Очарованието на сладка меланхолична уединеност носи новият проект на Деймън Олбърн. Със съвсем малко гости в албума, той пише семпли, предимно(и привидно) оптимистични песни на езика на така характерната си и любима за нас ирония.

Вече на 50 и все още продължава да прави музика за най-популярната анимирана банда в света. Деймън Олбърн не спира да вярва в романтичната идея, че международно известна банда, състояща се от холограми, може поне мъничко да промени света. Нейните анимирани членове продължават да се харесват на младите дори и двадесет години след създаването на проекта „Горилас“.  По никакъв начин рисуваните от илюстратора Джеми Хулет мултикултурни герои – вокалистът 2D, басистът Мърдок, китаристката Нудъл и барабанистът Ръсел не се отказват от своите политически и социални убеждения. Излезли от устата на анимации, те са далеч по-приемливи, отколкото изпяти от успешни музиканти с милиони в банковата си сметка. Албумите им ни пренасят от еко – протести към парти в някакви бъдещи дистопии и носят в себе си добре познатия ни чар на Олбърн и неговата нихилистично – ироничен поглед върху света, без да го взима прекалено насериозно. Освен всичко, от тях лъха едно леко усещане за фино изчисление, сякаш са били ексклузивно продуцирани от бохемски поп – културен мозъчен тръст.

Трудно е да възнегодуваш срещу музикален адепт, така очевидно влюбен в работата си, какъвто е Олбърн. В „Now Now“, вторият албум на „Горилас“ за последните две години и четвъртият на Деймън за пет, той прави предимно оптимистични песни, с леко усещане за изтощение в тях. Написана по време на турне, разработена на бързо в студиата на Деймън и Джеми и записана в рамките на месец, това е най-малко амбициозната им и най-приятна и лека музика от години насам. Проектът се носи по течението на креативните предходни концепции на вокалиста на „Blur“. В контекста на историята около бандата това е първият солов албум на вокала 2D. Звучи като отдушник към игрив сай – поп, лек фънк и диско, които може би звучат за фон в редките почивни дни на Олбърн.

Когато записите на „Горилас“ са наистина добри, това се дължи на саркастичното … Направо може да се каже изобилие, което сякаш идва от удобно излегнал в шезлонга си човек, който не сваля слушалките на своя АйПад. Албумът започва с „Humility“, звучаща като програмно генериран летен боп: басът, синтезаторът, рифовете на Джордж Бенсън. Всчико е сякаш на правилното място, но мелодията ни илюстрира усещането на досада и разочарование – сещате ли се за този момент, когато, след дълъг път, ентусиазирани, тъкмо сте пристигнали на плажа? Иска ви се да бъде еуфорично готино, не че не е, но нещо не достига и се питате: „Това ли е всичко?“.  Ами това е. Така е то. „Now now“ e програмиран да бъде забавен и приветливото му звучене не крие риск да ви отблъсне. И все пак притежава странната ръбатост, типична за светогледа на бандата.

Проектът е предимно личен – гостите в него са само Снуп Дог и Джеми Принсипл, за разлика от предишния албум „Humanz“, чието звучене беше пренаселно от външни изпълнители. Усещането за уединяване е водещо – Деймън пише текстовоте си из хотелските стаи, а основните теми са политка и модерни технологии. „Отправям повик към света от моята изолация“, това са първите думи в първата песен. И са нещо като мантра към ситуацията днес – с Брексит и общата тенденция за консервативност и затваряне на държавите. Но нека да не взимаме нещата толкова насериозно. Няколко песни по-късно става ясно, че думите всъщност са заплетени в историята за провалила се любов: „Скъпа, едвам оцелях, напих се, съжалявам, губя те.“ – пее в „Огнени мухи“ 2D. Което пък, да се върнем към политическата линия, може да бъде отчаяното съобщение, което Великобритания изпраща до ЕС по средата на нощта.

Имайки предвид афинитета на Деймън към музиката на Мали и Демократична република Конго, е очарователно как не го бива чак дотам в правенето на поп – хаус и буум – бап бийтове. Може би ритмичната хомогенност на бандата, както и специфичната обработка на гласа на вокала задържат потенциала на иначе умело направения бийт. Най-добрите песни в албума имат и най-фолк звученето – „Souk eye“ и „One percent“. В тях акустичното звучене се преплита с бленуващ синтезатор и натрапчиви вибрации. И носят прекрасното усещане за това как всичко е едновременно ужасно и изпълнено с магия – не илюстрира ли това най-апокалиптично красивите песни на „Горилас“?

Деймън се опитва да реабилитира позамрялата си баладичност в „Еveryday robots“. за да остави меланхолията си да съществува без каквато и да е декорация. По този начин анимираната банда може да те хване съвсем неподготвен – да се завърти в лек плейлист с поп песни или да я чуеш в някой магазин за дрехи из мола. Слушаш си приятно парче и изведнъж – нещо не е съвсем, както уж трябва да бъде. Но пък звучи готино, а и този текст… Адам показва, че продължава да бъде несравним с никого и притежава младежки, свеж поглед върху абсурда и открит интерес към почти всичко.

Може да е прекалено непретенциозен, че да бъде за негово добро, но „Now now“ пребивава в рядката сфера на реализираните с комерсиална цел продукти, които същевременно са плод на истинско непринуденост. А за нас, слушателите, това си е просто пленително. 

Comments

comments