В просъницата на миналото Яворов остава неизмерима величина за талант, жертвоготовност и трагизъм. В днешното време поетът от Чирпан е все така определян като безмерно даровит, като еманация на достойнство и гражданска доблест. Ако Христо Ботев се превърна в нажежена светлина, прогонила мрачините на петвековното иго, Пейо Яворов продължи този изпепеляващ огън и се сражава за свободата на Македония, останала в границите на Огоманската империя.  Сякаш България е предусещала, че няма да бъде напълно освободена, затова още в първия ден на 1878-а ражда бъдещия харамия Пейо Яворов, който с оръжие ще тръгне по македонските планини и бърда, за да  дарява свобода на поробените свои сестри и братя.

Гениалността на Яворов не се изразява единствено и само в съвършената му поезия. В нея се усеща песенната традиция на предците ни, но и усложнената семантика на интелигентния интелектуалец, познаващ модерните за онова време европейски литературни тенденции.

Д-р Кръстьо Кръстев пръв подава ръка на младия Пейо Крачолов, отпечатвайки първите му стихотворения на челните страници в списание „Мисъл“.   И взискателните читатели на най-естетското българско литературно издание  са възхитени от „Калиопа“, от„Градушка“ и от още цяла поредица лирически послания,  станали неизменна част от българската класика. Немският възпитаник  д-р Кръстьо Кръстев  изгражда своите естетически постулати за тенденциозността в литературата,  базирайки се на неокантианските тълкувания за изкуството като индивидуалистична проява на моралното съзнание. Литературният кръг „Мисъл“ /д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, П. К. Яворов и Петко Тодоров/ започва да подготвя общественото съзнание  на българина за приемането на европеизма като антитеза на наследените от Възраждането естетически традиции. Ала така агресивно налаганият модернизъм не е успял да изкорени най-същественото в творбите на тримата прекрасни писатели. Петко Тодоров остава до края на дните си опиянен от българските фолклорни легенди, Пенчо Славейков пренася идеите си за героизма и саможертвата  в съграждането на величествената поема „Кървава песен“, а Яворов насочва сюжетите на стиховете си към вътрешното раздвоение на оскърбената човешка душа.

Изгарян от опияняващи любови с трагични развръзки, страдащ след крушението на националните идеали и отвратен от егоизма и завистта на софийския хайлайф, състоящ се предимно от службаши и  мижитурки,  Яворов си отива от белия свят едва на тридесет и седем години. Отива си огорчен и омерзен от всичко в тази държава, в която убиват с дърварска секира.

„Безсъници“ е книга за голямата любов и голямото страдание. Драматизмът в нея е толкова осезателен, че се превръща сам за себе в  присъда над неизбежната злост и изисканата префидност. Тъмните краски надмогват всеки опит светлината да пробие очертанията на отчаянието. И се отронват стиховете:

Душата ми е пуста: буря кратка

помете всичко там. Напразно вече

следа бих дирил от мечтата сладка

по тебе, образ потъмнял! Далече,

           цял век далече са от мен

миражите на вчерашния ден.

 

Отстоявайки свои нравствени императиви, Яворов не се вписва в пейзажа на индивидуалистичните тежнения, характерни за началото на миналия век. Знаменитият поет и драматург си остава харамия по дух и  трагически лирик по душа. Написаното от него не би могло да се вмести в нито един литературен канон. Ето защо и оценките за този поет и драматург са доста противоречиви –  обвиняван е ту в социални и националистични пристрастия, ту в прекомерно бягство от проблемите на своето време. Истината е една – поетът на онеправданите и потиснатите Пейо Яворов, почитан безмерно от арменския народ, си остава един от най-българските творци на изящна словесност. Остава и нашата гордост, че книжовността ни е обогатена от гениалното му творческо дело, неподвластно на литературните моди.

 

 

 

Боян АНГЕЛОВ,

председател на Съюза на българските писатели

Comments

comments