21 март е определен като ден на поезията преди 19 години. На 30-тата сесия на Генералната конференция на ООН по въпросите за образванието, науката и културата. Датата на приемането е 3 ноември 1999 година.

Целта на този ден е да популялизира поетичната дейност, поетите, четенето на такъв тип литература.

Защо не днес?

Защо не опитате да напишете нещо точно днес. Може би този ден ще ви покаже вашият път в живота и ще преоткриете себе си. Поезията има способността да изцелява. Седнете пред белия лист (или пред клавиатурата на вашия компютър) и започнете да творите. Защо не днес? Когато четем или творим поезия, ние се пренасяме в един много различен свят от нашия (поне на мен ми действа така). Тя ни отпуска, кара ни да се чувстваме спокойни и по-усмихнати. Чувала съм, че поезията била само за богоизбраните. Не сме ли всички избрани от Бог? Всички имаме талант за нещо и може би точно днес – Световния ден на поезията е вашият ден за ново начало.

И тъй като няма поезия без поети, сега ще ви представя един от най-известните и успели български поети, а именно Николай Милчев. Интервюто ми с него протече доста интересно.

 – Защо според вас е важно да се празнува Световният ден на поезията.
Изобщо не е важно да се празнува Световен ден на поезията. Важно е да се осъзнае, че поезията е свят, който празнува своята безпомощност и своята надреалност. Световният ден е мероприятие и както казвахме някога – лист от календара. Но Световният календар на поезията е пълен дополовината с мъртви листове, със стихове на поети, които са си отишли, а другата половина – с неродени листове – на поети, които ще дойдат. Такъв календар на поезията не виси в стаята , а е невидимият дух на библиотеките. Най-важното е, че с такъв календар никога не знаеш нито кой ден, нито коя година, нито кое измерение е. Никакъв световен ден на поезията не ме интересува, ако не е денонощие и ако щете – ако не е нощ на поезията. Ето сега се сещам. Би трябвало да има полунощ на поезията. Това вече би трябвало да се чества.

– Празнува ли се подобаващо този ден у нас? Защо?
Слава Богу, че не се празнува подобаващо. Защото няма нищо по-тъжно от стихотворения, които празнуват. От стихотворения, които тържествуват. Стихотворенията трябва да не се запознават едно с друго. Поетите може и да не са исихасти, но стихотворенията са. А ако приемем фейсбук едновременно като прозорец и като пустиня за поезията, то в този ден във фейсбук могат да се видят и редки хоризонти, и много, много пясъци. Всеки сам трябва да чества този ден. Като преглътне точно като комка и глътка вино, и глътка любим стих. Макар че, честно казано, със стиховете за комка трябва много да се внимава. Често пъти те са убийствени за организма. Убийствени за организма не на човека изобщо, а на чувстващия човек.

 – Вие сте един от най-известните и успели български писатели, но вие самият определяте ли се като такъв?
Аз не съм нито измежду най-известните, нито измежду най-успелите български писатели. Аз съм любовникът на думите, който няма сили да си тръгне от тях. Нищо повече.
А ако започна да се определям, винаги ще стигна до ъгъла, от който се вижда най-красивата паяжина и най-сложната геометрия на думите.

 – Забелязах, че всеки ден публикувате стихотворение във Вашия сайт. Искам да Ви попитам дали се вдъхновявате от нещо определено, или нямате нужда от муза?
Аз не публикувам всеки ден стихотворения в сайта си, а само понякога светвам лампа. Или гася лампа. Надявам се стихотворенията ми да имат формата и свойствата на невидимо електричество, което ако няма силата да разтърси, поне да освети. Гледам на сайта си като на тетрадка, която показвам със страх и с надежда. Със страх – че написаното може и да не светне, и с надежда – че думите, които измислям, са със светло свойство. Сайтът обаче не е лексикон, а е смъртта на лексикона. Защото тайната е изчезнала, а оттам – и надеждата за снизхождение. Наречете, ако искате, публикуването на стихове в сайта или във фейсбук болест, която, колкото и да е тъжно , се лекува с още болест. И сега нещо абсолютно сериозно – публикувам стиховете си, за да ги видят хиляди хора, знам, че ще ги харесат стотици, но се надявам, че няколко майстори на словото ще ги приемат. Това е моята тежка, но единствена йерархия, която си пожелавам за стихотворенията.
На въпроса Ви за музата – моята муза винаги е била страхът, че няма да мога да пиша. Страхът, че този път няма да стане. Музата е страх – голям страх, най-големият страх. И само понякога конкретните ѝ форми и проявления са жена, ябълка, градина, река.

 – Имате ли любимо чуждо стихотворение? А свое?
Какъв хубав въпрос и каква хубава дума – чуждо. Въпросът е хубав, защото при чуждите стихотворения трябва да отидеш, а не да ти ги преведат. Ако приемем, че поезията е чай, то аз съм влюбен в чуждия чай годжи бери, но в поезията предпочитам шипката. Чуждите стихотворения ме смайват, българските ме приласкават и ме топлят. Топли ме мисълта, че пред Патриаршията в София има трева, а ме смайва мисълта, че са посадени японски вишни. По-неясен и конкретен от това не мога да бъда. А любимото ми чуждо стихотворение е всяко едно стихотворение от стихосбирката „Планински вечери“ на Разцветников. Защото всяко едно от тези „чужди“ стихотворения, в случая писани от Разцветников, са високи колкото космос. Остава да се помисли космосът дали е чужд. И къде е космосът изобщо.
А любимото мое стихотворение е винаги едно – предчувствието за това, което ще напиша. А то е само предчувствие- предчувствие и никаква конкретика. Конкретиката вече е въпрос на думи, а предчувствието – на дух.

 – От всички артисти (актьори, художници, певци…) къде е мястото на поетите и каква е тяхната роля за света?
Мястото на поетите не е нито при артистите, нито при художниците, нито при музикантите. Тя е при инстинкта за думи, където има и образ, и цвят, и музика, и жест. Мястото на поетите е в света, който виждаме, но най-вече – в света, който не съществува никъде. Който не е готов да отиде в свят, който не съществува никъде, да си стои на витрините на книжарниците, във фейсбук и в кафенетата. И понеже все пак е Световен ден на поезията, искам да пожелая на всеки, който не може да стои на едно място, да обиколи със словото, което знае и обича, не света, а собствения си двор и градина. Това е Световният ден на поезията.

Предлагам на сайта Ви две стихотворения, писани миналото лято.

СУХОЗЕМНО МОРЕ

Аз не разбирам нищо от море.
И си личи,
че не разбирам нищо.
Защото мога да се сетя само толкова,
когато става дума за море
в стихотворение.

Насапунисва се морето
и след това
излиза на брега –
да се обръсне.
Ако е мъж,
ще тръгне в сушата – да търси планина.
И да ѝ каже,
че ѝ носи шал на сини точки.

Това, разбира се,
са сухоземни съчинения.
И си личи,
че не разбирам нищо от море.

За мен морето не е повече
от нашия балкон,
на който някой ми държи ръката.
И не ме пуска
да си поиграя с хоризонта.

За мен морето не е повече
от нашите къпини –
какви красиви острови
от сладка светлина.
И колко много скъсани платна
от всякакви илюзии.

До островите си
аз винаги съм ходил пеш.

За мен морето не е повече
от нашия петел,
който се бръсне сутрин с малко слънце.
И вместо да излезе
на брега на времето,
седи на двора
и брои кокошките.

Финалът можеше да бъде с хоризонт.
Но аз ви казах –
не разбирам нищо от далечина.
Особено от толкова красива.

ПЧЕЛА В МЕТРОТО

Пчела в метрото.
Сигурно е слязла по парфюмите…
Жените имат тази съкрушителна способност
да ухаят
и да увличат същества след себе си –
дълбоко,
съвършено
и замаяно.

Жените се страхуват от пчели.
И затова косите им са толкова тревожни.
Но те ухаят на далечина
и се страхуват едновременно
във всичките посоки.

Пчела в метрото
означава есен.
И още –
капка електричество в прозорците,
и още –
капка електричество.

Метрото стига
до последната липа на космоса.
А иначе жените имат
съкрушителна способност
да ухаят
и да увличат
всякакви крилати същества
след себе си.

За презентацията е нужен JavaScript.

 

Comments

comments