Нивото на артистична свобода, което Трент и Атикъс постигат в албума Bad Witch е най-вълнуващото, което групата Nine inch Nails прави от 2008г. насам. Звученето им е грубо и сурово, усеща се едновременно недообработено и живо.

Повечето албуми на Nine inch nails са характерни със своята остра, бурна промяна в настроението. Изблици на ярост отстъпват пред изпълзяваща тревога. Краткотрайното спокойствие преминава в нихилистичен шум. Това е толкова позната за феновете рутина, че те вероятно могат да предугадят променливите във вибрацията на емоциите на  вокала Трент Резнър с точност. Така че когато наскоро той обяви, че ще издаде новата си музика под формата на свързани един с друг EP-та, се появи надежда, че в подобен кондензиран формат ще се извлече най-доброто в синтезиран вид, ще се прокрадне нещо различно и в крайна сметка ще остави ни остави екзалтирани да искаме още.

„Не е точно това, което мислехме, че ще бъде, когато започнахме“ – дори самият Резнър е малко объркан от крайния резултат на „Bad witch“. Събраните в 31 минути шест песни са най-краткият проект, който идва от NIN до този момент, въпреки това едва ли има някой, който ще отрече, че усещането от него е различно. Предишните два албума на бандата звучаха като сбит и спорадично вълнуващ обзор на направеното от тях до този момент. Но настоящият им експеримент определено заема свое собствено, уникално място. Подобно на култовите им неща, той се усеща и звучи най-добре, изслушан наведнъж в своята цялост. Защо не с надути на макс слушалки в тъмна стая. Създава специфична атмосфера и ни кара да изследваме всеки инч от него.

Идваща изпод ръцете на едни от най-прословутите перфекционисти на 90-те, тази музика притежава потресаваща грапавина и неравност. Преобладават шума и потракването. Мелодичните мотиви изникват повторно, сякаш цялото нещо е било изкормено, докато записът се върти. Резнър който наскоро навърши 53, звучи, сякаш е тотално презареден с енергия и се наслаждава от използването на нови или отдавна забравени текстури. И сбитостта, и разпокъсването работят в негова ползва, и пробуждат един устремен дух. Сякаш като слушаш, знаеш, че това е работа в прогрес.

 

Атикъс Рос, и Трент Резнър

 

Резнър свири на саксофон по време на записа – до преди това той беше погребал инструмента в саундтрака към филма на Дейвид Линч „Lost Highway“ от 1997г. В началото на „Shit mirror“ той се взривява като мрачен, печален контрапункт на нискочестотни китари. В „Play the Goddamned Part“, едно от двете инструменатални парчета, той използва рог за хипнотичен, дисонантен ефект. Използва инструмента по начин, който напомня за латентна тенденция за подривна дейност – умение, което преди години му помогна да превърне основните компоненти на денс музиката в готически химни, които могат да се въртят по рок станциите или да звучат от сцената на Уудсток.

„God Break Down the Door“ е една от песните, в които ужасно явно се усеща духът на Дейвид Бауи. В нея Резнър използва тихото тананикане на своя идол от „Blackstar„, за да предаде сходна загадъчна атмосфера. „Няма да намериш отговора тук“ – пее той. Предупреждението му е оправдано. Въпреки че заглавието на албума е препратка към любимата метафора на президента Тръмп, текстовете в него рядко се насочват към настоящите събития, а по-скоро имат едно общо настроение на обща умора и отвращение. В провокиращата “Ahead of Ourselves” Трент проклина цялото човечество и обмисля съществуването на Бог. Самото няколко песни по-нататък той въвежда божественото присъствие, което съществува с единствената цел да прецака всички ни.

Но тук не става дума за някакво обвиняващо апокалиптично настроение. Въпреки честата осъдителна  употребата на второ лице, Резнър винаги е основната цел на собствения си негативизъм и антагонизъм. И в най-красивото, и в най-жестокото си звучене неговата музика показва желание за опрощение, блокирано от неговия темперамент. В леко обезпокоителния инструментал “I’m Not From This World,” е трудно да се определи дали заглавието дава усещане просто за бягство или тотално отчуждение. Ако катарзисът, който сте преживели от предишните албуми на NIN води до екзорсизъм на всички ваши демони, музиката им сега ви спира в един натрапчив дискомфорт.

Усещане за космическа неяснота и двусмисленост пропива „Bad witch“. Това сякаш е най-неотложната работа дотук на Резнор, която не е търпяла отлагане. Макар той да не е единственият музикант от своето поколение, който изпробва потенциала на съкратените издания( Pixies го предшестват, последвани от My bloody Valentine и Smashing Pumpkins), Трент и Nine inch nails може би ще бъдат първите, които експеримента ще доведе до нещо съвсем неочаквано: „Времето отлива, не знам какво още чакам“ – пее той в „Over and out“ на фона на напластяващо се звучене. Миналото тежи на мислите му, но изглежда, за първи път от дълго време насам вокалът на групата гледа напред в бъдещето.

Comments

comments