Sofiapress.com започва своята нова рубрика „Алтернативното изкуство в България“, в която ще ви запознаем с експериментиращите творци в страната. Ще ви разкажем вълнуващите им истории, за да излезете заедно с тях извън зоната си на комфорт. Кои са те?  Очаквайте най-интересното, което се случва на родната алтернативна сцена през годините!

Първият човек, с когото започваме рубриката „Алтернативното изкуство в България“ е художникът Орлин Дворянов.

Защо ни е нужна доза експеримент? 

В тази рубрика ще бъде представено съвременното българско изкуство, което експериментира и не седи спокойно в удобството на установената норма. Всеки подобен опит е основан на стремежа към надмогване първо на самите себе си, а оттам вече и на света около нас. Това е трансформиране на формата от твореца, която предизвиква и него, и зрителят, и самия обект в опит да се прекрачи предела.

Всяко едно човешко същество е обречено да се надскача, да си задава въпроси за нещата, което не се разбират лесно и да се опитва да намери отговор на онова, което се нарича тайна на битието. И ако го прави по пътя на изкуството като е честен в своята дейност, не него ще е необходима свобода, за да отиде отвъд, да достигне до онази непостижима другост. За това, предполагам, е необходимо кураж, отдаденост, с която да забравиш напълно за себе си, известна доза лудост.

Това желание, без да навлизам в тълкуване на понятията, ще нарека общо „стремеж към експеримент“. Може да го погледнем и като естествения, заложен във всекиго порив да опознаем нещо повече, отвъд нас, да го приемем в себе си и да се движим напред. Основният стимул, който се корени в развитието на нашата цивилизация. И къде, ако не в изразяването чрез различни форми – в изкуството, би било най-интересно и любопитно да се проследи как той тласка извън рамките. Всеки подобен опит да се разкъса обичайното, си струва. Той обогатява, той (ни) придава смисъл, дава тласък.

Ще разговаряме с творци от различни сфери, които през последните четиридесет години прорязват статуквото, за да се изразяват свободно, водени единствено от идеята да правят изкуство, заради самото него като самоцел. Кои са те? Какви са българските експерименти във визуалното изкуство, театъра, музиката, литературата, киното? През следващите седмици ще ви представим любопитни гости и ще ви разкажем какви са те като творци, какво създават, защо са го правели и продължават да го правят по техния начин. Откриваме ли подобни опити още по време на тоталитарния режим, как тази енергия се трансформира през прехода и каква е концепцията в момента – ще се опитаме да дадем отговор на всички тези въпроси.

Първи експерименти в съвремнното българско изкуство – група „Кукув ден“

 

група „Кукувден“, Езически карнавал, 1980г. София

 

Нека се върнем обратно до 70-те години, когато тази история започва. Представете си социалистическа София, минувачите, облечени типично за времето, с характерните прически, естрадните песни, звучащи от радиото, манифестациите по площада. И на фона на всичко това, в един апартамент на Гурко група млади художници, поети, музиканти, философи, общо взето – ентусиасти, се събират, за да „обърнат Шекспир с главата надолу“. Те рисуват на закрито сюрреалистични платна, пишат поезия и разиграват първите в страната хепънинги и пърформанси. Това е групата „Кукув ден“, с която може да се постави началото на онова, което те тогава наричат общо „авангард“ или иначе казано – на първите експериментални опити в изкуството след началото на режима.

Един от нейните основатели е художникът проф. Орлин Дворянов, основател и на „Изкуството действие“, който днес, освен, че преподава „Педагогика на изкуството“ в Софийски университет, продължава активно да се занимава с организацията на изложби, прави пърформанси. С него ще поговорим за историята около групата, какво е да се опитваш да се изразиш през социализма, за енергията на 90-те и как той вижда младите творци днес.

Светът се вълнува от студентски протести, а в България – манифестации с байрячета

Всички започва със студентските вълнения, кипящи почти навсякъде по света в края на 60-те години. Отвъд Желязната завеса младите протестират срещу войната във Виетнам, окупират Сорбоната и слушат „Бийтълс“. Това е време на политически радикализъм, работнически стачки, борба за расова справедливост и сексуално освобождение. Докато навън младите кипят, искат своето, усъмняват се в реда, понесени от хипи вълната или по-общо – от един индивидуалистично – културен бунт, в България положението е лежерно. Информацията, която достига отвън, е твърде оскъдна, което предразполага  обстановката да бъде спокойна, може би съвсем леко на места установеното започва да се пропуква. Стига се единствено до приятелски събирания, които могат да имат артистичен характер. „Не може да се говори за „авангард“ в България през 60-те. Най-авангардното беше, че българските танкове влязоха в Прага, за да потушат революцията, мирната. Друг хепънинг не знам да се е случил. Иначе по някакъв косвен път, студентските вълнения, смяната на правителства – за тях се дочуваше, без да се разбира много.“ – разказва Орлин Дворянов.

 

Танк Т-62 събаря къща по време на Пражката пролет, Чехословакия, 1968г.

Пражката пролет е потушена и се взима логичното решение деветото издание на „Световен фестивал на младежта и студентите“ да бъде проведен в София през 1968г. Страната, с липсата на каквито и да е вътрешни смутове, е твърде удобна локация. На обмяната на идеи между младите хора от различни държави, обаче, няма как да бъде попречено. Като част от младежката манифестация, Орлин е разпределен заедно със свои приятели да участва в шествието. И именно там той прави една от първите си акции: „Ние бяхме част от манифестацията и ходехме с едни байрячета. Предложих на мои съученици да си сложим сламени шапки, които да носим по специален начин и с фотоапарати снимахме разни хора, крайно некачествено. Направихме си нещо като концептуален проект, доста поетичен бих казал. За какво да говорят млади хора, освен за купони и любов.“

Дадаизъм на затворени врати

От година на година у художникът се загнездва идеята да събере около себе си, хора със сходни идеи, които освен да се забавляват и купонясват заедно, да намират и начини да се изразят и творят. Представете си дали през тези години неформално събиране на група хора, дори и просто с намерението да се чете поезия, не би събудило подозрения. Не е спекулация да се каже, че това е време, в което дори и малкото отклонение бива докладвано. Освен това артистични опити в направления като сюрреализъм и експресионизъм са проблематични и не биха могли да излязат извън затворената граница на дома. „Хората се страхуваха, не искаха да са част от група, защото това подлежеше на известни преследвания, поне щяха да ни разпитват.“ – разказва Орлин.

Група „Кукув ден“, Валпургиев карнавал, 1989 г., София

Все пак ентусиастите успяват да се открият един друг и около средата на 70-те се събира приятелски кръг – Орлин Дворянов и неговата бивша вече съпруга – писателката и доцент по „Творческо писане“ в НБУ Емилия Дворянова, поетът Георги Рупчев, който превежда някои от песните на „Бийтълс“ за групата, художникът Добрин Пейчев, Вячеслав Ботев, покойният художник Рафи Шехирян и др. Наричат се „Поетически кръг“ и започват своите събирания, за да четат поезията си, да си набавят един друг информация за изкуство, която им липсва. Познанията им стигат до сюрреалистите и дадаистите, а да се представят подобни проекти пред официалните институции, просто няма да как да се случи. Следователно всичко се реализира на „Гурко“ 64, в дома на Орлин. Холът му се превръща в зала за представления, а кухнята  – изложбена зала, по масата и стените на която се подреждат картини. Всичко носи един дадаистичен и сюрреалистичен характер.

„След като цял свят слуша „Бийтълс“, дай пък ние да не слушаме“

 


Група „Кукув ден“, Средновековен карнавал, 1983 г., София

Идеите проникват трудно. Пролука на информация донякъде е списание „Лик“, в което, ако се чете между редовете, „може да се открие нещо, човек можеше да си направи изводи горе-долу. Даже там за първи път съм чел за концептуално изкуство, имаше една статия от Умберто Еко – прословутата „Отворената творба“…“ – спомня си художникът. Споменава се бегло, без дори и самите творци да могат в началото да разберат какво е точно това. Музиката, обаче, се набавя сравнително лесно – „на черно“ се разпространяват радио, касетки, записи на ролки. „Тацувахме на тази музика. Официално не се допускаха стилове като джаз или рок, но нямаше и някакви сериозни преследвания.“ За удобство постепенно навлиза терминът „авангард“, защото придобива публичност и гражданственост за широката публика, когато към края на 80-те обстановката е благоприятна да се говори за това открито. „Може би малцина имахме някаква представа за концептуалното, западно изкуство. Даже аз бих казал, че сравнително късно успях да си направя пъзела.“

Авантюристите

Кръгът бързо се разширява – намират се хора от Консерваторията, от Академията, философи, един юрист. Получава се една доста шарена група от около петдесет човека, „която се събираше, за да се забавлява. Това все ни се вменява – че само сме купонясвали. Аз бих искал да видя студенти, които не се забавляват.“ Всеки прави своето нещо – в някои дни се събират, за да рисуват и „дори тези, които не го правеха, прорисуваха“, разиграват сценки и мюзикъли. Всички преминава през играта, забавлението. „Кукув ден“ започва да организира своите тематични карнавали, в които, освен вътрешния кръг, който твори, идват и хора, които просто се забавляват в ролята на зрители.

„Веднъж дойде милиционера на стадиона(стаион „Васил Левски“), да каже, че се чува чак дотам и ни завари на ориенатлски карнавал, а пък тогава беше точно Възродителния процес и като ни видя с чалми, много се шашна. А аз му обясних, че имам рожден ден и малко сме се маскирали и всичко се размина.“

 

Група „Кукув ден“, Ориенталски карнавал, 1984 г., София

 

„Кукув ден“ снимат свои експериментални филми с любителска камера, верни на принципа си „Радостта от собственото ти откритие е по-важна от чуждото признание“, поставят пиеси, пишат активно. При единствения опит да проведат един от своите карнавали на открито, са свалени от автобусите.

„Може би тези неща са отразявани някъде по досиетата, даже един приятел ми каза, че сме били разработвани, аз и няколко души под названието „Авантюристите“, което не е далеч от истината. Доста авантюра ни биеше.“ – споделя ми Орлин през смях.

Бунт срещу установения модел

Какво ги подтиква към всичко това? Желанието да бъдат по-близко до случващото се навън, отвъд завесата. „След като цял свят слуша „Бийтълс“, дай пък ние да не го слушаме. В известна степен се пускахме по тази хипи вълна. Чиято идея ни харесваше и в чиито параметри се вмествахме.“ Действията им са форма на съпротива, макар и не открито заявена пред властта на „нормата“ и институциите. Тя започва от външния вид – на дългите коси и късите поли в училище, за които бият печати и намаляват поведението. до експериментиране с визуалния език и художествените форми. Орлин ми разказва как на улицата са му късали паспорта, защото е с дълга коса и целува приятелката си, за съществуващия в известна степен страх да се афишират публично нещата. След което се пренася към другия бунт – срещу установения модел. Заедно с Добрин Пейчев имат идеята да се противопоставят на водещия художествен модел в живописта за работа със светлината, като използват различен визуален език и форми.

 

Група „Кукув ден“ – заснемане на сцена от филма „Око“, 1988 г

 

В един момент художникът осъзнава, че това, което се случва около „Кукув ден“, е един вид „вътрешна имиграция“. „Тоест ние си правим нашето изкуство в сапунен мехур, не се напъвахме да дърпаме дявола за опашката. Но това са спечелени години – когато ние заедно се събирахме и творяхме.“ Около тези размисли се ражда и името на групата. В разговор става дума, че един ден всички ще станат публични и известни и тогава техният оператор – самоукият Милен Светославов възкликва: „“Ха, ще станем известни, ама на кукув ден“.

Има три ключа, за да се разбере тази ранна форма на контракултура в България: единият е изкуството, тяхното, собствено, което правят. Второто е карнавалът, по време на който се събират всички заедно. И третият е документацията – Орлин Дворянов е вътрешно убеден, че един ден ще дойде моментът, когато всичко ще може да се покаже публично, въпреки че никой от неговите приятелите не му вярва: „то и аз много не вярвах, че нещо ще се промени, смятахме че ще си живеем в социализма до безкрай“.

Тоталитарен модел и норми

Връщайки се към тези времена, самият художник вижда „Кукув ден“ като антипод на институционалното изкуство. Но с ясното съзнание, че такива са обстоятелствата и системата. Тоталитарният модел има своята ясна йерархия, в която всеки знае своето място, „въпреки че имаше и такива извън, маргинали, каквито бяхме ние.“ Всичко в областта на художественото изкуство, за да се достигне до широката общественост или да бъде изнесено навън, първо трябва да мине през одобрението на комисии, на голяма част от които начело е самият Светлин Русев. Проф. Орлин Дворянов обаче разглежда тези събития по-скоро през представата, че хората просто биват подвластни на системата: „След като влиза в приятелски кръг на Людмила Живкова и му се делегират права, той да има правото да казва кое и как.“ Художникът обаче обективно подчертава и за приноса на покойния Светлин Русев за заслугата му(или идеята) да се прокарат модерни течения, които до преди това остават отвъд бариерата. Това позволява в страната да навлезе експресионистична линия, да има символисти и абстракция, дори и с приемливи за властта сюжети: „С някакъв мимикриращ ход, да се правят изложби, по един негов си начин, но все пак беше възможност.“

 

Група „Кукув ден“ – заснемане на сцена от филма „Око“, 1988 г.

 

Избор винаги има. Дали ще предпочетеш удобството на държавните пари и закрила или доколкото позволява ситуацията, ще отстояваш някаква истина и идеал. Както се казва в една друга статия: „Като слушкаш, папкаш и пишкакш в гърнето, всичко ти е позволено.“ Изкуство и власт обаче е едно, изкуството заради самото изкуство е съвсем друга перспектива. Но времената се менят и с перестройката от средата на 80-те художниците получават в известна степен свободата да творят по-разкрепостено. Институционалното изкуство като че не се променя дотам, може би чувствайки се уютно в лоното на своето статукво и комфорт. Но обстановката позволява дейността на „Кукувден“ за първи път да се бъде показана открито с акции и участие в конкурси.

„Кукувден“ излиза навън

 

Група „Кукув ден“ – заснемане на сцени от филма „Докторе, сънувам цветни сънища“, 1989 г.

Орлин Дворянов и Добрин Пейчев под името „Тандем за динамична естетизация“ се насочват към конкурси за естетизация на градската среда. Спечелват ги, но „надушиха ни колко сме напористи“ и една от наградите им е отнета. На следващото издание те показват пърформанс – парче от стълба и кукла, вързана за него. Политическата ситуация позволява подобни провокация, организаторите даже са объркани и не са напълно на ясно какво точно цели тандема, На едно издание на „Аполония“ милиционер ги пита: „Абе, момчета, не мога да ви разбера накъде биете“.

„Ние се бъзикахме с цялата ситуация, творбите ни бяха критични по същество, даже имаше написани неща, но все пак метафорично.“

Така се стигна до голямата акция през 88-ма година.  Художниците са интересни и удобни за представяне пред широката общественост и най-вече за журналистите. Те са вече 40-годишни, с достатъчно опит и напълно покриват нуждата да се изтъкне, че перестроичния план се изпълнява и в областта на изкуството. Орлин и Дойчин изграждат своята конструкция на Перловската река, която е основа на замислената да продължи девет дни акция „Мостове към изкуството“. Съответно на сутринта, още след първия ден, са прибрани от шесто управление. В крайна сметка всичко минава „мазно“ и просто им казват: „Има си време за това и то скоро ще дойде“, дори месец по-късно получават кард бланш свободно да представят проекта – за тях излиза статия във вестник „Работническо дело“ и „Труд“, което значи, че вече са официално защитени и приети.

Интересува ли се обществото от изкуство

 

Група „Кукув ден“ – заснемане на сцени от филма „Докторе, сънувам цветни сънища“, 1989 г.

 

„Обществото не се интересуваше, ако се е интересувало в някакъв момент малко от култура, да ходи на театър и да гледа кино, може би е имало интерес. В момента, в който влязохме в икономическите кризи, а 80-те и 90-те си беше перманентна икономическа криза, хората спряха да се интересуват. Дори една голяма част от групата „Кукув ден“ се принуди да имигрира.“ – категоричен е художникът по отношение за интереса на обществото извън творческите и интелектуални среда. А за критика може да се говори едва към края на режима. Група „Кукув ден“ е разглеждана от изкуствоведа Румен Серафимов, за когото Орлин ми разкава, че криел статиите си в чекмеджето. Други имена са Руен Руенов и Митко Грозданов.

Български срещу югославски пърформанс

 

„Тандем за динамична естетизация“  по време на акция, 1989г.

„Докато с Добрин Пейчев сглобявахме инсталация, една бабичка дойде при нас и ни каза: „Преди десет години съм гледала такива неща в Югославия“. Допирните точки между българския пърформанс през 80-те с подобните му в останалите социалистически страни не са малко, но според Орлин бивша Югославия, Чехословакия, поляците и унгарците имат своя старт много преди нас и са с години напред, което се дължи донякъде на възпитание, донякъде на по-голяма икономическа стабилност и свобода.

Енергията на прехода

А преходът? Той си е преход във всеки смисъл на думата. Един общ ентусиазъм и енергия – при последното събиране на Комсомола в НДК през 1990г,, когато реално дейността му се прекратява група „Градът“ поставя пред сградата инсталацията „Хамелеон“, която е направена изцяло от комсомолски книжки. Тази инерция, събирана от 80-те трае до около 93-та година. „Кукув ден“ спира да съществува и преминава към „Изкуството в действие“. Не мога да не питам Орлин какво е усещането, след като години наред си преглъщал думите си, изразявал си се завоалирано, метафорично, търпял си цензура, да имаш свободата да говориш свободно. „Приятно е усещането“ – категоричен е той. А аз си спомням за опаковането на мавзолея на Георги Димитров с лента като подарък от Стефан Зарков и Антон Николов.  Но това е и моментът, в който той разбира колко неприятна може да бъде властта на четвъртата власт. След всеобщото одобрение и сериозни материали последва вълната от спекулации и сензация със заглавия като: „Гола девойка лежа в студената вода“ , „Нови щуротии замислят авангардистите с учителка“ или тенденцията да се лансират определени имена.

Акция на Даниела Ненова в галерия „СИД“, 1990 г.

 

И все пак, какво дават годините на преход на твореца, който не се подаде да залитне по нормата, заради едното удобството и който постави едни от първите пърформанси в България? „Направих всички неща, които за които бях мечтал. Когато той дойде, ме завари на 40 и през следващите няколко години представих всички пърформанси и изложби, които бях искал, написах книга, преподавах. Имах свободата да правя всичко, което искам и да творя, както ми харесва.“

Къде е контракултурата днес

 

Антония Дуенде, „Европиния търси отвлечената си сестра Европа, 2015г., София“

 

А къде са днес енергията и бунта в изкуството? Наблюдавайки своите студенти, Орлин Дворянов е на мнение, че може би има контракултура, някаква, но ситуацията е съвсем различна. Друго е поколението. Той не мисли, че може да накара младите да отидат да вилнеят в някаква пустош, въпреки че има и такива. Не вижда смисъл да се организират пленери по остарелия вече модел. Съжалява да го каже, но поколението на 90-те е далеч по-инертно, с по-тесен кръгозор. Нормално е, такава е линията на развитие. Липсва нещо.

„На нас ни беше забранено и ние се борехме да си намерим начин, да си набавим информацията, да го преодолеем. Докато сега един мой студент преди време, доста читав, ми вика: „Е, вие сте имали срещу какво да се борите, ние нямаме“. Отговорих му: „Глупости, то човек се бори първо срещу себе си. После разбира срещу кого.“ А сега има, със сигурност –  конюнктурата не се е променила много.“

За презентацията е нужен JavaScript.

Comments

comments