По време на церемонията по връчването на наградите „Златен глобус“, Опра Уинфри стана първата чернокожа, която беше удостоена с почетната награда „Сесил Б. Демил“. Получавайки я, тя произнесе силна реч, свързана с движението #MeToo и вдигна публиката на крака. Ето какво каза тя:

 През 1964 г. бях малко момиченце, седнало на застлания с балатум под в къщата на майка ми в Милуоки, и гледах как Ан Банкрофт представя наградата за най-добър актьор на 36-ите награди „Оскар“. Тя отвори плика и произнесе четири думи, които буквално създадоха история: „Победителят е Сидни Поатие“. Тогава на сцената се качи най-елегантният мъж, когото някога съм виждала. Помня, че вратовръзката му беше бяла, а кожата му, естествено, беше черна. Дотогава никога не бях виждала чернокож човек да бъде окичен с такова признание. Много, много пъти съм се опитвала да обясня огромното значение на този момент за малкото момиченце – момиченцето в бедната къща, което гледаше телевизия, когато майка му се прибра уморена до смърт от чистенето на чужди къщи. Единственото, което мога да направя, за да обясня онзи момент, е да цитирам героя на Сидни в „Полски кринове“: „Амин, амин. Амин, амин“. През 1982 г. Сидни получи наградата „Сесил Б. Демил“ точно тук – на „Златните глобуси“, и предполагам, че в момента други малки момиченца ме гледат, докато ставам първата чернокожа жена, получила тази награда. 

За мен е чест и привилегия да споделя вечерта с всички тях и с невероятните мъже и жени, които са ме вдъхновявали, които са ме предизвиквали, които са ме подкрепяли и които направиха кариерата ми възможна. Денис Суонсън, който ми даде шанс в A.M. Chicago, Куинси Джоунс, който ме забеляза в същото това предаване и каза на Стивън Спилбърг: „Да, тя е София“ за адаптацията на „Пурпурен цвят“; Гейл, която олицетворява дефиницията за добра приятелка, и Стедман, който е моята опора – това са само част от тези хора. Искам да благодаря и на Асоциацията на холивудската чуждестранна преса, защото знам, че напоследък пресата е под обсада. А само благодарение на тяхната нестихваща отдаденост към истината ни помага да не си затваряме очите пред корупцията и неправдата, пред тираните и жертвите, пред тайните и лъжите. Искам да ви кажа, че никога преди не съм ценяла пресата толкова високо, колкото сега, в тези смутни времена. Което ме води към най-важното: Казването на истината е най-силното ни оръжие. Гордея се с тези жени, които са се почувствали достатъчно силни, за да споделят личните си истории. Всички ние в тази зала сме почитани заради историите, които разказваме, но тази година ние се превърнахме в историята. Защото тази история не засяга само развлекателната индустрия. Тази история не се свежда само до една култура, едно географско положение, една раса, една религия, една политическа система и едно работно място. Затова днес искам да изразя благодарността си към всички тези жени, които с години са търпели тормоза, защото те, също като майка ми, са имали деца за изхранване и сметки за плащане, и мечти за преследване. Те са жените, чиито имена никога няма да разберем. Те са обикновени чистачки и обикновени полски работнички, те работят във фабрики, те работят в ресторанти, те са част от академичната общност, те са инженери, те са медицински работници, те са учени; те са част от света на технологиите, на политиката, на бизнеса; те са нашите атлети на Олимпийските игри; те са нашите войници в армията. А може и да са като Риси Тейлър – име, което аз знам и което вие също трябва да знаете. През 1944 г. Риси Тейлър е млада майка и съпруга. Тя вървяла към дома си след църковната служба в Абавил, Алабама, когато е похитена от шест въоръжени бели мъже. Тя е изнасилена и след това изоставена край пътя. Мъжете заплашили, че ще я убият, ако разкаже на някого за случилото се, но тя разказва историята си пред N.A.A.C.P. (Национална асоциация за развитието на цветнокожото население), където младата служителка Роза Паркс се превръща в главния следовател по нейния случай и двете заедно търсят справедливост. Но справедливостта не била възможна в епохата на Джим Кроу. Мъжете, които се опитали да я съсипят, никога не са съдени. Риси Тейлър умря преди 10 дни, малко преди да навърши 98 години. Тя живя, като всички нас, твърде дълго в едно общество, съсипано от жестоки влиятелни мъже. И твърде дълго жените не бяха изслушвани и не им вярваха, когато се осмеляваха да кажат истината за тези мъже. Но времето на такива мъже изтече. Времето им изтече! Надявам се, че Риси Тейлър е издъхнала, знаейки, че нейната истина ще живее като истината на много други жени, които са били измъчвани и които са измъчвани и сега. Истината е живяла и в сърцето на Роза Паркс, която почти 11 години по-късно взима решението да не предостави мястото си на бял мъж в автобуса в Монтгомъри. Истината живее и във всяка жена, която е избрала да заяви Me too (Аз също). И във всеки мъж, който е избрал да чуе. В моята кариера съм се опитвала да покажа, независимо дали по телевизията, или на големия екран, как се държат мъжете и жените: как се справяме със срама, как обичаме, как се гневим, как се проваляме, как отстъпваме, как упорстваме и как преодоляваме трудностите. Интервюирала съм и съм играла хора, които са се изправили пред най-ужасяващите неща, които животът може да ти поднесе, но тези хора имаха нещо общо помежду си – те вярваха, че утрото ще бъде светло, дори и в най-тъмните ни нощи. Затова искам да кажа на всички момичета, които ни гледат, че нов ден се задава на хоризонта. И когато този ден най-накрая настъпи, ще е благодарение на многото прекрасни жени, много от които са в тази зала, и на невероятните мъже, които се борят да станат лидерите на новото време, в което на никого няма да му се налага да казва Me too. Благодаря“.

 

Comments

comments