НА МОЯ ПРИЯТЕЛ ВЕЛИКИЯ ПЕВЕЦ ШАБАН БАЙРАМОВИЧ

Георги ПАРУШЕВ

 

 

Като нямаш хубава жена – пееше един пияница в махалата – да ти пикая на парите! Какво значение са те, не каза, защото внезапно отлетя в небето заради размината любов… Всички роми като пийнат, танцуват като за последно. И ги запомням с опиянението им, с красивите им жестове и с тази съвършена искреност, напук съдбата да прескочат, сякаш ще я надживеят, за да я разказват на вечността.

Трябва ли да си измислям несъществуваща история? Античният глас на моето минало е ехо от безкрайните поля на Индия, Хималаите и Кавказките падини. Струни, притчи, мъдрости – все парчета в цедило. Толкова народи още ги спасяваме… с музика.

Никой не е знаел откъде ще изскочи омразата. И за всеки случай пред всеки пристан сме изграждали защитен рид от звучни, красиви, откъсващи от мъката и самотата душата песни. Така си мислим, че оцеляваме…

И аз не съм избирал къде и кога да се родя.

Прадядо ми като опиянен ром за свобода е отишъл на Шипка да освобождава България, без да допуска, че днес правнукът му ще търси като вманиачен археолог доказателства за гордост. И мъничко почест.

Дядо ми, комуниста, както си четеше записките на Захарий Стоянов отлетя…  И съпротивата срещу омразата ни осиротя. Баща ми плачеше след ковчега му и недолюбваше неговия комунизъм. Преди да отлитне и той на небето, видя сините гълъби и си помисли – най-после и ние ще летим…

И ето ни във водовъртежа на центробежна сила, връщаща ни все в началото, вечно да уверяваме, че сме камъче от планина и коренче от гората на България.

А майка ми – ромката в двор сред мириса на карамфили, лалета и далчета – събираше българката Радка, туркинята Гюлджихан, арменката Вирджиния и еврейката Естер на раздумка. Всички бяха мои лели и светове…

Пиех аристократичния ликьор на евреите и хапвах от бялото сладко на арменците, на турците баклавата и на българите сладкото от вишни.

И усладеното ми детство се пропи от песните, сълзите и усмивките на все тъжните им съдби.

Изморих се да ме присламчват към незаконните обитатели на тази земя. Да я изкореняват от мен. И мечтите ми да потъпкват като неидентифицирано семе, долетяло от някъде…

Ако моята памет не е споена с мъката на поробените българи, геноцида на арменците, изгорелите евреи и роми в пещите, и гонитбата на турците, закована с престъпното определение  „възродителен процес”, каква свещена стойност аз имам в българското битие?

В тази блъсканица на хищническа надпревара как ще съхраним всеобщата ни памет и човека с достойнство?

Ако расисти ни заключват в режим на дълбока анонимност, от коя епоха и време ни изритват? Коварните и фалшиви страхове оправдват все подли цели…

Ромите никога не сме се втвърдявали във  фалшиви гранитни митове.

Българийо, на кого е нужна тази стерилна автентичност?!

 

Comments

comments