Деветдесет и три годишната Етел Аднан създава нежни, семпли композиции. Нейната платна ни изпращат сред спокойни слънчеви планински местности, към едно хармонично, медитативно пространство. През последните повече от пет десетилетия тя създава малки по мащаб пейзажи на планини, небе и реки, всички те решени в блокиращи се помежду си цветове.

Мащабен спрямо останалите обекти кръг често заема горната част на нейните композиции, символизирайки слънцето, което блести и пръска светлина над хълмовете и равнините под него. Кремавите нюанси, които Етел обикновено добавя със специално ножче, допринасят за общото усещане за една лъчиста хармония. Нейните творби галят очите и лесно достигат духа.

Въпреки нежността, която струи от картините й, не може да се каже, че Аднан не е изпитала суровотата на реалността. Родена през 1925г. в Бейрут, тя още в детска възраст усеща тежестта от колониализма и сблъсъка на културни различия с баща сириец и майка гъркиня в държава, която все още се намира под френско управление. В своя по-късна поема Етел се връща към своето детство: „тези недовършени дела/ от моето детство/изумрудените езера/от пътуването ми към другия/бряг/убежище на небесните йерархии/…/в комбинация с болка/и картечен огън/ цветята изченаха./

Етел решава да учи философия в Сорбоната в Париж, след което в Бъркли и Харвард. Тя обвързва своите философски възгледи със силата на революционната си поезия(все още е най-добре позната като носител на награди поет). От своя преподавателски пост в Доминиканския колеж в Сан Рафаел, Калифорния(сега известен като Доминиканския университет в Калифорния) Аднан дава гласност на протеста си срещу френската окупация в Алжир и американското насилие по време на Виетнамската война. Рисуването идва чак през 1958г., окуражено от неин колега – художничката Ан О`Хенълн.

„Планината Тампалайс“, Етел Аднан, 1983, @The Sursock Museum

Решила да направи своя по-сериозен опит в живописта, Етел заминава към планината, Тамалпайс, недалеч от Сан Франциско, за да почерпи вдъхновение. Образът на планинските хребети – понякога назъбен, друг път в по-меки кръгли овали, се появява в повечето нейни картини през годините. Тя все още я рисува, но единствено по спомени, а не от изучаване в наглед, защото вече не се вижда постоянно от прозореца на дома й. Етел установява пътуващ между Париж – Бейрут – Калифорния начин на живот заедно със своя партньор –  скулптурката Симон Фетел.

О`Ханълн и нейният съпруг, също художник предоставят своето галерийно пространство в Мил Валий, Калифорния на Етел, за да постави там своята първа самостоятелна изложба през 1961г. Това дава тласък на цяла поредица подобни малки събития, които Аднан представя в региона през цялото следващо десетилетие. Стилът й от тези години не е чак дотам ефирен, какъвто става с времето, четката й е по-скоро технична, отколкото свободна по замах. Но oще оттогава тя експериментира с материалите и цветовете, като в същото време е вярна на своя колоритен и абстрактен подход.

Родният Лебанон влече поетесата и след продължителния период, в който е далеч от дома, Етел решава да се завърне през 70-те. Започва работа като редактора в два вестника, паралелно продължава и с рисуването и представя свои картини на изложби в Бейрут и Рабат, Мароко. Гражданската война, обаче, избухнала няколко години по-късно, я принуждава отново да емигрира в Париж. По повод случилите се събития в страната пише отличения с награда роман Sitt Marie Rose(1977), в който критикува отношението на лебанонското общество спрямо жените и религиозната нетолерантност.

„Калимат“ , Етел Аднан, 2012, @Sfeir-Semler

Със завръщането скоро си обратно в Калифорния, Етел се отдава на рисуване на планината Тамалпайс, създавайки хиляди платна със сходна тематика, но с различен подход и използвани цветове. Слънчевата символика често е включена в тях: „Слънцето дава живот. То обуславя движението на деня и нощта. Тя идва от Лебанон, място, изпълнено с толкова много светлина.“ – обяснява Мери Сабатано, управител на една от галериите в Ню Йорк, където Аднан прави свои изложби. – „“Небесното тяло става червено по време на залез, а това за нея е цветът на живота.“

Въпреки своята отдаденост Етел не получава внимание чак до 2010г., когато кураторът Каролин Кристов – Бакърджиев случайно забелязва творбите й в галерията Сфеир-Семлер в Бейрут. Като директор на международния арт проект „Документа 13“, тя е толкова впечатлена от работите на вече възрастната художничка, че я кани да заеме водещо място на предстоящата изложба. Етел е презентирана със своите платна, както и с нейните „leporellos“ – специално изработени за изложбата книги с нейни текстове, които свързват думите с картините на Аднан.

Последват представяния по цял свят. „New museum“ в Ню Йорк включва Етел в своята изложба от 2014 с акцент на художници от арабския свят, малко след което Музеят „Уитни“ за американско изкуство я включва в своето годишно биенале. „В нашият съвременен живот, в който технологиите и социалните мрежи, които използваме, свързват близко едно до друго визуалното изображение с текста, те вървят едно до друго. Поради това работата на Аднан представлява огормен интерес за мен.“ – споделя кураторът на биеналето Стюарт Коумър.

Етел Аднанм, Le poids du onde 28, 2016 Custot Gallery Dubai

Музеят за съвременно изкуство пък привлича внимание със заглавието на шоуто си от 2017г. „Създаване на пространство: Жените творци и следвоенната абстракция“. Не е учудващо, че художничката от Лебанон заема централно място в нея. Ако предишните две изложби я определят спрямо региона, от който произхожда и специфичния аналог на нейните творбите спрямо съвремието, Музеят за съвременно изкуство намери нейното място сред водещия, световен ход на развитие на изкуството. Деликатните и нежни платна на Етел Аднан стават част от история, която включва и имена като Лий Краснър, Хелън Франкенталер и Яйои Кусама.

Съответно и пазара на изкуството започна да отразява възхода на нейната кариера. На изложението за изкуство в Базел тази година галерия „Лелонг“ продаде нейни картини на стойност между 30 и 50 000 паунда.

Приказната история за деветдесет и три годишната художничка, която получи признание, продължава. С изложба, която започва този юни, галерия „Лелонг“ контекстуализира работата на Етел, като я поставя редом до вечно експериментиращата Кароли Скниман и бразилската художничка Йоне Салданха. През лятото пък в галерия „MASS MoCA“ тя ще представи изложба, която свързва нейните поезия и визуална практика.

„Мисля, че сме към края на ерата на преклонение пред големите герои“ – обяснява Сабатино защо именно артисти като Аднан най-накрая биват забелязвани. „Искаме да обследваме по-подробно историята, да обърнем внимание на жените художници, да открием творци, които поради някаква причина са забравени.“ Това е един от основните наративи, поради които Етел се превърна в акцент на голям брой културни събития. Изложбите преосмислят създаденото от нея и я утвърждават като творец с ясно изразена индивидуална естетика и същевременно критическа позиция спрямо социалните движения на обществото. Най-накрая нейните хармонични, медитативни платна имат възможността да говорят.

 

 

Comments

comments