Открването на изложбата ще се състои на 19 февруари, от 18:30 часа на ул. „Коста Лучев“ 2.

Веднага личи, че тази изложба не е събрана на случаен или само на приятелски принцип.

Очевидно е, че има топла връзка между тримата автори. Най-утвърденият от тях е Красимир Карабаджаков, който е добре известно име за всички сериозни познавачи на съвременната българска живопис. В същото време той е своеобразна енигма в културното пространство, която с епизодичните си появи само подчертава своята саможива и своенравна артистична природа. Но тази сравнително нерепрезентативна аура на художник, който живее в Сливен и преподава в Търново, не бива да ни подвежда. Карабаджаков е едно от явленията в българската живопис още от края на 80-те години, когато завършва Академията в София. И една от личностите, които направиха 90-те години на ХХ век интересно време, разбира се, редом с други емблематични автори от Сливен, сред които дори само имената на Красимир Добрев, Недко Буцев или Атанас Парушев говорят достатъчно.

Допускал съм, че съвсем несправедливо живописта на Карабаджаков може да остане недооценена и поради това, че тя е критически недостатъчно интерпретирана и остава не напълно разбрана. За щастие, изложби като тази разсейват подобни съмнения, а това още повече се случва поради присъствието на по-младите Радоил Серафимов и Любен Малчев в същата изложба. Красимир Карабаджаков доскоро е бил преподавател и на двамата във Факултета по изобразително изкуство във Велико Търново. И това личи, но не бива да го търсим в смисъла на подражанието. Важно е да се подчертае, че в изложбата присъства линия на приемственост на осъзнато равнище. Всеки е себе си, като в същото време е осезаема и концептуално изведена ролята на учителя. И това се случва не толкова на формално-стилово равнище, колкото личи фокусирането върху някои фундаментални елементи от образното мислене на Карабаджаков. Имам предвид най-вече осмислянето на експресионистичното начало като самоотричащ се процес. Защото зад свободната и майсторска мазка (може би парадоксално) проличава изключително ясното съзнание за процеса на живописване. „Аналитичен експресионизъм“ е може би оксиморон, но така би могло да се достигне до сравнително точното определение на една живопис, която съзнателно проблематизира собствените си изразни средства. Добрата съвременна живопис няма как да не е концептуална в смисъла на своята самоосъзнатост и рационализираща отстраненост. В известен смисъл, в цялата изложба експресивната мазка е преднамерена и се „самонаблюдава“. Интересен е въпросът дали това я прави по-малко значима като акт на личностно преживяване, но, според мен, по-скоро я конструира като по-сложен за съпреживяване обект.

В същото време изложбата е и вътрешно различна, тъй като търсенията и на тримата автори са сходни само отчасти. Например бих посочил преднамереното насочване към репортажно-социални теми (най-често сцени на терор и политически убийства) при Любен Малчев. От друга страна, опитът да се осмисли чистият живописен процес при Радоил Серафимов е не по-малко интригуващ, доколкото проблематизирането на съвременното изкуство е възможно и чрез преднамерено бягство от социалния разказ. Защото интригата в съвременната живопис е в това, че тя може да бъде всякаква – и социална, и политическа, и херметична. Важното е да е провокиращо съсредоточена и самоанализираща се. Иначе е предвидима, самодоволна и глуповата, а тази изложба е точно обратното на това.
Свилен СТЕФАНОВ

Comments

comments