Сякаш светът е някакъв бляскав ресторант, а за да се впишеш в него е необходимо да спазваш строгия дрескод. В противен случай не можеш да бъдеш „нормален“ – не можеш да влезеш в ресторанта, да седнеш с другите, да общуваш с тях. Смущаването на комуникацията не е резултат само от факта, че не можеш да влезеш, но и от това, че обитателите вътре не желаят да общуват с теб.

Доказателство за това е, че докато бръснатият здравеняк отвън те блъска далеч от ресторанта, излиза един господин, който изглежда прекрасно. Излиза за глътка въздух, явно е нов, не е свикнал на хората вътре. Запалва цигара, а ти, изнервен, го питаш за една ролка свит тютюн. Първоначално понечва да ти подаде, но изведнъж нещо се случва. Прави сърдита гримаса, прибира обратно кутията с цигари и надменно отговаря: „С просяци не се занимавам“. Промяната е налице. Той вече е от хайлайфа. Вече не е новак. Обитателите на ресторанта биха били горди от него. Жалко обаче, че никой не е бил свидетел на случката.


Какво ти остава да направиш? Отиваш до някой магазин, пременяш се, губейки средства, губейки време, но най-тъжното – губейки себе си. Моментално ми изскачат едни запомнящи се думи – харчим пари, които нямаме, за да купим неща, които не са ни нужни, така че да впечатлим хора, които не харесваме. Грозната истина, не мислите ли?

Нека обаче довършим – отиваме до магазин, пременяме се по начин, по който да ни допуснат в ресторант „Толерантно общество“, и влизаме. Заветният момент – най-сетне влизаме. Бушуващите емоции леко намаляват, неуловимо бързото сърце започва да се нормализира, а усмивката на надеждата започва все повече да заприличва на учудена физиономия. Всички са като нас. Всички са като теб.


Иронично, първият човек, с когото се запознаваш е този, който ти е отказал цигарата и те е нарекъл просяк. Излъгах! Това явно е някакво копие на него. Но много си приличат. Визията е една и съща, гласът е един и същ. Всъщност си е той. Просто няма и следа от надменното му поведение спрямо теб. Не е намръщен. Вече не ти се струва и странен.

Започвате да си говорите, оказва се приятен човек. Опознаваш и останалите – те също са приятни. Говорите си с часове. Решаваш обаче да излезеш малко на въздух. За една цигара, на спокойствие. Излизаш. Палиш. Пред теб – някакъв ядосан човек. Иска ти цигара. Понечваш да му дадеш. Осъзнаваш се. Мръщиш се. Отговаряш му: „С просяци не се занимавам“.

Comments

comments