„…и щом фантазията му роди

каквото и да е, той в миг с перото

описва го така, че за четеца

превръща своето въздушно нищо

във нещо с местожителство и име!“

Шекспир, „Сън в лятна нощ“,

пето действие, първа сцена

Да сътвориш, да създадеш е едно напрегнато, почти мистично състояние на вглъбеност и вътрешно движение. Как обаче се впускаме по този идеен поток, който сякаш извира във винаги нови и различни форми? Нашите спомени, преживени истории и опит се преплитат в нишка от асоциативни връзки, които съзнанието ни подрежда по уникален, индивидуален модел. Това е комбинативната способност на разсъдъка ни или иначе казано – нашата креативност.

Натрупаните опит и знание сякаш се таят в нас и изчакват правилния момент, в който ще пропукат пласта от зацикляне, заблуди и съмнения. Подобно осенение може да се случи по време на безобидна разходка, както се случва с френския физик и математик Анри Поанкаре, когато работи върху доказването на фуксовите функции: „Отидох няколко дни на морето и си мислех за други неща. Една сутрин, докато се разхождах по скалите, по съвсем същия стегнат, внезапен и абсолютно убедителен начин ме споходи идеята, че аритметичните преобразувания на неопределени троични квадратни форми са идентични с тези на неевклидовата геометрия“. Математикът описва случката в автобиографична глава към книгата си „Основи на науката“.

Вдъхновението, което измамно заблуждава с усещането, че „просто каца и отлита от раменете ни“ може да се разгледа като биологичния процес на прегрупиране на неврони. Стивън Джонсън разглежда в книгата си „Как се раждат добрите идеи“ самата идея като невронна мрежа. Създават се сложни невронни връзки и отделни комбинации между тях са отговорни за регулирането на сърцето, предизвикват рефлексни реакции или пък поддържат спомена за бисквитите, които сме обичали като деца. Представете си как специфично съзвездие от неврони изстрелва заряд чрез предаване на химикали през синаптичните междини, които го свързват отделните части в него.

Невроните комуникират също така и чрез един по-индиректен канал: синхронизират скоростта на изстрелваните импулси. Големи групи редовно го правят с абсолютно еднаква честота – нарича се подаване на фаза или синхроничност.  Милиони неврони пулсират в идеален ритъм. което се редува с моменти на хаос и неритмичност. Може би креативният проблясък е свързан именно подобен синхрон, по време на който спомени, опит и фоново знание се преподреждат в нови комбинация. Или казано по друг начин – вдъхновението генерира нова идея. Това не се случва рязко, а подобно по-скоро наподобява мрежа, която се разраства постепенно.

Преминавайки през живота, ние събираме смисли от разнообразни направления, битове от информация, които прегрупираме, често пъти несъзнателно. От този басейн на фоново знание ние черпим вдъхновение за това, което накрая наричаме „наши“, „оригинални идеи“.

Концепцията за комбинитативния модел на разсъждение, обвързана с изкуството, науката и хумора не е нова. Артър Кьостлер развива прочутата си теория си за биасоциативното мислене в книгата си „Процесът на създаване“(1964г.). Неочаквано съчетаване на елементи, които привидно нямат никаква връзка помежду си, създават нови смислови връзки.

Райнер Мария Рилке

Но още деситилетия преди това Райнер Мария Рилке се вълнува от медитативно вглъбяване, на което човек трябва да се отдаде, за да пречупи своя опит и преживяно под формата на стих, музика, иновативна технологична идея или доказване на математическо уравнение. В своята единствен роман, полубиографичния „Записките на Малте Лауридс Бриге“ той се спира именно върху това колко важно е да живееш пълноценно, да преживяваш моментите, да се наслаждаваш и да скърбиш, за да създадеш дори и само няколко стиха, които да не бъдат посредствени.

Подобно на идеята за комбинативния модел и теорията за прегрупирането на невронни мрежи, Рилке разглежда акта на писане на поезия като натрупване на опитност. Лесно е да се пише за чувства, всеки ги изпитва и има в повече, затова поетът трябва да се обърне към простите неща около себе си. Да описва преживяното в своето ежедневие, което е индивидуално и лично. За да го постигне, трябва да умее да се уединява. Въпреки, че е социално животно, само при усамотение, при едно огромно усамотение той може да обследва собствения си аз, природата, околните. Да се отдаде на размисъл, за да подложи на критическа преоценка наученото. Ако няма изпълнен с преживявания живот, човек винаги може да се върне към винаги пълнокръвните спомени от детството. Неслучайно книгата прави постоянно ретроспекции с отделни непоследователни фрагменти от детските години, в които нишката на реалността се губи.

Рилке

Алтер – егото на Рилке се обръща към потенциален слушател със съвет за това как се пише поезия, но той е общовалиден за всекиго. Да грабнеш реалността, да се опиташ да я прозреш и дори заобичаш. Може да ни накара да се запитаме, независимо дали имаме за цел да творим, дали ние изживяваме живота си така. Дали имаме спомени за градове и морета, за любовни нощи и разтварянето на цветята сутрин. И ако не, не трябва ли да променим нещо…

„Ала стиховете за жалост, не чинят почти нищо, когато човек ги пише прекалено рано. С тях не бива да се избързва, трябва да се събира смисъл и сладост цял живот, и в самия край човек навярно би успял да напише десет реда, които да бъдат добри. Защото стиховете не са, както смятат хората, чувства(тях всеки ги има достатъчно) – те са опит. Заради един – едничък стих трябва да видиш много градове, хора и неща, трябва да познаваш животните, да чувстваш как летят птиците и да различаваш взора, с който сутрин се разтварят лицата на малките цветя.

Трябва да умееш да си спомняш за пътища през непознати местности, за неочаквани срещи и раздели, които дълго си виждал да идат насреща ти – за дните на детството, които все още не познаваш, за родителите, които е трябвало да наскърбиш, когато са ти доставяли радост(била е радост за някого другиго…), за детските болести, които започват така странно, с толкова много дълбоки и тежки превращения, за дни в спокойни, притихнали стаи и за някоя сутрин край морето, за морето изобщо, за всички морета, за нощите по време на пътуване, които отшумяват високо горе и отлитат със звездите си – а дори ако имаш право да мислиш за всичко това, то все още няма да е достатъчно. Трябва да имаш спомени за много любовни нощи, от които нито една не прилича на другата, за стонове на родилки и за олекнали, бели и спящи майки, току – що родили живот, чиито тела отново се затварят. Но трябва да си бил и при умиращи, да си седял край мъртъвци в някоя стая с отворен прозорец и прииждащи на тласъци шумове.

Това, което за Рилке е изграждането на личен почерк и стил в изразяването, е един вид лично търсене, себеоткриване. Интимна връзка между езика и преживяното, знанието, но и акта на любов. И може да бъде приложена към всеки един творчески акт. Само обръщане към нашия собствен, вътрешен свят може да създаде нещо само по себе си уникално. Поетът дава подобен съвет и в „Писма до един млад поет“ : Прави, каквото знаеш, придобито през твоята лична перцепция и не повтаряй вече направеното от другиго.

Спускането в пещерата със спомени, от които се черпи ресурс за създаване, занимава и Айнщайн в неговите писма и съчинения. Изследвайки собствения си ум, той нарича процеса „комбинативна игра“.  Докато анализира личния си процес на разсъждение, той устаноявява, че думите и езикът играят много малка роля. Физикът борави много повече с асоциации между знаци и изображения, които се комбинират помежду си. Съществува, разбира се, определена връзка между тези елементи и съответните логически концепции. Ясно е също, че желанието най-накрая да се стигне до логически свързани понятия е емоционалната основа на тази доста неясна игра с тях. Но от психологическа гледна точка тази комбинираща постановка изглежда е основната черта в продуктивната му мисъл – преди да има някаква връзка с логическото конструиране с думи или други видове знаци, които могат да бъдат предадени на други хора. Процесът включва лингвистиката едва на втория етап, когато концепцията е вече избистрена.

„Записките на Малте Лауридс Бриге“, изд. Лабиринт, 2013г.

Десетилетия преди психоаналитици и невролози да изградят своите теории за подреждане на фрагменти от натрупано знание в нова комбинация от смисли и далеч преди Оливър Сакс да допостави „забравянето“ сред трите основни елемента, необходими на креативния процес, Рилке пише:

„Ала дори и да имаш спомени, това все още не е достатъчно. Трябва да умееш да ги забравяш, когато са много, и да имаш огромното търпение да чакаш завръщането им. Защото самите спомени все още не са онова, което е необходимо. Едва когато станат наша кръв, поглед и лик, безименни и неотличими от нас самите, едва тогава може да се случи тъй , защото в някой неуловим миг първата дума от един стих да се възправи в тяхното гъмжило и да се измъкне от тях.“

Креативността не може да бъде притискана, не може да бъде пожелавана, а само привествана, когато се случи. Тя е свидетелство за флуидиното движение на нашия разсъдък. За да създадеш, трябва да оставиш идеята да улегне в теб, да не прибързваш, а да я изпиташ и подложиш на изпитание, след като си научил нови неща. Натрупаното трябва да се остави на потока на времето, за да се осмисли и узрее., както разказва и рапарът MF Doom за начина, по който пише своите лирики.

Виж също какво мисли художника Жан – Мишел Баския за канализирането на знание и как един човек, част от живота в гъсто населения Манхатън, става носител на популярната култура на 80-те години. В „Как се раждат добрите идеи“ се предлага и друго необходимо „перо“ за така желания креативен процес – благоприятната обстановка на гъсто населените места. В оживената мрежа на градовете идеите имат условията да се разливат от индивид в индивид и да циркулират в обръщение помежду си. Знанието се предава с по-голяма честота и ускорение, то може да бъде съхранено и пречупено през множество опити. Не става дума за „колективно съзнание“, а по-скоро за хипотезата, че умовете имат по-добри условия да се развиват индивидуално, когато са част от подобна „мрежа“.

Comments

comments