Наскоро чух, по време на събитие, как един български поет от по-старото поколение разказва, че живеем в едно „бездуховно време“, в което литературата(в частност поезията), е оставена без подкрепа и закрила. Институциите нехаят, обществото е безхаберно, медиите ни засипват с „агресивни западни продукции“. Надежда може би има в младите, но в по-голямата си част те никак не зачитат предишните авторитети, да не говорим, че част от тях попадат на зловредно соросоидно влияние. Общо взето, настоящето е тъмно и мракобесно.

Малко по-късно сме с приятели навън. Разговорът се насочва към тема музика, за да се стигне до задължителното „преди се правеше истинска музика, а сега всичко е пошло и комерсиално“. Независимо дали става въпрос за нещо чуждестранно или родно, като че ли се усеща едно преобладаващо схващане, че преди(един неопределен неконкретен период в миналото) са се правели стойностни и качествени неща, а в момента музиката в своите най-разпространени жанрове е опорочена и нестойностна. Когато стане дума за рап, почти всеки път чувам някой да каже „хип – хопът напоследък много деградира“ или да се сравняват рапъри като Биги и Тупак, които са иманация на това кое е добро и качествено, с имена като Криско, Венци Венц, Лил Пъмп в ролята на съвременните „творци“, които просто за нищо не стават.

Защо привидно привидно без връзка спускам паралел между оплакването на поет за заплахата от това българската поезия да бъде застрашена от погубване заради нехайството на държава и общество и сравнително масовото схващане на слушатели за това как съвременната музика и в частност хип – хопа са вървят към все по-голямо деградиране и безсмислие?

Същата вечер се пибрах се вкъщи и попаднах на новото видео на Луната(не знам дали искам,а и е нужно да го наричам рапър или поет, той просто пише текстове и ни ги представя с музика). Пускам го и зазвучава един рецитал – искрен, красив, мелодичен. За няколко минути се наслаждавам на изчистени кадри и тази негова подредба на думите. Без да се парадира. Без да пада кухо с един гол текст, нахвърлян, просто „колкото да запълни празното пространство“, но и без да тежи с излишна сложност:

Подмладих се бе! А бях толкова стар
За кво си мислех въобще?
Устните ми дебели автомобилни гуми
виновен е вятърът.
Гласът ми гъгнеща грахова супа
ще пропусна обяд.
Челото разкъртена магистрала
мисли профучават.
Лицето ми – празна бяла дъска: и срамът не би ме оцветил с боя…

Видеото привършва и се завърта следващото. Продължавам да слушам и си припомням как преди година и половина открих тези момчета. И как веднага ме спечелиха с това колко са завършени, сякаш не са толкова млади(„затварям очи, превръщам се в прах, изчезвам за малко, връщам се млад“), а го правят дълги, дълги години. Че са така сладко – иронични, без да стигат до банална патетика. А думите, с които боравят, така умело… Толкова е приятно да чуеш в българска песен: „Дорде в вселената ни се нося всесилен или дорде не грохна на земята самия или ще пиша“ и „Какво ни остава, ако не да творим? Да не се отдава шанс овце да броим“ в Mènage á trois. Всичко това е поднесено на фона на готин бийт, който някои път е пиано, а в други преминава към електронен експеримент, какъвто рядко се чува в наши проекти.

Кои са те? Независимият им лейбъл „Curtain entertaiment“ си има собствен канал в youtube с 25 песни, може да ги намериш също и soundcloud. Това се Луната(вече Вики Луната), Духовни, Гру и до преди известно време Стругаре. И според мен в момента пренаписват правилата на българския рап(а и поезия). Защото са самостоятелни, независими и изобщо не се свенят да правят, каквото им харесва. Защото мислят: „Питаха ме защо нищо не правя, предполагам живота не ме впечатлява. А всичко е толкова просто, няма неща като душа или господ.“.

Стилът си изграждат сами и всеки един от тях има свое характерно „редене“ на римите и с него ни рисува своите истории. Дали ще бъда за малкото момче, което се опитва да спечели вниманието на съседката си Лили, като мята камък към прозореца й: „Дени бе момче на осем от квартала. Не че бе самотен, но с котки разговаряше, с децата всеки опит бе провал, не виждаше нужда гласни струни да разтваря.“ Или за това София ни плаши след лятото в Америка: „Аз няма да съм спасен, утре е края на годината и имам усет, че не съм сигурен какво точно правя, не знам дали работи да си воден от желания.“ Те ни пускат навътре, в своето съкровено и лично и ни разказват преживени случки.

Рилке в „Писма до един млад поет“ пише, че за да се създава добра поезия, не трябва да се захващаш с разглеждането на общи теми,а да се спреш на конкретното, което е индивидуално и искрено, защото никой друг не може да го преживее през твоята гледна точка и опит. Това се постига, след като изследваш себе си и живееш пълноценно, за да можеш да опишеш живота в дребните, преживени през твоя поглед моменти. Само така се постига Истина. И тези момчета се на път, може би някъде за малко не достига, но имат куража да са смели и да опитват. Иначе би ли се получил този погубващ текст за най-тежката зима някога:

Tежат прогизнали кибрити по джобовете и
Kолко всъщност ми трябва на
Mен и на този кибрит е
Честно не много само да
спре да вали, че сме

Точно обръщането навътре ме спечели толкова много. В него фокус е не колко кофти е животът в България и каква несправедливост и корупция се е ширнала навсякъде. Или поне не го правят по онзи досаден стереотипен начин, при който всичко се описва някак черно – бяло, а искреността бяга. Вместо това слушам как Луната казва „хубаво, весевишни, отнеми ми всичко, но обещай, че този, който ме слуша, ще дариш с усмивка“.

За него знам, че пише всеки ден и че просто се случва. Не обича да дава на другиго да чете поезията му, защото смисълът няма да се предаде, както би му се искало. И за това рапира, а стихосбирка няма да издаде. Но има духа и проницателността да го прави толкова красиво.

Живеем колкото да пълним празното пространство
Живота в дланите е глина
Ще го осъзнаеш, изваеш, иначе загиваш

Замислих се защо на тези момчета им се получава, въпреки че „държавата нехае, а обществото е невежо“? Защо те умеят да създават красота, без да претендират за признание, докато други само се оплакват? Ами от самата нужда да се твори явно, което си е себедостатъчно.

И докато едни си дават празни наздравици и се поздравяват в затворения кръг за награди и годишнини, изпускат как навън всъщност се създава изкуство. С времето силите на поетиката между българския рап и поезия се изравнява.

А пък тези, които критикуват качеството на съвременната музика, да си отворят повече сетивата за нещо малко по-различно. Няма как да се открие и оцени хубава песен, ако се слуша все едно и също и не се поразрови поне мъничко. Така си се възпитава музикален(а и изобщо) вкус.

Поседнете, послушайте:

Comments

comments