Марио Жеков, Бряг, 40-те г. на ХХ в , част от изложбата „Брегът и морето“ в галерия Лоранъ.

Галерия „Лоранъ“ е едно от малкото места у нас (а може би  единствено), което работи с мисията за представяне на българското художествено наследство. Срещаме се с Лаврен Петров, собственик на галерията и Марияна Аврамова, изкуствовед, които ни разказват за  българския пазар на изкуства, сътрудничеството между частните галерии и държавните институции и къде се позиционира българското изкуство на европейската сцена.

В момента във Вашата галерия представяте изложбата „Брегът и морето”. Разкажете ни повече за нея, участниците и концепцията.

Лаврен Петров

Лаврен Петров: Това е част от стратегията на галерията да показва в различни аспекти произведения от фонда си. Някои от картините са нови постъпления, други по-стари, но в крайна сметка мисля, че се получи една хубава изложба.

Марияна Аврамова: След летния период, се роди идеята че можем да направим подобна изложба, защото темата е вълнувала много автори от началото на XX в. Новите ни постъпления също бяха в синхрон с намерението ни. Всички произведения са с много висока художествена стойност. В началото си мислехме за изложба на един автор, но след това решихме, че една обща експозиция ще даде по-широк поглед към тенденции и стилове. Представяме творби на Александър Мутафов, Александра Мечкуевска, Атанас Яранов, Васил Иванов, Васил Бараков, Георги Баев, Лика Янко, Марио Жеков, Маша Узунова и др.

Нека поговорим за пазара на картините през последните 5 години и като цяло за изобразителното изкуство в България. Какви промени претърпява?
Лаврен Петров: Спецификата на „Лоранъ“ е, че се занимава изключително с художествено наследство. Може би сме единствената галерия, която е профилирана в това. Затова можем да говорим за насоки  при покупко-продажбите, но няма как да разсъждаваме за настоящото развитието на изкуството. Ескпонатите ни са създадени отдавна в резултат на тенденции от началото, средата и края на ХХ век.

Днес пазарът се развива, но моето мнение е, че винаги има приливи и отливи. Понякога е трудно да достигнеш до нова публика. Благодарни сме, че с изяви в медии като вашата името и дейността ни се популяризират. За ценните произведения, с които винаги разполагаме има пазар, но за съжаление той все още не е толкова масов. Налице е и конкуренция на от други галерии и аукционни къщи. Моето наблюдение е, че има повече предлагане на произведения отколкото търсене. В българския ценител все още няма огромната страст, към придобиването на произведенията, за_това и цените ни не са високи. Според мен всеки, който има добър стандарт на живот би могъл да бъде естет и ценител, да пожелае в дома му да влезе изкуството, дори само като елемент от обзавеждане. Според мен имаме все повече заможни българи. Преди 5 или 10 години те бяха по-малко. 

От известно време се говори, че интересът на българите все повече нараства. Дали има някакво възраждане в художествената ни култура и възпитание?
Лаврен Петров: „Възраждане” за съжаление няма, но като, че ли има събуждане. Това е свързано до голяма степен със стандарта на живот и развитието на икономиката. Повечето заможни хора са вече и доста интелигентни. Това е добре за всички. Разбира се, част от тези хора проявяват интерес към изкуството, но не до такава голяма степен, че да има подем или бум. Има и други проблеми:  не чак толкова доброто развитие на пазара се дължи на една погрешна държавна политика. Липсва законодателство, което да подпомага развитието на пазара и меценатството. Няма представителни музеи и галерии, в които посетителите да видят блясъка на експонатите, така че да пожелаят в домовете си да притежават картини от известни български художници. Като цяло, в България нямаме достатъчно хубави музеи и галерии. Дори в София държавните галерии са далеч от блясъка който на мен ми се иска да имат.

Има ли и каква е връзката между Националната галерия (НХГ) и частните галерии. Установяват ли те някакво сътрудничество?
Лаврен Петров: Като представител на три частни организации ви казвам, че сътрудничество има, но то не е достатъчно развито. Дължи се на политиката на държавните галерии (не само националната), които са малко инертни и ревниви към своите позиции и винаги се стремят да доминират, което за мен е проблем. Държавата не е отворена към частните институции.

Няма ли представители на Националната галерия, които да „разузнават“  работата в частните?
Марияна Аврамова: Колегите разбира се са информирани за дейността ни. Но като цяло отношенията между частна-държавна институция, не са  достатъчно добре регламентирани.


Лаврен Петров: И не е достатъчно развита. В София има две представителни галерии това са Националната галерия и Софийска градка художествена галерия (СГХГ). Те развиват своята дейност, организират много изложби и издават каталози. За съжаление рядко се случва това да е в партньорство с частни организации.

Това зависи от ръководството или от регламентите?
Лаврен Петров: Зависи от ръководството на самите галерии, както и от управлението по-нагоре. Те са подчинени или на Министерството на културата или на Столична община. Самите галерии нямат самостоятелност във финансирането.

Да, но все пак не се ли правят някакви откупки?
Лаврен Петров: Сега всички чакаме да видим какво ще стане с новото дарение от Австралия за Националната галерия и дали ще има възможност за такива откупки. Смени се и ръководството на галерията. СГХГ винаги е имала фонд за откупки и в това отношение е добре. Хубаво е, че частните галерии имат по-голям шанс за откупки. Затова една ценна картина, появяваща се на пазара в момента е приоритет на частните галерии, защото те могат да я купят. Благодарение на това ние съществуваме. В това няма нищо лошо. Депата на музеите и галериите в цялата страна са препълнени с ценни експонати. Не бива да забравяме, че от 1944 до 1989 г. държавата беше единствения купувач на пазара. Музеите ни имат друг много сериозен проблем – лошата материална база. В България няма съвременни депа за съхранение на изкуството, както има в чужбина. Държавата притежава много ценни произведения и често ги похабява.

Какво е вашето мнение за българското изобразително изкуство, сравнявайки го с европейското. Къде се позиционираме?
Лаврен Петров: Това е много сложен въпрос и ще се въздържа от генерални изводи. Но ще отбележа, че според мен българското изкуство от ХХ в. е създавано от много качествени европейски автори, повечето възпитаници на водещи европейски академии. Комплексът, че сме „дълбока провинция“ го имаме ние – днес. Ако ме питате защо пазарът в България или цените на българското изкуство и художествено наследство са най-ниски в Европа, което е добре да се каже, това е защото ние сами го оценяваме по този начин. Това е въпрос на вътрешна оценка, самочувствие. Няма как да очакваме да има реакция навън. Това което повтарят много злонамерени „авторитети” е, че нашето изкуство стига до Калотина. Не си даваме сметка, че руското изкуство се купува от руснаци, чешкото от чехи, унгарското от унгарци. Българското би трябвало да се купува от българи. После разбира се и от американци.

Когато четем някакъв чужд анализ за изкуството ни, най-често се стига само до Владимир Димитров – Майстора и Дечко Узунов…
Аз дори и такъв анализ не съм срещал. Отвън няма никакво познаване на българското изкуство. Не мисля, че някой дори може да се изказва за Майстора или Узунов. Има непознаване от една страна, а от друга – интерес, дори само териториален. Ние сме една неразработена територия. Европейски музеи имат желание да придобиват български произведения, но ние не сме готови да им предложим дори и на институционално ниво. Имам информация за опити на големи музеи и галерии, да проучват нашия пазар, но колегите, които са били търсени за посредници при продажбата не са се справили със задачата да презентират художественото ни наследство. Може би защото работата в държавната институция не ги мотивира достатъчно за това. Или може би не са компетентни да се занимават и с това – знам ли? Истината е, че родното ни изкуство и по териториален признак трябва да влезе в колекциите на европейските музеи.


Марияна Аврамова: Не трябва да имаме предразсъдъци, че нашето изкуство е друга категория и е по-ниско. Трябва да имаме самочувствието че правим нещо ценно и когато е ценно за нас, ще е ценно и за останалите. Западното изкуство не ни познава, защото ние не излизаме толкова често навън. По отношение на пазара – няма как да го познават добре, за това и не може да се появи измежду тях някакъв стойностен български продукт, след като не го познават.


Лаврен Петров: Има такива примери за единици колекционери, които се интересуват от съвременното ни изкуство, но това е по друга линия. Свързано е с определени кръгове на интереси – приятелски и политически. Като цяло не съм чувал за изложба на известен художник от миналото ни или за обща изложба на известни български художници от ХХ в., която да е представена в някой известен европейски музей. Няма такава политика от страна на институциите. Да, показваме тракийските си съкровища, но в България има изкуство, създадено от българи, не само от траки и не само съвременници, които са близки до управлението. А имаме чудесни автори от 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век, които са творили в Европа, живели са в Европа и всичките им приятели и познати са били утвърдени, големи имена от тогавашното европейско съвремие. Трябва да подхождаме с повече самочувствие и да бъдем малко по-обединени  в представянето на българското изкуство от 20-ти век. Защо да не го представим пред Европа и света? Ето въпрос към Министерство на културата. Защо, всъщност, те не го правят?


Comments

comments