Панко Анчев

 

Първата стихосбирка на Яворов „Стихотворения” излиза в първата година на ХХ век – през 1901 г. Това не само не е случаен факт, а е много показателен, защото тази книга по същество отваря новия век за българската литература. В „Стихотворения” откриваме идеите, които ще характеризират новото столетие, и проблемите, които българският свят ще трябва да разрешава. В същото време виждаме и как отминалото столетие все още държи в себе си модерния българин и как той от неговата гледна точка наблюдава, участва, размишлява и съди епохата, в която вече е влязъл. Тук, в „Стихотворения”, а по-късно и в цялото творчество на П. К. Яворов преминава границата между две епохи. Българският свят скъсва с Възраждането, за да придобие така желания от мнозина „европейски облик”.

Българското общество от края на ХІХ и началото на ХХ век, та чак до Втората световна война, е обзето от една особена, мъчителна и непримирима борба между трудно разрушаващото се наследство на Възраждането, и настъпващите, но мудно успяващи да се наложат установки на т. нар. „европеизиране”. От една страна се поддържа митът за Възраждането, особено за неговите идеали и герои, но от друга – покрай критиката, че идеалите и героите са забравени и поругани, се разчиства място за новия тип личност, който да се освободи окончателно от миналото, като го отрече явно или скрито, и започне да изгражда новия свят.

Проблемът за наследството от миналото придобива особено значение и смисъл. Той не е само културологичен, но и социално-политически и философски, чието бързо осмисляне и разрешаване ще определи как и по какъв път ще се развива обществото. Сега е необходимо да се преодолее „изоставането” и бързо да се догонят „напредналите”. Интелигенцията се безпокои и дори се срамува за състоянието на културата, за културното и интелектуалното равнище на нацията, понеже го намира за унизително ниско. Ниското равнище създава тягостна обстановка, в която няма високи пориви и стремежи към възвишени преживявания и духовна красота. Битът държи в плен личността и я смазва в своята суровост и безпросветния си мрак. Появило се е ново поколение, което трудно понася статуквото и желае да излезе на друг хоризонт, да отвори пред себе си светли простори, за да не бъде българинът повече изостанал и „див балкански човек”, а просветен и напредничав европеец.

Литературата от онова време свидетелства за сложни процеси в българското обществено съзнание, за промени, които носят драматичен характер. Хайне казва, че пукнатината на света преминава през душата на поета. Поетът е трагична личност, защото преживява всичките човешки страдания. През душата на П. К. Яворов преминава границата на две български епохи. Те се срещат и разделят трагично и оставят дълбоки и незарастващи рани върху него – най-чувствителния, мислещия, нравствения и отговорния.

И тук аз ще заявя нещо, което само привидно е парадоксално, а всъщност е напълно естествено – но не е било видяно като такова. Предшественикът и учителят на българските символисти П. К. Яворов по дух и нагласа, по нравствена установка, по своята социално-съсловна настройка и принадлежност е човек на миналото, на времето, което си отива, а не на това, което се установява. Съдържанието на неговата поезия, нравственият патос, с който е изпълнена, духът й произлизат от времето, което си отминава, но което приключвайки, се съпротивлява ожесточено и непримиримо. То съди новото, бунтува се срещу насилието и отровата му и отказва да му се подчини. Не случайно, а дълбоко промислено Яворов ще отрони: „В душата ми се борят две души”. Той не смее, защото още няма съзнание за това, да каже „две епохи”, но двете му души са всъщност два свята, всеки един от които принадлежи на времето, което си отива, и на това, което вече е дошло и трайно и безпардонно се установява навсякъде. Те се сблъскват в душата, ума и сърцето му и той постоянно трябва да избира с кого и къде да бъде, за да се запази и съхрани разрушената хармония в себе си.

Борбата на „двете души” в душата на поета Яворов е борбата на две епохи в националната българска душа. Тя приема ожесточен и непримирим вид, както е винаги в подобни случаи. Българският свят е на кръстопът, но това не означава, че е пред избор. Защото никому в историята не е дадено да избира между отминаващото време и настъпващата нова епоха, тъй като не му е дадено правото да спира времето, да го обръща и насочва по свое желание. И точно поради това душевната борба, размисълът, нравствените терзания са толкова силни и предизвикващи болка и страдание. Литературата не може да не го забележи и да не го засвидетелства в словото си. В края на ХІХ и началото на ХХ век в българския свят се е появила нова социална душа. Преди нея подобен тип душа бе олицетворен от Христо Ботев. Яворов носи от нейните белези, но е получил още качества, още сетива и разум. С тях той трябва да се спасява в сблъсъка и да понася раните от „пукнатината на света”, минаваща през него.

Приключването на българското обуржоазяване, започнало от втората половина на ХVІІІ век, означава преди всичко окончателно скъсване със стария начин на живот и със средновековно-християнския морал. „Европейското” се е настанило и мачка всичко, което не го приема и не му се подчинява. „Европейското” е модата на „свободния” човек, еманципираната жена, разпуснатите нрави; то е отказ от ограниченията на старото, триумф на „всичко е позволено”. Нему са подвластни най-вече богатите и заможните, наричащи сами себе си с особена гордост „хайлайф”. Те се ползват с привилегията да пътуват и да придобиват почти материалното благо и удоволствията, които отдавна белегът на живота в европейските столици. От там безкритично и с упоение възприемат всичко, което видят, и бързат да го привнесат в България – пък и да се хвалят със своята „култура”. Зад външното зле се прикрива същността на „новото”. То не е само мода, а е преди всичко качествено различен морал от този на досегашния български свят.

Човекът на предишното колективистично общество, олицетворено и изразено художествено от Иван Вазов, е обсебен и смазан от установилото се вече индивидуалистично общество. Той е буквално изхвърлен от живота. За да не загине, е принуден да се подчинява на правилата и морала му. Ала подчинявайки си, е обречен на самота и безизходица. В ранните стихотворения на Яворов, които се смятат за социални, виждаме колко самотни, безпомощни и отчаяни са хората, оставени на себе си. Те са страдалци и нищо не може да ги извади от това им състояние. Трудът им е безрезултатен и безсмислен. А съществуването им е доведено до абсурд. Ето пример от стихотворението „На нивата“:

И гледаш, слушаш, не знам досадно 

защо ти стане: их опустяло!

В гърдите нещо така заяло,

че кръв застива в сърцето страдно.

(подч. м. – П. А.)

 

Можем ли да повярваме, че на селянина му става досадно от събуждащата се природа? И то защото работата, която му предстои, е толкова тежка и непоносима. Но това не е селянинът, а изобщо човекът от края на ХІХ и началото на ХХ век, за когото съществуването е постоянна мъка и неразбирателство със себе си.

Стихотворението „Нощ”, писано през 1901 г., може да се определи като „програмен манифест” на Яворов през новия век. Това са забелязали и подчертали повече от тогавашните критически отзиви (вж. коментарите на Михаил Неделчев към „П. К. Яворов. Съчинения в 7 тома, т. 1, С., 2010, стр. 473-481). Тъмнина и самота се нарича средата, в която лирическият герой на поета заживява. Тази среда измъчва героя, потиска го и го изолира от външния свят; той страда в нея, но и се изпълва с някакво необяснимо упоение, наслада и удоволствие, заради които не я напуска и дори не си и помисля да излезе от нея. Ето, това е новият герой на времето. Той живее в душевното си страдание и дори го обиква, превръща го в своя същност. Безсилен да променя общественото устройство и хората, този герой намира спасение в уединението и самотата; там поне според него няма фалш и лъжа, макар да са го оковали в тежките окови – оковите на безнравственото общество, поруганите идеали и покрусените борци. Къде другаде да отиде човек, за да се скрие и избави от разрухата на живота освен в света на своята самотна душа.

Илюзията, че е възможно спасението от грубия обществен свят, от неговата аморалност и безскрупулност, отваря вратата, през която навлизат модернизмите в България. Специално символизмът, към който Яворов е предразположен, е естетическата идеология на новото поколение, объркано и отчаяно, изумено дори от нападналите го злини. В красотата и музикалността на словото, които символизмът издига в култ, то вижда път към избавление от грозотата на живота.

Човекът на граничната епоха е сложен и драматичен, защото в него се борят много невидими и противоборстващи помежду си сили, принадлежащи едновременно на миналото и бъдещето. Той е поставен на кръстопът, който за него означава избор. Избор, който той собствено няма право да извърши, тъй като е предопределена съдбата му. Ала вътре в ума и сърцето си е повел борба преди всичко със себе си, за да се освободи от едните сили и се остави във властта на другите. Това му струва много, дори всичко, което е имал и което е смятал за свое душевно богатство. Състоянията, в които изпада, са почти винаги крайни, т. е. на ръба на нервната криза и отчаянието. Героят на Яворов е пример за душевната и нравствената криза на модерния човек, който се е отказал от вярата в Бога и се е съгласил (или се е принудил да се съгласи) да разчита единствено на себе си. Докато хуманизмът е идеология, която му харесва, защото обещава сила, устойчивост и самостоятелност на решенията, той го е крепял; но сега, когато хуманизмът е скъсал окончателно с религиозното съзнание и е абсолютизирал човешкото его, той прави този човек безпомощен и безсилен. Ала „междинният човек” в българския свят, въплътен в героя на Яворов, все още е съхранява морала и представите на миналото и не се е впуснал с чувствата и разума си окончателно в индивидуализма на модерността.

Междинният човек или човекът на смяната на епохите живее не по нормалните закони, по които се живее в други времена. Затова постоянно търси избавление и винаги го намира в постъпки и ситуации, които никога предишният човек не би избрал. На него му е нужна екстремалност, нещо необичайно и неприсъщо за останалите, за да се отличава от тях, да ги скандализира и провокира. И така да покаже, че е различен от множеството, от тълпата, която или го аплодира, или го дразни, или го убива. Това е неговата душевно-емоционална храна, от която въпиющо се нуждае; без нея унива и загива.

Времето избра Яворов, за да го направи свой образ и подобие, натоварвайки го с огромния товар на новия модел на поведение, и му даде изпитания, каквито не  понася. И така да го жертва нравствено и физически, за да отвори вратите пред идващите след него към света на ХХ век. Всичко, което преди е било лично и интимно скрито от очите на другите, сега е показно събитие, привличащо вниманието на обществото, за да получи то тема за обсъждане и скандали, без които няма как да съществува. На един велик поет е наложено да обслужи и задоволи типичната вече пошлост на епохата, като й подари материал освен за поезия и мисъл, още и за клюки и медийни сензации. Но той е въвлечен в този стил, за да му придаде блясък, убедителност и страдалчество и го легитимира като естествен, полезен и необходим.

И така да го превърне в история…

Comments

comments