Тази седмица, бе открита изложбата живопис  „Парче дърво“ на Димитър Войнов син.

В картините от изложбата, художникът разкрива красотата и духовността в женското тяло. 

Живописните произведения се намират в галерия Валер и ще бъдат изложени там до 12 декември. Марина Терзиева, собственик на галерията сподели за sofiapress, че екипът й от години работи с едни от най-добрите български художници и се радват, че са намерили прекрасно място, където
да предложат на почитетелите на изобразителното изкуство още срещи с авторите и техните
творби: „Пространството на е великолепно – една от  най-красивите зали в София – високи тавани, изчистено и с великолепно осветление. Като добавим и  великолепните творби, става място, за което си струва да отделим време да видим“.

Димитър Войнов описва във вълнуващ и съкровен разказ историята на „своята муза“:

ПАРЧЕ ДЪРВО

Историята на една муза

  Беше един съвсем обикновен ден, може би преди повече от седем години. Както винаги, станах рано сутринта  –  около 10:00 -11:00 и започнах да прилагам върху себе си всякакви стимуланти –  кафе, цигари…, опитвайки се да събудя освен тялото, и душата си. Разбира се, всичко приключи благополучно след около час и бях готов да поема към ателието си – моят храм, което по това време се намираше доста далеч от мястото, на което живеехме. Разстоянието беше повече от 200 метра и затова винаги ходех до там с колата си. И слава Богу, защото в този съвсем обикновен ден, след като потеглих, на не повече от 100 метра,  внезапно, рязко натиснах спирачките и спрях по средата на улицата с абсолютната увереност, че съм видял нещо. Нещо, което е изключително, нещо, което прободе съзнанието ми. Разбира се, спирайки толкова необмислено, предизвиках умилението на няколко колеги – шофьори, които много мило изпратиха поздрави на цялата ми фамилия. Естествено, аз като възпитан европейски гражданин, се извиних, помахвайки свенливо с ръка и след като ситуацията се поуспокои, включих задна и се върнах на мястото, където нещото привлече вниманието ми. Спрях до една голяма, мръсна, препълнена и воняща  кофа за боклук, слязох от колата и взех парче дърво, което беше подпряно там. Не се замислих, не го гледах дълго, не се чудих какво е това, за какво ми е, какво ще го правя…Просто го взех, отворих багажника на колата и го сложих внимателно вътре. Поех дълбоко въздух с облекчение. Имах усещането, че съм открил част от себе си… В този момент, видях възрастен човек, който явно беше станал свидетел на цялата ситуация и  ме гледаше изключително странно. По това време, по стечение на обстоятелствата, карах много нова, много голяма, много черна и много лъскава кола и най-вероятно съм изглеждал като бандит, който спира ненадейно до кофа за боклук, взима нещо оттам и бързо го слага в багажника на голямата си черна кола. Като се замисля, отстрани наистина случилото се  е изглеждало като нескопосан филм от деветдесетте години…Както и да е…Тогава не си давах сметка за абсурдността на ситуацията, просто се качих в колата, тръгнах и след 100 метра паркирах пред ателието си. Отворих багажника, извадих парчето дърво и горд и щастлив, все едно бях намерил дясната си ръка, закрачих към моя храм. Отключих вратата, влязох вътре и веднага сложих новата си придобивка на централно място. След  дълго разместване, намерих точната хармония, която търсех. Погледнах  часовника, беше около 3 часа. Запалих си цигара и седнах мълчаливо, съзерцавайки нещото, което толкова силно привлече вниманието ми. Харесваше ми – беше старо, благородно, белязано от времето, беше красиво… Тишината заливаше всичко… Запалих си цигара, погледнах  часовника, беше 6 часа… Времето минаваше неусетно, тишината продължаваше да бъде огромна… Запалих си цигара…Погледнах часовника – беше 9:00, просто станах и си тръгнах…

Всеки ден, или почти всеки, бяхме заедно с моя „приятел” , поради простата причина, че споделяхме едно и също работно място. Понякога го гледах и се наслаждавах, понякога, доста често, се питах „за какво, по дяволите, ти е този боклук?! Защо просто не го изхвърлиш?…” Но не го изхвърлих. 
   Минаха няколко години. Парчето дърво седеше все там, а аз продължавах да се питам какво да правя с него…  Един ден, просто взех  платно и го нарисувах. Хареса ми. Намерих някакъв смисъл…Нарисувах го пак. И пак…И пак…Така минаха две години, а аз продължавам да го рисувам и това продължава да ми харесва…

    Парчето дърво се превърна в мое вдъхновение, в моя муза, в моя същност…

Сега, всяка сутрин се събуждам, разбира се, рано – около 10:00-11:00, с усмивка и вътрешно спокойствие, защото очаквам момента, в който съдбата ще ме дари със следващото парче дърво…

Може да посетите галерия Валер и изложбата „Парче дърво“ на ул. „Княз БорисI“ №86.

Comments

comments