Омръзнало ли е от срамежливи критици и изкуствоведи или нахакани „арт“ журналисти ? Нашата класация с филми, в които водеща тема са изкуството и творците, ще ви помогне да разберете по един приятен начин какво се случва в този свят и някъде върви той.

Киното, подобно и на литературата, репрезентира изобразителното изкуство по разнообразни начини и често прави  своята ексцентрична интерпретация,  която вълнува с автентичност и неподправеност. Ето нашия списък с филми, които могат да бъдат полезен източник за разбиране на света на изкуството и неговия безкраен наратив.

„Андрей Рубльов“, реж. Андрей Тарковски, 1966г

Това не е филм за хора, които не биха имали търпението да се насладят на тричасови черно – бели кадри, показващи средновековна Русия. Битки между жадни за кръв принцеси, монголски нападения, синтезиран диалог, главен герой, който спазва обет за мълчание в три – четвърти от филма. Но това е възхитителна лента, която трябва да бъде изгледана от всеки любител на киното, a и на изкуството изобщо.

Историята е отчасти базирана(в никакъв случай не следва сухи биографични факти) на живота на великия иконописец на руски икони от 15-ти век Андрей Рубльов. Действието е разделено на седем части, плюс пролог и епилог. Последният е единственият цветен сегметнт във филма и също така единственият момент, в който зрителят може да види творбите на иконописеца. Това е съвсем целенасочено извеждане през изразяването, жестовете, характерa и  религиозните(и изобщо) вярвания на Андрей Рублоьов, за да бъде подготвена публиката към това какво да очаква от неговото изкуство. Филмът е заснет по време на възхода на СССР и дълги години след като лентатата е готова за прожекция, не е допускан до големия екран. 

„Поверително от училището за изкуства“, реж. Тери Жуигоф, 2006г.

Ако на пръв поглед това ви изглежда като версия на популярните през 80-те тийн комедии, ще сбъркате. Сценарият, базиран на едноименния комикс на Даниел Клоус, бързо накланя към пиперлив черен хумор. Главен герой е Джером, непопулярно, но за това пък надарено с артистичен талант момче във фикционалния колеж по изящни изкуства „Стратъм“. Той преследва идеята да получи диплома, и разбира се, да постигне бляскъв успех и в любовта, и в изкуството.

Нито една от тези цели не се оказва лесна за постигане, затова Джером, опознавайки света на изкуството в стремежа си да постигне своите цели, става все по-циничен. За капак на всичко из кампуса вилнее и сериен убиец. Пълен със стереотипи и клишета, филмът граничи с пастиша, но пък за сметка на това е забавен. Още повече, че може да се насладите и на Джон Малкович в ролята на учител по изкуства с голямо его.

„Ф като фалшиво“, реж. Орсън Уелс, 1975г.

Часове могат да бъдат прекарани в обсъждане на този блестящ филм на Уелс, а и на цялото му творчество. Все пак актьорът и писател Саймън Калоу предположи преди време, че ще му отнемат няколко години, за да напише биографията на легендарния режисьор. Три десетилетия по-късно той все още работи по нея. Обратно към филма – това е синтез на работата на Уелс в киноизкуството през годините. Факт или фикция, всичко се свежда до разказване на история и истината остава изместена на второ място, отстъпвайки пред идеята да бъде създаден добър и увлекателен сюжет.

Главният герой, което не е изненада, е Уелс в ролята на самия себе си. Из действието се появяват фалшификаторът Елмир де Хори, чийто неуспех да продава собственото си изкуство го води към печелившия бизнес с фалшификация на картини, биографът на де Хори – Клифърд Ървинг(който е написал и измамна биография на Хауърд Хюз, уж с неговото упалномощение) и Ойа Кодар, зашеметителна жена, за чийто дядо се предполага, че здравата е преметнал самия Пикасо. Реалността и измислицата вървят ръка за ръка в тази лента, поставяйки под въпрос понятието за автентичност.

„Обир в музея“. реж. Джон Уилямс, 1966г. 

Свежа  и  лека комедия, чийто финал минава под онази графа с клишираното „доброто винаги побеждава“. Приятна за окото атмосфера, развиваща се в средите на парижкия елит от 60-те години на миналия век. Заможният и ексцентричен аристократ Шарл Боне, изигран от Хю Грифин, притежава впечатляваща колекция от произведения на изкуството. За нея се говори из цяла Франция, но малцина са я виждали. Никой обаче не подозира, освен дъщеря му Никол(в ролята влиза блестящата Одри Хепбърн), че лично самият той е фалшифицирал по-голямата част от нея. Отправено му е предложение да отдаде за изложба в Париж легендарната скулптура на Венера от Бенвенуто Челини(всъщност изваяна от неговия баща, който използва за модел майката на Шарл). Организира се строга охрана, за да се предпази безценното произведение и за целта е повикан експерт, който да даде оценка за състоянието на скулптурата. И така, интригата е налице. Имаме любов между Одри Хепбърн, която през целия филм се разхожда облечена в тоалети на „Живенши“ и Питър О` Туул, подозиран като „арт обирджия“, семейна драма и много изкуство!

„Уроците на живота“(част от „Нюйоркски истории), реж. Мартин Скорсеце, 1989г.

„Нюйоркски истории“ включва три разказа, дълги по около 40 минути, заснети от трима от най-великите режисьори, чиято работа е асоциирана с града – Мартин Скорсезе, Франсис Форд Копола(сценарият на неговия „Животът без Зоуи“ е написан от дъщеря му София, която е тийнейджър по това време)  и Уди Алън. Историята на Скорсезе разказва за кризите поради липса на вдъхновение, в които изпада известният художник Лайнъл Доби, дерзаейки се около голямото откриване на своя голяма изложба.  В алфа – мъжкаря, който, изглежда, е излят по образа на Полак се превъплъщава актьора Ник Нолти.

Екзситенциалната криза се задълбочава още повече, след като неговата млада асистентка Росана, с която споделя романтична и професионални отношения, е на път да го напусне. Разочарована от художника, тя започва да излиза с „готини деца“ от нюйоркските артистични среди, което направо си вбесява Доби. А той е избухлив и никак не се свени да покаже нрава си публично. Въпреки че любовния му порив претърпява крах, изблиците му задействат неговата креативност.В крайна сметка художникът е способен да рисува отново.

„Полунощ в Париж“, реж. Уди Алън, 2011г. 

Полемичен, но така прекрасен Алън. Едва ли има някой, който да не си е мечтал да живее в други години, в ера, по-интересна и вълнуваща от настоящата… Главният герой е Джил Пендър(Оуен Уилсън), който също се терзае от пресъхване на креативността, само че този път става дума за довършване на роман. Озовал се на ваканция с годеницата си(Рейчъл Макадамс) и нейното семейство на богати, но лишени от вкус американци, той дори не може да се наслади на артистичното очарование на града. Разочарован от цялото си положение, след вечер, прекарана в местен бар, той се разхожда порядъчно пийнал из улиците на Париж. И какво друго може да се случи, освен да бъде поканен в стара кола, която магически го връща обратно на същото място, но през 20-те години на миналия век? А из кафетата и баровете тогава обикаля артистичната бохемска компания на Пикасо, Хемингуей, Салвадор Дали, Зелда и Франсис Физджералд, Гертруд Щайн. Джил става близък с тях, води диалози за изкуство и философия, че дори се влюбва. И всичко това на фон на бляскъв декор а-ла „Великият Гетсби“.

„Глемият Лебовски“, реж. Итън и Ноел Коен, 1998г.

Това не е точно филм за изкуството. Но след като никой, включително и неговите създатели, никога не е бил способен да определи за какво точно става дума, може да намери мястото си в този списък. Абсолютна класика с гениален избор на актьори. Джефри Лебовски или още Пичът е безработен, обича страстно да играе боулинг и да си почива. Изизигран гениално от Джеф Бриджис. Всичко е прекрасно, но става объркване, заради съвпадението на неговото име с това на местен милионер. Кутията на Пандора е отворена и това води до цяла плеяда от недоразумения. Един от най-очарователните персонажи във филма е този на Мод Лебовски(Джулиян Мур), дъщеря на Големия Лебовски, чийто романтичен интерес представлява Пичът. Тя иронично олицетворява силната, феминистично настроена концептуална артистка, чието творчество е описано като „вагинално“. Екстремно елегантна и убедителна, тя и нейният антураж правят едни от най-забавните сцени във филма, пародирайки клишетaта от средата на 90-те за това какво е концептуално изкуство.

„Квадратът“, реж. Рубен Йостлунд, 2017г. 

Най-скорошната продукция в списъка, тя е и тази, която или ще заобичаш, или ще намразиш. Главно действащо лице е Кристиан(Клаес Банг), харизматичен куратор и директор на Шведския музей за съвременно изкуство, който е пред откриването на нова инсталация – „Квадратът“. Неговият създател определя замисъла на инсталацията си като: „Квадратът е светилище и убежище на доверие и закрила. В него всички споделяме равни права и привилегии.“ Дотук, добре. Припомняме обществения договор и хуманистичните ценности за грижа един към друг. Но какво се случва в живота на Кристиан, който като цяло, не е нищо особено – разведен, с две деца, партита от време на време, забежки за по една вечер. Той става жертва на обир, докато се опитва да помогне на жена, която вика за помощ в центъра на Стокхолм. И в противовес с идеята на инсталацията преминава към отчаяни и не красиви действия, за да си го върне обратно. Егото му е накърнено. С помощта на проследяващо устройство той стига до предградията на града, за да потърси откраднатата си вещ и да даде справедливост. Пуска обвинителни писма във всяка пощенска кутия на локализираната сграда. И в резултат получава гневно малко момче, което иска извинение за нанесената обида и заплашва, че ще внесе хаос в живота му. На фона на всичко това маркетингова компания прави кампания за популяризиране на „Квадратът“. Заснет е рекламен клип, в който момиченце с коте в ръце седи в средата на фигурата и плаче. След което експлодира. Видеото генерира милиони гледания, а Кристиан остава без работа.

Фалшът, лицемерието и безнравствеността на артистичните среди ярко изпъкват с контраста между лъскавите галерии и бедни мигранти и просяци по улиците, купищата боклуци. Изкуството, което трябва да свързва хората и да провокира опит за истина и размисъл, е сведено до ухажване на донори и надпреварване за генериране на печалба и популярност. То е студено, далечно, ангажирано с нищо. Политическата коректност и толерантност постоянно се поставят под въпрос, както наличието на интимност и човешка топлота. Стига ли изкуството, за да даде отговори или е необходима малко повече човещина?

 

Comments

comments