В същността на човешката природа е вградено чувството за любознателност. Задаваме си множество въпроси, а невъзможността, по една или друга причина, да получим правилните отговори, определено не ни допада. Тук обаче се включва и друго качество, присъщо за Хомо сапиенса – непримиримостта (понякога негативно градираща в инат). Кулминацията би била ако въпросът ни се отнася до някаква тайна, ако се предполага, че не би трябвало да знаем отговора. Тогава вече няма сила, която да спре човека.

И понеже обичаме (поне аз) да рационализираме чрез примери, то в следния случай, ако трябва да изобразим художествено казаното, то би изглеждало така: Един примат налага с тояга (непримиримостта) по силно укрепена стена, в която е гравирано любопитството, изразяващо се във въпросите. В същото време, неуспешността, вклинила се в неспирните му опити, го кара да издава нечленоразделни звуци, чийто оттенък ни подсказва за нарастващата агресия у примата. И всичките тези усилия са вложени в една едничка цел – да разбият проклетата стена и да стигнат до това, което се крие зад нея – отговора на въпроса. А понякога се появява друг подобен вид, който предупреждава налагащия по стената да спре, което драконовски засилва желанието стената да бъде съборена.

Разбира се, че би било неуместно да поставяме всички хора под общ знаменател, но както вече казах, малко или много, любопитството е част от човека. Дори всичко да ни е наред, да съществуваме в пълна хармония, това чувство не може да се изкорени. Нека вземем за пример Адам и Ева. Въпреки че са били в райската градина – Едем (да предположим, че няма по-хубаво място от това), са нарушили единствената забрана, която ѝм е била наложена. Познайте защо? Любопитството – този коварен човешки порок, придружено от факта, че е забранено, което допълва сладостта на плода. Край на идилията. 

Време е обаче за различен ракурс. Защо най-развитият вид на Земята се страхува толкова от незнанието? Поправям се – дори не можем да го наречем незнание, по-скоро е неизвестното. Защото двете понятия са несравнимо различни. Възможно е да знаем гигантски размер от информация, но в същото време всичко около нас и за нас да ни бъде неизвестно. Точно заради това, в случая, твърдението, че човек се учи докато е жив, е невалидна антитеза в контекста на написаното (в истинския му смисъл съм напълно „за” това твърдение).  

Вярно е, че колкото повече научаваме, толкова повече се усъвършенстваме като личност, но все пак – не всичко е създадено, за да се разбере. Нека трупаме знания, но в същото време, нека не се вглъбяваме в ненужни загадки, които предизвикват любопитството ни в най-лошата му светлина. Един прост въпрос – бихте ли заменили щастието си за една доза разкрита тайна?

В този смисъл – не мога да разбера хората, които искат да узнаят бъдещето си. Защо желаете да убиете неповторимата красота на неизвестното? Ами, ако постигнете целта си – разберете абсолютно изцяло как би се развил животът ви, с всяка подробност? Какъв е смисълът? Нито изживяванията ще са пълноценни, нито емоциите искрени, нито животът – живот.

В същността на човешката природа е вградено чувството за любознателност. Но, знаете ли, в същността на човешката природа е вградено и чувството за промяна, за нагласа, спрямо средата? Нека го използваме по предназначение, защото понякога красотата на неизвестното е несравнима.

Comments

comments