Юлий Йорданов за стихосбирката на Любомир Чернев „За красотата“

 

Давили ли сте се някога в море? Не! Не в море! В океан? Тооо… и аз не бях, ама ей-на – случи се!

Ориста така ме завъртя, че се гмурнах без предварителна нагласа. Гмурнах ли казах? Не! Направо цамбурнах в бурния поетичен океан на Любомир Чернев.

А там? Като ме подхванаха ония ми ти лирически вълноломи, ония ми ти течения – Господи, оттук спасение няма!

А мене хем ми се иска да се уловя за някоя сламка, хем все по-издълбоко се гмурках. И колкото по-навътре навлизах, толкова повече се носех на гребена на вълните от чувства, преживявания, мечти, копнения по несбъднатото и… разочарования, наситени с вълма от мъка. Плувах, плувах през стиховете и…, о, майко мила, та този океан е безбрежен!  Уж всяко нещо си има начало и край – пък лирическите късове на Чернев нямат свършване.

А всъщност новата стихосбирка на Любомир Чернев, носеща непретенциозното заглавие „За красотата”, не е просто сбор от стихове, а наниз от стойностни  стихобисери. Поезията на Чернев ме впечатли най-вече, защото е искрена, светла и печална – такава, каквато е и умъдрената виталност, преминала през изпитите на живота, за да я осмисли и предаде на другите след нас.

Три пъти четох тези 81 стиха и една поема, и все едни и същи мисли засядаха в съзнанието ми. Определено считам, че не е добър оня писател, който не е в състояние да накара своя читател, четейки творбите му, да пророни поне една сълза. А да си призная с ръка на сърцето в „За красотата” пророних многократно по една сълза. От умиление! За това е виновен авторът, който така ме увлече, че аз – скъперникът на сантимента – неволно пуснах очния секрет.

Джон Елиът казва, че „поезията не значи да дадеш воля на емоциите, а да избягаш от тях”. Точно към това се стреми и Чернев. Неговата стихосбирката носи белезите на искрените чувства, на неподправеността и липсата на фалш в междуличностните отношения – драгоценни качества у човека, които прозират като положителна страна в книгата. И още нещо – като бистър планински поток блика силната любвеобилност към живота на лирическия герой, долавя се неговата непоклатима готовност за раздаването на собственото “Аз” в името на най-възвишения идеал.

Погледнем ли композицията на книгата, ще видим един добре обмислен замисъл. Явно авторът ни показва нескритото си желание за съвършенство. От друга страна – в дълбочина стиховете носят нещо общо – радостите и болките, съкровените мисли и преживявания – монологично изповядани от лирическия герой. Въпреки че тези изповеди са с различен емоционален заряд, звучат като части от едно цяло портретуване. От прочетеното оставам с впечатлението за една неособена претенциозност в поетичния изказ, за свобода без „театралничене”, за мелодика в неримуваните строфи. В съзнанието ми все по-настойчиво се натрапва мисълта, че Чернев има неразорани целини по отношение формата на стиха.

Тихо, почти незабелязано се появи стихосбирката.  И дай Боже да не се задържи дълго, а да се разграби от своите читатели. Само така ще оправдае желанието на своя създател – без много шум да стигне до тези, които имат нужда от нея. А нуждата от поезия повече от всякога нараства неимоверно много. И то не от онази, която гърми по площади и събрания, а тази тихата – дето топли сърцето и душата на човека. Точно такива са и стиховете в „За красотата”. Ту спокойни и ясни като слънчев ден, ту силни и парещи като прекипнало вино – на пръв поглед безметежни, но вникнеш ли в дълбочината на мисълта им – кръвта ти изригва.

Вървя напред в  стихосбирката с надеждата, че от този своеобразен нектар на лятото ще пие всеки в наситения с човешка радиация свят. И ми се иска, подобно на героя от стихотворните късове, нектарът на живота да бъде комка за съвестта на този свят. Иначе всичко ще бъде апокалипсис.

Книгата ме  удивлява със своята непринуденост и простота и… с едно вътрешно великолепие, което се усеща още от първите страници. Всъщност стиховете вървят по магистралите на проникновения, които някак непринудено пленяват читателя. В днешното бездуховно време, когато аксеологическите стойности са в най-ниската си кота, поетът изповядва интересна философия – характерна за неговата генерация автори. По същество те са сторонници за възраждане на духовните традиции и националната ни идентичност.

Лично мене ме удовлетворява естетиката на изказа и ъгъла на светоусещането. Впечатлен съм от философските дълбочини, опиращи някъде до исконните ни поетични основи, черпейки сили от корените дори на мислители от Изтока. Това си проличава  най-вече в интересните поанти. Същите думи мога да кажа и за финала – поемата „Обещай да те намеря”. Те си правят компания с още неколцина стихотворения с такъв заряд на темперамента, които за пореден път говорят, че читателят има съприкосновение с ярко изразен талант.

Родилата се на бял свят стихосбирка „За красотата” потвърждава становището, че Чернев е автор на дълбоко осмислени стихове. Всъщност тук намираме една много вярно намерена и точно премерена логика, умело използвана, за да изрази поетът своето виждане за заобикалящата ни човешка природа.

А по същество природата е обвивката, която покрива с многобагрената си плащеница размислите за нашето битие. Поумувайки малко върху изречените по иносказателен начин разсъждения за стойностите на житейската ни екзистенция, усещам, че алегоричността е прийом, с който поетът ни въвежда в едно нескончаемо допитване до исконните проблеми на живата материя, за да вникне в дълбочината, в която се спускат нашите сетива, за да разгадаят подтекста на екзистенциалната диалектика.

Съпоставям прочетеното в стиховете и оставам с вкуса на някакво кръвно родство, някакво движение напред и нагоре – също като соковете в растенията, което несъмнено е доказателство за широка крачка напред в поетичното присъствие. Тази констатация без нито капчица съмнение ме довежда до умозаключението, че Любомир Чернев е изкачил висока кота в творческото си развитие. Тя неминеумо е свързана с възможностите и най-вече с умението по-дълбоко да навлезе във философията на разума. Това от своя страна създава предпоставките да прави обобщенията си за днес и утре още по-дълбокосмислени. А тези обобщения са реалистични, истински, човешки.

Нека погледнем на стиховете поне малко през призмата на теорията на литературата. Пишейки, Чернев направо влетява в неримуваната реч. Четейки ги, имам усещането, че в сетивата ми звънти музика. Ритъмът на стиха просто грабва душата на читателя. Възможно е той да е на светлинни години от понятията за ритъм, но сложението на стиха го увлича, дори го захласва; абстрахира го от тежненията на катадневието, действайки едва ли не релаксиращо. И нашият съвременник сякаш се пренася като че ли в някакъв друг свят. И… най-важното – на душата му става леко-леко.

Така че на глупците – наздраве!

А на умниците – какво да кажа?

Една любов до края ми остава.

Една любов ми взема и ми дава.

Една любов. И няма друго важно.

Когато затворих и последната страница на стихосбирката, се запитах многозначително: „Аз май трябва да разтърся глава и изляза от лирическата вселена на „За красотата”. Защото този нейн свят е като жадувана мечта, когато междуличностните отношения няма да студенеят; когато завистта, злобата и алчността ще отстъпят място на човеколюбието и добролюбието. В този свят некадърникът няма да завижда, а също като кадърният ще се стреми да се докаже със силата и качествата на своите възможности. Колко ли трябва да вървим, за да доживеем този свят?!

Comments

comments