Безспорно България закъснява със своето Възраждане. През трудните векове на Османското робство, държавата ни е в естествен застой. На този фон, в европейските страни се създават едни от най-големите произведения на изкуството и чрез тях следващите поколения се образоват, вървят напред. Въобще – Европа се развива със значителни темпове в контраст на окованата България и среща разцвет.

Наченките у нас се появяват в началото на 18 век. Още от 1704 година има произведения, които стилово могат да се определят към Тревненската школа, но истинският пик и повратен момент, който познаваме, носи „История славянобългарска” написана от Паисий Хилендарски. България започва да стъпва на краката си. Огънят на духовността е отново разпален, а именно той е най-важен за конструирането и за събуждането на българския народ. Идва времето за Възраждане.


Всичко е в името на църквата

Фактор в подема става формирането на художествените школи в Трявна, Самоков, Банско, Дебър. Чрез тях започва обстойното усвояване на художествения занаят, приложен в украшението на манастири, къщи и тяхната архитектура. Създава се поле за развитие, включващо дърворезба, стенопис и иконопис, които могат да се видят в Бачковския, Троянския, Роженския, както и Рилския манастир, който е най-добре съчетан. Тези храмове са строени много преди това, но благодарение на Възраждането те приемат своята висока културна стойност.

Важна част идва и с икономическия и политическия ръст в България. Занаятите и търговията се разрастват, което води до преселване на голяма част българи в по-големите градове като София, Пловдив, Русе и др. Това пък носи и побългаряване на облика на тези градове. В Трявна започват да се строят къщи на два етажа, в Копривщица – високи довари, портите биват украсени, дърворезбата навлиза в интериора. По това време, може да се каже, че Възраждането в градската среда се проявява в детайлите. От крайно голямо значение е и да се отбележи, че за разлика от европейците, живеещи в свободни общества, България, под влиянието на Османската империя, не е имала възможност да черпи естетическа информация, която следователно да използва за взаимстване,  вдъхновение и т.н. Това значи, че българските майстори са новатори в своя занаят. Възраждането също така успява да премахне анонимността на произведенията. Например, стенописите в християнските храмове до тогата са анонимни. От 18 век навлиза подписването. Името на твореца, инициали.

В частност, Възраждането в изобразителното изкуство е изцяло ориентирано в църковния храм, църковното дело и култ. Представителите на Тревненската школа, например, работели  предимно в областта на иконописа. Стенописът изисквал повече ресурс, а църквите били малки и бедни, съответно нямало кой да финансира по-мащабни произведения. Школата произхожда от три фамилии – Витанови, Захариеви и Даскалови, и продължава развитието си около 200 години. Родът Витан от Трявна е сред най-старите и известни български родове на зографи и дърворезбари. Според семейната история, обаче, Витан Карчов е първият майстор зограф. Той учи в Атонските манастири и е работи през първата половина на 17 век, но занаятът се предава от поколение на поколение, от баща на син, превръщайки се в семейна традиция и ценност. Работата на представителите на Тревненската школа се разпростира в Трявна, Габрово, Търново, Дряново, Преображенския, Соколския и Троянския манастир.

Основоположникът на Банската живописна школа е Тома Хаджиикономов Вишанов. Тя се заражда в по-късен етап – края на 18 век. Той създава прогресивен и сложен за тогавашното време художествен стил. Редом със сина си участват в изографисването на множество храмове и манастири в град Банско. Например – „Света Богородица” и „Исус Христос”. Но също така и в околността. В „Покров Богородичен” в Рилския Манастир, както и храмове в Разлог, Кюстендил и други храмове в Югозападна България. Делото на Вишанов е продължено от сина му Димитър Молеров и внука му Симеон Молеров.
Вишанов, обаче, рисува по-нестандартно за времето си и буди интереса на много специалисти, докато Димитър Молеров се придържа към светогорските норми. Той е един от най-добрите зографи, всъщност, но името му остава в сянка.

Не е известно кой или кои са основоположниците на Дебърската школа. Според сведения, някои творби датират от 18 век. По традиция, уменията се предават на следващите поколения, оказващи влияние на местната култура. Отново произведенията носят характера на Възрожденската живопис, като тази школа е произвела хиляди икони, стенописи и дърворезби. Възниква в град Дебър, днешна Македония, и обхваща околните населени места: Галичик, Лазарполе, Осой, Требище, Тресонче. Най-известният художник от тази школа е Дичо Зограф (1819 – 1872). Негови икони могат да се видят в църквите „Св. Спас” в Скопие и „Св. Климент” в Охрид.

В Самоков възниква една от водещите школи в средата на 18 век. Нейните представители формират светска живопис с невиждани до тогава образци. Основоположник на Самоковската школа е Христо Димитров. Той е все още дете, когато е изпратен да учи занаята в Света Гора. Сериозен фактор се оказва неговото пътуване до Виена. Той се запознава с гръцки и немски източници, чрез които обогатява знанията и практиката си. Неговите синове, Димитър Зограф и Захари Зограф тръгват по неговите стъпки. Към фамилията се присъединява и Коста Вальов. Тези художници рисуват едни от най-значителните и красиви стенописи в Рилския манастир.

Портретът

Захари Зограф, автопортрет

Тук по-обстойно внимание трябва да се обърне на втория, по-малък син – Захари Зограф. Той работи в най-големите български манастири като Бачковския, Троянския, Преображенския. През 1839 година, той приема предложението да изографиса църквата „Св. Никола” в Бачковския манастир, което му отнема две години. Резултатът е над 600 изображения, представляващи сложни и колоритни хармонии, съдържащи битови и светски елементи. Неговата работа се разпростира из цялата страна. Пловдив, Копривщица, Щип, Перник, Атонския манастир „Лаврата на Св. Антоний” и др. Важността на Захари Зограф е свързана и с утвърждаването на портретния жанр. Първият портрет, който той рисува е на неговия учител Неофит Рилски през 1838 г. Интересно е, че по същото време световното изкуство вече е преминало през този жанр и артистите търсят нови и нови техники, стилове. Но за България всичко се случва със закъснение. Чак през 50-те и 60-те години на 19 век нашето изобразително изкуство излиза от своите църковни мотиви и се ориентира към светското. Най-напред, чрез кавалетното изкуство.

С рисуването на портрети, навлизат също платната и стативът. Това представлява изцяло ново начало за българските художници. Всъщност, те вече не са до толкова зографи, колкото именно художници. Сред важните имена тук могат да се наредят и Станислав Доспевски (син на Димитър Зограф), Христо Цокев, Георги Данчов и Николай Павлович. Логично, те са изцяло запленени от несъществуващия преди това портретен жанр по нашите земи. Творчеството им е почти изцяло ориентирано в него. Както вече споменахме, навлязло е рисуването върху плато, поставено на статив – новост, която променя хода на развитието. Друга промяна – те вече не рисуват светци и библейски сюжети, а хора, личности които познават, които срещат. Относно автопортретите им – могат да се нарекат дори авангардни в сравнение на случващото се в българската култура, половин век преди това.

Иван Мърквичка, Ръченица

С поглед към света

Така стигаме до Освобождението на България и ако до този момент всичко се случва под знака на една поробена страна, то след 1878 година се появява желанието за догонване на изпуснатото и до поставянето на Българското знаме на европейската сцена. Оттук насетне, българите не трябва само да развиват изкуство, а също така да наваксват. А както знаем, това е невъзможно без един силен културен живот, защото културата илюстрира обществената ситуацията в държавата. Какъв по-добър начин от привличането на българи и чужденци художници, учили в чужбина и идващи със светските познания, с широкия мироглед. Един от основоположниците на новата епоха на изкуството в България е Иван Мърквичка. Той е от Чехия и пристига по нашите земи на 26-годишна възраст. От този момент нататък в България се заражда нов жанр – битовия. Портретите губят своята давност не дълго след пика си. Като емблематична картина за следосвобожденските времена става „Ръченица” от Мърквичка. Картината таи в себе си голямата любов към България и демонстрира привлекателността на нашата култура и бит в чуждите очи. Всъщност, след Освобождението с пристигането на художници, учили в чужбина, a и от чужбина, пристигат и други личности, спомагащи за нашето развитие. Луи Айер например, който поставя основите на спорта в България. Джеймс Баучер, който е кореспондент на „Таймс” за Балканите. „Ирландецът с българско сърце” го наричат. Именно той е изобразен, играейки ръченица в картината на Мърквичка. Двамата се запознали в илюстрираната кръчма, намираща се в село Бистрица, Софийско. И двамата обикват България.

Други представители на следосвобожденското изобразително изкуство са Антон Митов, Иван Ангелов, Ярослав Вешин, Никола Петров и др. „Шопкини на пазар в София”, „Пазар на зеленчуци в София”, „Жътва в чепинско”, „Връщане от пазар” са част от имената на произведения, създадени от тези художници. Имена, които предстоят да служат за пример на ново поколение художници от вече свободната България и имена, които бутат културното развитие към европейската общност. Чрез техника и стилистика, но запазващи българската самоличност. И така, Българският културен разцвет изостава с четири века, но в рамките на два успява да навакса и да се равнопостави на европейския.

Comments

comments