Към въпроса за принцовете, спящите красавици и други проблеми на българската поезия.

 

Отворено писмо до г-н Пламен Дойнов

„Литературен вестник”

Г-н Дойнов,

Поради напредналата си възраст не мога да чета ЛВ заради шрифта му. Та първата ми молба, ако от Вас зависи, направете нещо да се чете вестникът Ви и от възрастни хора, г-н Дойнов. Това между другото, но донесоха ми вестника, прочетоха ми статията Ви, дето ме упоменавате във връзка с поезията на г-н Чухов, че съм бил подписвал някаква декларация, дето бил чумосван г-н Чухов, че се бил гаврил с Райна Княгиня  и  Вапцаров. Да, наистина, подписах декларация, след като прочетох негова книга с чуждоземско заглавие – наполовина ми хареса, наполовина – не.

Г-н Дойнов,  Вий знайте, ако един поет не е опозиция на властта, той е опозиция на себе си. Големият поет, чувал съм, е голям, щото винаги е някаква опозиция. Четох книгата на г-н Чухов, даровит поет, а повече опозиция на себе си.

Подразни ме, г-н Дойнов. Например за Райна Княгиня. Коя е Райна Княгиня? Щерка на свещеник, поет между другото, ако сте чели поезията  му. И случайно ли е, че именно тя везе знамето? Но има един миг, когато Захарий – великият Захарий! – шапки долу пред името му. Та Захарий, когато я описва, качена на кон от самия Бенковски, със знамето, извезано от самата нея, с калпачето – символ на самия Април… Помните ли тоз момент?

Сълзи ме припарват, г-н Дойнов, след петстотин години. Все си представям оная картина, на оня френски художник, как му беше името – „ Свободата води народа!”

Но пък как продължава националният ни наратив, Вий знайте, г-н Дойнов, историк сте. При омиротворяването, свалят я от коня, хвърлят я в хапсаната и на сюрии, на сюрии почват да я еб..т. E..т  я  физически, е..т  я  символно – до безсъзнание. Като дойде в съзнание – отново, докато загуби съзнание. Разчекват я от е….е, г-н Дойнов, докле я питат, питат и още разпитват кой уши байрака, кой му турна знака… При това под дебелата сянка на Хатихумаюна, възвестен още  в 1856 лето – действаща правна система, Вий сте историк, знайте.

А пък г-н Местан, най-финият наш политик, с оная кротка усмивка, като  закриваше  една  от изборните си кампании, пусна едно маане по мелодията на песента за Райна Княгиня. Помните ли? Според Вас какво послание пращаше г-н Местан към националния  ни исторически  наратив тогава?  Пък Вий ме питате: „Толкова ли е неразбираемо и скандално сплитането на националния разказ за Райна Княгиня с приказката за Спящата красавица?”

 

Но да оставим битовия ни нисък език и да се върнем при нашия си – висок литературен.

Според мен Райна Княгиня е многозначен исторически символ и поради това  фриволното му стихополагане докосва най-болезнените места на националното ни съзнание. Вий как мислите? В туй съзнание в един образ се сплитат несъвместими  емоции – безмерна гордост и безпаметно унижение. Типична контаминация, вий сте литератор, знайте!

Гордостта – ясно. Това е образът, който ни е оставил Захарий с описанието.

И  унижението (по-скоро поругаването)  онова безпаметното… до безсъзнание.

И сега на това поле г-н Чухов да вземе да прави асоциации на Райна Княгиня със Спящата красавица!

Колко мило, както казваше Негово Величество!

А у читателя дали не подплъзват други едни асоциации? Например: „Ботев – терорист”, „Левски – обесен за криминално престъпление”, „Св. Кирил и Св. Методий – обикновени византийски шпиони”. Да не говорим за случая Батак – какъв батак стана. Помните ли, г-н Дойнов, макар че те са вече неизброими?

Щем-не щем, ето такова е полето – литературно и културно в България, на което попада асоциацията на г-н Чухов.

Затова ефектната иначе асоциация между поруганата княгиня и разсеяния принц  в поантата на г-н Чухов, струва ми се, е абсолютно несъвместима с историческата символика, не мислите ли? Снизявайки я профанно, тя я пародира. Още повече, че на фона на целия национален исторически разказ замисленото от г-н Чухов като трагическа ирония ефектира като трагикомедия, а тя както знаете, още в природата си не е нищо друго освен парадигматична контаминация. Така че сме изправени, г-н Дойнов, пред едно може би недомислие или, (ако е съзнато) – пред дълбока провокативност.

Разбирате ли откъде прокапва усещането за прост… пардон за гавра? В полето на „всекидневния апокалипсис” гаврата е естествен продукт или на невежество, или на простотия – от него покълнала. В последните 30 години, вярвам да се съгласите, премного  плодим  простотии и в поезията, и в прозата, и в театъра, да не говорим за медиите и мрежите. Случайно ли е това за Левски, за Ботев, че и за Райна Княгиня?

Оставям да Ви отговори най-големий интелектуалец на ХХ-ия век, какъвто е припознат г-н  Чомски. Та той в своите прочути „Десет принципа на концентрация на богатство и власт” определя опростачването като „маргинализация на населението”, предприемана от неолибералните елити с цел „хората да се мразят и да се страхуват един от друг”.

Елементарно, Уотсън, ще кажете.

Елементарно, но защо поезията, прозата, театърът – цялата литература трябва да слугинстват на тая елементарност?

Корите ме, г-н Дойнов, че мразя постмодернизма. Откъде туй убеждение? Та нима и от настоящий текст не е видно, че долу-горе сколасвам да съгласувам стилистиките – алфата на постмодернизма. Вий помните: аз бях създал  некогаш първото в България списание за комплексно представяне на главните методологии, барикадирани от социалистическия реализъм. Ваши връстници от групата на втората „Мисъл” бяха в онез времена първите ми помощници и ний тогаз направихме малко, но турнахме начало и за херметизма, и за постмодернизма – да не изреждам темите на цели 20 броя. Преди туй – още на лето 1986 – бях обнародвал един малък роман в два тома, за който ме съдиха  и поругаха ( вий тогаз комай  още пионер бяхте), че не съм бил зачитал добрата наша традиция, смесвайки безотговорно разни стилистики и други подобни.Четвърт век по-късно, когато завърших този роман (в още два тома), в разгара на българския постмодернизъм един авторитетен критик от ново поколение, в едно само изречение с небългарски синтаксис, обяви пътьом, че този роман в неговата наративна конвенция, без подкрепата на филологическата доктрина нямал бил шансове за читателски успех, макар че популярният роман „Възвишение” (също без такава подкрепа) взел, че имал. Сякаш филологическата доктрина в консенсусните си заговорки е имала някакво значение за читателите извън това да скрие нещо, което те така или иначе, като му дойде времето, сами си намират.

Така или иначе и в двата случая не виждам нещо, с което да съм увредил постмодернизма вън от некои начини на неговото практикуване от „филологическата ни доктрина”– според мен неадекватни.

Но да оставим това. Защо, мислите, се намесих в туй епично прение?

Г-н Дойнов, криво да седим, право да съдим, ний тук заедно – млади и стари – не направихме ли немислимото за онез от началото на миналото столетие, а именно да заблатим пространството и да посеем простотията? Ами ето: онез не успяха да отгледат една шепа хора, годни да ни спасят от грандоманията на несвестните, вкарали ни подире в четири войни. А ний без войни не докарахме ли вече народа си до изчезване, държавата си пред закриване, а бедността – водеща колоната в клуба на богатите страни? Вий сте историк и няма да речете, че не разбирате за какво иде реч.

Иде реч, г-н Дойнов, за това, че наший народ се самоубива. Самоубива се отчаян, гладен, уморен, не случил на нито един политически водач, на нито една партия, способна да дръпне стопа на разрухата и корупцията, и хич на интелигенция, която или се гърчи от срам, че е родена из него, или се преструва на съпричастна: я за  някое министерско кресло, я за някой посланически пост или депутатски мандат. Иде ли Ви на ума някой литературен гуру да не се е кандидатирал или седял на някой от тез постове?

Само ще ви помоля, не ме корете за популизъм. Всички сме доста покудени  от онзи чутовен наш премиер, дето сложи точка по въпроса, кат се изцепи, че е „сериозно разтревожен от възкръсването на понятието народ”. Нека сега бъде спокоен, както са спокойни началниците му! Понятието дори да възкръсне, но народът – едва ли, та да му имаме кахърите на г-н помиера!  Ний отдавна нямаме – Вий знайте! – нито една обща идея, обща теза, обща цел, която да ни държи като общност, ние яростно цепим миналото си, мърморим пред настоящето и не храним никакви вери за бъдното.

Нашият народ мигрира, емигрира и измира – това са последните посоки на неговото историческо движение. Вие сте май много прав – „всекидневен апокалипсис!”.

Наскоро във фейсбук една жена писа: „Вчера ми се наложи да мина 800 км през България. Плаках. България се е стопила.”

Чул ли е г-н Чухов таяз добра новина, чува ли я нашта официозна литература?

Та ще Ви помоля, г-н Дойнов, „за достойнството на поета и за автентичността на текста” да отложим приказката си допъти.

проф. Симеон Янев

Comments

comments