната борба на доброто със злото. Която вдига пушилка и в българския духовен живот, раздухвана от „принципни“ съображения и уж нематериални мераци. Сега въпросното добро, маскирано като ощипана мома, горко ридае в електронния портал „Култура“. Надничайки от антрефилето на Михаил Неделчев „Памет за Иван Пейчев – сдържано за един литературен скандал“. Поводът – (не)връчването на тазгодишната награда на името на поета. И като резултат: дистанцирано отношение на Шуменската община от създалата се галимация, докато не бъдат изчистени всички недоразумения, прибързани решения и лични страсти.

Думи, думи, думи… с дъх на войнстващо безсилие. Само за да обидим опонента, инакомислещия. Ако светите братя Кирил и Методий предполагаха за какво ще се ползват буквите им, нямаше да ги създадат. Все пак далеч съм от мисълта, че кой каквото ти говори, става дума за пари. В случая – за литературни награди, апетитно подплатени с тях. Нито пък за скрито властолюбие. За груби опити да се доминира и моделира съвременната българска духовност по изсмукани от пръстите критерии. Факт е, че някой и някои остават встрани от коловоза на живия живот, затова привличат вниманието с провокирани скандали и лични обиди.

Това не ще им помогне да станат по-талантливи, актуални, четени, търсени, под френетичните крясъци на липсващи тълпи. Няма да се зарадват и общините, че ги поучават как да постъпват в подобни случаи, вместо да мислят със собствените си глави. Може би истинското им място е в мрака на Хелоуин. Там, плашейки куцо и сакато с ръмжене, ще се интегрират в собствената си същност и ще са полезни на тоя, що клати гората. В реалността, с този си апетит да бъдат на всяко гърне мерудия, трудно ще ги бъде. Без да визирам конкретно никого ми се ще да припомня, че който сее ветрове, жъне бури.

И в същия контекст: че заниманието с литература не е едноличен патент. Даван на този, дето си мисли, че го може и кукурига навсякъде колко е голяма организационна, духовна, менторска и пр. работа. Личните нападки също не носят полза. Най-мъдър кантар за всичко има времето, а и поетът, ако пишман менторите са го чели, казва: „Добро ли сме, зло ли правили, народът нази ще съди…“ Що се отнася до СБП, той е орисан с дълговечност, авторитет и много кандидати за негови членове. Грижливо отсявани, за да се отдели зърното от плявата. А че има много плява в нашия литературен живот, си личи и от коментираната статийца на уважавания от мен проф. Неделчев. С инат и тропане с крак, обаче, наградите се превръщат в изпросено коматче.

Какви са изводите? Не джавкайте Съюза – с нищо не ви е крив, че се развива като пълноценна духовна институция с посока в бъдещето. Оставете на мира и председателя му – той се ръководи от съюзен устав и от Управителен съвет. Вижте духовните си дрипи, пък се отдайте на размишления пред парадния вход на следващата община: слагане ръка на паричните награди ли са ви основният дерт, или нещо друго? Тревожите се, че Картаген още не е разрушен? А може би ви боде дилемата кому сте нужни?

Comments

comments