„Не в грохота на космическа катастрофа, не в пламъците на атомна война и дори не в хватката на свръхнаселеността, а в ситата, спокойна тишина свършва историята на човечеството.“
Братя Стругацки

„Завръщане от звездите“. Най-накрая в ръцете му след около трийсет минутно висене на опашката. Погледът му се плъзна по червените коси на момичето в левия ъгъл на корицата. Беше измъкнал стотинките (0.25) изпод критично повдигнатата вежда на сестра си. „Нямаш ли си друга работа, пак шашавите ти звездолети и откачалки„. За да си подари удоволствието още веднъж да се потопи в историите на Лем. А пък и все повече започваше да му се струва, че между редовете улавя онова, което той самият си мислеше, което техните мислеха, комшиите също, продавачите …. А пък никой не заговаряше открито. „Вие да не би да се интересувате от фантастика? Знаете ли, че има такъв клуб?“ Глас наблизо го изтръгна от мислите. Едно синеоко момиче се бе приближило. Погледът й очакваше отговор. Колелото се завъртя…

Фантастичната мрежа обримчва цялата страна
Клубът по научна фантастика, прогностика и евристика „Иван Ефремов“ е учреден през 1974г. като място за неформални срещи между хора, превърнали любовта си към фантастичните сюжети в поле за изява или просто хоби. Интересът към тях в България нараства през 60-те години и започва да измества възпитателната, реалистична литература. „Сякаш тя омръзва някак си и новите форми в изкуството си намират своя таргет“ – разказва ми художникът и изкуствовед Калин Николов, един от неговите членове. Отделно през 1983г. е създаден и Клуб на художниците – фантасти, наименуван на премълчавания, отричан и забраняван тогaва творец Васил Иванов.  Кой е Васил Иванов? Художник, въвеждащ абстрактни концепции, остро критикуван като проводник на идеологическа дверсия. Постепенно започват да се събират все повече ентусиасти и към края на 70-те в почти всеки град има такъв. С решение на техен Конгрес от 76-та цялата „фантастична“ мрежа в страната се обединява помежду си – разменят се книги, информация, провеждат се гостуващи лекции, създават се съвместни самодейни театрални и кино творби.

„Берлинската стена“, 1978г., Калин Николов

На всеки две години се прави фестивал и се организира една голяма изложба, паралелно се провеждат и много индивидуални подобни в младежките домове. Почти ежемесечно се показват нови картини по време на литературни четения. Гостувания на отделни членове в ателиетата са постоянни. Като цяла всичко се случва изключително активно, в духа на един общ ентусиазъм. Изложбите имат медиен отзвук – за тях се пише във вестник „Орбита“, а в „Литературен фронт“ е публикуван обширен материал на Розалина Попова.

Необятността на Космоса и утопичната идея за идеално общество теглят към Клуба 
„От една страна интересът ми към фантастиката. А другото е – приятелството с някои от членовете. Бях близък с част от тях и те ме привлякоха. Малка част от българските творци тогава бяха готови да работят в това направление, тук навлизаш в съвсем различна област на неизвестното. Редица от темите не се приемаха за добър обществен тон: например урбанистиката, екологията, социалната прогностика, възможността чрез сатирични обобщения да се казват преки неща към режима и действителността.“ – споделя Калин Николов. Участващите в Клуба са обединени от живия интерес към бъдещето, космоса, новите идеи, променящи света. Наблюдава се една обща критичност към бюрократичната система, независимо дали става дума за тази тук или на запад. Търсене на път за самоусъвършенстване и развитие на човешкия вид.


Във фантастиката основната линия на сюжетите се завърта около утопичната идея за едно идеално устроено общество, което трябва да се наложи на земята в космоса и да постави човечеството на едно по-високо стъпало – морално, духовно, неегоистично. Всеизвестен факт е, че тоталитарната цензура не би позволила открито отправена социална критика. Концепцията за подобна дори не съществува нито в публицистиката, нито в изкуството като средство за репрезентиране на обществото. Всеки опит да се представи нашата действителност в социален аспект е париран още в зората на режима в края на 40-те години. Спомнете си само за нападките и издевателствата над Александър Жендов, за прокудените Елизер Алшех, Боян Райнов, Давид Перец, за разгрома на стихосбирката „Стихове“ на Константин Павлов. И още, и още… 

„Съботен следобед“, 1978г., Калин Николов

Скучните „панелени тенденции“ на реалистичното изкуство“
А пробойните в тогавашната действителност се усещат в недоразвитата наука, в невъзможността да твориш свободно, в липсата на информация. „Нещата бяха много по-сложни и интересни от това просто дали „Тодор Живков ще падне ли или няма да падне“. Важно бе да се оплоди ежедневието с нещо ново и фантастиката ни го даваше. От митология на евристичното мислене, чрез фантастиката се градеше език на нови философски тенденции, които поставяха идеологията на тясно.“  – припомня си Калин Николов.  Усеща се остра липса и празнина във всичко онова, което изгражда социума на човека. Не се опира просто до това дали човек ще може да яде белгийски шоколад, „много важно“, а до правото да пътуваш, да видиш красотата на света, джунглите на Африка. До правото на достъп до всички явления в изкуството. Не е достатъчно единствено икономическото благоденствие и задоволяване на битовите, еснафски потребности, което би било достъпно, ако живееш в „западното капиталистическо общество“, а до това индивидите да разполагат с правото си да избират посоките, спрямо които да се развиват.

Същевременно в баналните „панелени тенденции“ на реалистичното изкуство се представя позитивната роля на човека в неговото обикновено работно ежедневие. Изкуството се поощрява да го изобразява така, че то да минава за героично. След дълъг период, когато героят бе участник във Втората световна война и бе преминал пътя от Курск, през Сталинград до Берлин, положителният образ в творчеството се налагаше един субект, изпълняващ нормата си 300 процента, неизневеряващ на принципите на държавността, морален и тенекиен. Героичен работен делник. Любителите на фантастиката имаха друга алтернатива – те виждат в процеса началото на една урбанизация, която ще моделира по същия панелен начин човека – да стане бездуховен, бетонен. Навит като часовник сутрин да излиза, вечер да се прибира.

„Пушач на хашиш“, 1981г., Калин Николов

Клубът на фантастите – една от първите неформални форми в българската култура
Пролуката се намира във фантастиката. Чрез нея донякъде човек би могъл да се изрази свободно. Непосредствено след излизането си от казармата, Калин Николов рисува за първото си участие във фантастичен конкурс свой автопортрет. Цялото му тяло е пробождано от съветски ракети. „Тъкмо се бях уволнил, бях видял какво значи казарма, какво значи режим.“  И своята гледна точка представя чрез по-завоалираната форма на жанра.

У нас творците не се напъваха да правят неща, които да ги определим като антиобществени. Ето на този и фон, на фона на нашата култура, клубът на художниците „Васил Иванов“ изигра важната си роля.. От друга страна много от творбите просто нямаше къде и как извън официалните форми да се покажат и Клубът на фантастите даде възможност това да се случи.“ – припомня си Калин Николов. В това отношение той не е добре оценен, а може да се каже, че в него се проявяват едни от първите неформални форми в българската култура. Дори и само името на Клуба на художниците – фантасти е показателно. Наречен е на първия български абстракционист – художника Васил Иванов. Той работи извън тенденциите на социалистическия реализъм, не е официално отвърден, минава за невъзвращенец. „Въпреки че не се гледа с добро око, властта нямаше как да сложи крак на всичко, дотам се беше омазала в други сфери. И все пак отношението донякъде е, един вид „събираха се някакви там“, все едно бяхме секта, създаваща нова религия. И недей си боже, да станат такива, които проповядват нещо.“ Лицемерието към младите творци се изразяваше чрез материални облаги, пленери у нас и в чужбина, хонорари и откупки. Но нито Стефан Лефтеров, нито Димитър Янков, нито Калин Николов, нито никой от художниците на Клуба бяха някога в центъра на някакво внимание.

Клубът на фантастите никога не е бил „официално непризнат“, но това не значи, че на него се гледа с добро око. От стари членове се преразказва историята за тяхна среща с един от секретарите на Комсомола, при която той им заявява: „Нас фантастика  не ни е необходима. Ние си имаме Маркс и Енгелс, ние знаеме какво ще бъде бъдещето.“ Изглежда общественото мнение на част от партийните дейци тогава поставя изкуството на далеч по-ниско стъпало от социалистическата философия, социология и прогностика. Положението имитативно, лъжовно се смекчава в края 70-те години. Средствата в изкуството започват да се модернизират, но при правилото всеки опит за социално мислене да бъде пречупван. Налагаха се модерни стилови похвати, изобщо изобразителното изкуство придобиваше нов облик. Но нямаше нищо, което да го свързва с действителността.

„Земя“, 1976г., Калин Николов

Социалистическият реализъм има своите приоритети и определено фантастиката не е един от тях. На нея се гледа като жанр на гетото, на популярните списания, като изкуство на слаборазвитите вкусове, на любителите на комикси. А всъщност тя дава различна перспектива за нещата. Това не е просто битка между супер герои, пренесена в галактическото пространство, а изкуство, което крепи в себе си надеждите, сътресенията, напрежението и страховете на тогавашния свят. Скрито под маската на бъдещето, то говори за експлоатацията над човека, за погрешно устроена урбанизация, за надвисналите екокатастрофи. Тя показва колко погрешно може да бъде изведена науката, а и не само, водена от една сляпа идеология. Изкуството, подчинено на нея, може единствено да създава вече направеното с отразена светлина.

Художниците – фантасти си позволяват да тълкуват творци като Малевич, Кандински не само чрез естетическите тези, а чрез тяхната философията и космогония, чрез опитите им да трансформират космическото пространство. Поддържат връзка с братя Стругацки, с които Клуба на фантастите осъществява среща в България. Познават и съветските художници Иля Кабаков, Борис Жутовски, Юрий – Нолев Соболев, които творят в списанието „Знание – сила“ и минават за неконформизма в съветското изкуство. Самото списание провокира към освобождение от мисловния модел на социалистическия строг материализъм. „Ние бяхме единствената колективна форма на друга, на неудобрявана за много дълъг период от време от властта култура у нас“ – коментира Калин Николов предвид всичко, изведено дотук.

„Портрет на Франц Кафка“, 1988г., Калин Николов

Клубът на художниците  – фантасти е първият неформален творчески кръг, обявил се неофициално като такъв, посочил своя програма и цел. В известна степен между тях и т. нар. „официозни“ художници има разрев. По време на изложба в Пловдив на един от фестивалите на Клуба на фантастите председателят на Ателието на младия художник – Иван Русев не изпраща фотограф, който да я заснеме. По този начин тя остава без документация за архивите.

Първата неофициална живопис в България
Постепенно започва събирането на техни и други творби и се стига до отпечатването на албум. Съсредоточават се върху  стенописи, съдържащи космически символи като тези на Дворяновския манастир в Арбанаси, към художниците Георги Машев, Васил Иванов, Минчо Никифоров и др. След тях последват илюстраторите на списание „Космос“ Иван Кирков, Стоян Шиндаров, Иван Гонгалов, Александър Денков и др. Събират се хора, които искат да упражняват желанието си да рисуват фантастика. Директорът на младежките домове и клубове Юрий Анджекарски го залага като бюджет, направен е подбор, но само по обема на представените – да бъде по равно. И се осъществяват две издания в поредни години. Те попадат при Александър, Сашо Бурмов, член на клубовете, който емигрира и работи в Радио „Свободна Европа“. И той ги анализра и ги определя като първите албуми за неофициална живопис в България. Последва привикване на инициаторите на албумите, те са разпитвани, поражда се известно напрежение… Въпреки всичко Клубът на художниците – фантасти има амбициите да бъде независим и се бори да остане такъв.

„Сатирична рисунка към  театрална програма, 1979г., Калин Николов


Форма на съпротива в личен аспект
Социалната критика съществува по-скоро на ниво лична, а не на обща клубна инициатива. Такива са гротеските на Калин Николов. Какво цели? Подбужда го преклонението към творчеството на Борис Димовски. „Смятам че той е олицетворение на най-искреното и най-смелото българско изкуство през втората половина на 20-ти век. Исках по някакъв начин да продължа неговата традиция – да превърна карикатурата в поле на социални мисли.“


В казармата, зимно време рисува, там където се изхвърля боклука. Върху скрито зад него тенекиено пано. Рисува как Брежнев целува Тодор Живков, а отдолу пише: „Задачата на еди-кой-си-конгрес“. Боята не хваща, защото снежинките мокрят тенекията. „Обаче аз трябваше да рисувам. Не се оплаквам, даже хич – изразявах се чрез това.“ Изобразява и ангели с криле зад затворнически решетки. И как Брежнев, овенчан от медали, первезничи с млади интелектуалки, които пък се пързалят в скутовете на великите ни творци и управници, нарисувани като жабоците от Междузвездни войни. „Хич не ми пукаше. Който искаше да го разбере, който искаше да го тълкува. Ако го тълкуваш на глас – отиваш на кино и аз разчитах на това, че никой няма да го направи.“

Илюстрация, ок. 2005г. 


За всичко това има не малко неприятности – почти девет години (от завършването си на Академията до 90-та година, когато е приет в Съюза на българските художници) не е допускан в нито една изложба под егидата на българските художници. Минава за лошото дете на нашето изкуство. „Много изкуствоведи, които в момента имат съвсем други визии и забравиха това, което бяха, минаваха на другия тротоар като ме видеха.“ Но по някакъв начин бива и оценен. Негова картина е представена на изложбата „Протеста на художника“ в Градската галерия. На нея е изобразена пирамида на нашето общество, като на върха е Тодор Живков. Встрани се виждат две фигури, които са напуснали реда. Така ден след ден, по един – двама и пирамидата ще рухне. А фигурите са на Борис Димовски и Радой Ралин. „По време на изложбата се теърдеше, че това е единствената работа на нея, която имаше характер да критикува онова време. Всичко друго имаше по-скоро естетически или друг характер.“

„Свободата на словото“, 1979г., Калин Николов

Стилът на художниците в Клуба на фантастите
Всеки един от художниците в Клуба на фантасите, разбира се, притежава свой характерен почерк. Говорейки за форма на социална критика, те не могат да бъдат сложени под общ знаменател – не е допустимо за всеки един от тях да се твърди, че е отправял подобна: „Аз не отговарям за всички, но не съм виждал подобен вид метафорично, символно, сатирично представяне на бъдещия свят и на настоящето.“ – коментира Калин Николов.

Стефан Лефтеров, например, е математик. В изчистеното пространство на неговите картини ясно личи математическия поглед, Евклидовата геометрия. Румен Янков засяга образа на екоравновесието. Митко Янков изпъква с чистота и поетичност.  Голям майстор в областта на комикса и образността е Евгений Йорданов. Страшно силен в изказа си. Впечатление правят графиките на Димитър Семков със своята умела ювелирна технология. При него сюрреализмът достига високо ниво с образа на ежедневието, представено през натрупани гуми, боклуци, унищожена природа. В областта на компютърната графика популярност добива писателят Димитър Семков, а в илюстрацията – Петър Станимиров.

Постепенно се развива цяла нова школа на писатели и художници – фантасти. Правят се опити и за фантастично кино. Николай Теллалов създава първия у нас романен цикъл с авторова вселена „Да пробудиш драконче“ – маскиран като научно – фантастичен епос със силен социално – критичен заряд. Георги Малинов и Иван Попов изграждат хуманистично лице на кибернетичната тема във фантастиката, и то с висока литературна стойност. Ангелина Илиева и Антон Фотев придават етическо измерение на тази литература, а еврепейският астроном Валентин Иванов внася космическо и алтернативно – историческо измерение в съвременната българска фантастика. Любомир Николов и Елена Павлова изкачват на ново художествено ниво приключенската литература. Социалната сатира и гротеска разгръща творчеството на Марин Паскалев, Вал Тодоров и Николай Светлев.

Глад за фантастични текстове
Как Клубът се сдобива с литература и информация? Негови членове познават текстове на Оруел, още преди той да бъде четен по Радио „Свободна Европа“. Всъщност достъпът отчасти се случва именно чрез слушане на неговата програма. Интерес представляват мислители като Хайдегер, Бертнард Ръсел, Лубачевски, Айнщайн. Съществува чист глад за текстове на представители на различните течения, с тях художниците – фантасти набавят материал от образи и идеи, които им служат за вдъхновение. Вълнува ги връщането назад във времето, черните дупки, историите на Айзак Азимов,  Артър Кларк, братя Стругацки, Ефремов. Те им дават друг аспект за човешкото съществуване, минаващ отвъд социалистическия безкраен оптимизъм. Във фантастиката хората често остават сами, изправени през безкрая, умират, звездолети пътуват с години между галактиките, деца се раждат на тях, плъзват зарази. Извън фантастичните сюжети в литературата съществува предимно един наивен оптимизъм, със своята наложена идея за повсеместна образованост, задоволяване на всички нужди, безплатен транспорт в бъдеще… Във фантастикта човек се изправя пред проблемите на срещата с изкуствения интелект, с проблеми на еволюцията, на сложната картина кой и как ще управлява света. В този жанр я няма онази Положителност чак до кретенизация, характерна за политическите тенденции , властвали над културата..

Любовта на обществото


Обществото започва да усеща, че инстутиционалното изкуство е кабинетно и мухлясало. То не може да общува с хората, да ги улови. Не познава живота, не може да намери интересни сюжети. „Аз и досега гледам с интерес старите филми, те са много хубави, но като че ли направени от фрагменти, няма почти нещо цялостно.
Към нашето творчество се изпитваше любов.“ – споделя Калин Николов. Когато се издават нови неща, опашките в книжарниците са огромни. Хората като че ли виждат, че това са отворените врати към нещо различни и най-вече умно. „През социализма Клубът на фантастите се възприемаше като едно от средищата на напредничавата мисъл и интелектуален авангард. Днес – като сборище на чудаци“. – разказва ми Атанас Славов, един от неговите членове.

Илюстрация, Калин Николов, 2016г.

Поглед към миналото вместо завършек

Погледът на българина към вселената, нагоре, към необиятното не започва с интереса към фантастичната литература. Темата за космоса в нашето изкуство е доста по-широка, отколкото я представят през социализма и все още донякъде тази линия продължава. Космогонията може да се срещне в иконите, в стенописите, в илюстрациите на Димчо Никифоров към „Ян Бибиян на Луната“. Голяма част от творчеството на големите художници като Владимир Димитров – Майстора, Борис Георгиев, Николай Райнов(в попрището си и на писател) се разглежда като родното, битовото, традиционното, но не е само това. То е погледът на българина към вселената, опира до мита, до представата за по-добрия свят. Изкуството ни е пропито с това – символичното, вечното и то не бива да се подминава. Винаги припалващият се интерес на всяко ново поколение към неизследваните области, към звездите и неконвенционалното.


.

Comments

comments