Публикацията е част от текста „Свободният ловец сред лоното на словото“ на Радослав Игнатов. Разделили сме комнтарът му на няколко части, които може да следите на нашия сайт.

 

 Радослав ИГНАТОВ

 

 

… Един от първите приятели от времето на моята младост и нашето следване, един от първите приватизатори на литературната нива, един от първите новопокръстени кратковременни богаташи, рожба на случайността и легенда от най-сбърканото време в литературните процеси на българската култура, когато безцеремонните изцепки на водещите “реформатори” и деконструктори на все още устойчивия силует на българската нормалност все още предизвикваха недорадзумение и изчервяване сред сериозните хора – в най-трудното време, което съм изживявал от и без това нелекото битие, което съм имал винаги, Хитреца ме покани на работа във вестника, чийто собственик стана. Бях безработен и бях на крачка от гладната смърт. Хитреца ми намери бюро, настани ме на него, гледката навън ми хареса, разделихме се за няколко дни, колкото да си оправя нещата в провинцията, и заминах.

Когато се върнах, все още не издал заповедта ми за назначение, Хитреца ме запрати обратно на улицата, за да назначи на мястото, което ми бе обещал, едно от протежетата на протежетата на докопалите се до най-последната политическа власт типове. Протежето на протежето се оказа постмодернист. Заедно с покровителите и литературните си сподвижници не след дълго то видя сметката на Хитреца и го прати там, откъдето беше поел. Убедил се за пореден път през живота си, че земята не е плоска, след една обиколка на земната твърд, той също остана на улицата. Бяхме вече хора с еднакъв социален статут, само дето аз бях безработен зарад непослушание, а той – за безпределна послушност.

Времената отново се бяха разместили.

 

… А в България се развихри българският прочит на постмодернизма.

Постмодернизмът и авангардизмът са начин на съпротива, макар и в съвсем различни от нашето общество, общества. Свързани са с въпроса за премногото имане на едно и нямането на друго. Как се съпротивяваха хората, за които говоря? Та повечето от тях бяха най-големите конформисти, които светът може да си позволи да познава. Днес те са си същите. Само дето за тях под една или друга форма съществува Самиздат. Малко е страшничко. Алтернатива за преследваните от цензурата през 80-те години на миналия век, убежище за графоманите през 90-те, днес, благодарение на технологическия напредък, самиздатът е масов и вездесъщ. Нека само се замислим с какви възможности разполага сега той: ксерография, по-качествена от всякога, блогове, агрегатори на блогове, лични сайтове. Да не говорим за революционния Print On Demand – печат до поискване /ПДП/, свързващ каталогизираното съдържание на виртуалните библиотеки и личните сайтове на писатели и издатели директно с машините за еспресо-книги. Самиздатът обаче е не само технология, той е и начин на мислене – обособен и затворен, по своему комунален. Ако го разгледаме от тази гледна точка, бихме могли да твърдим със сигурност, че творческите усилия на днешните фаворити в българския литературен живот у нас също са плод на самиздат-а. И няма да сбъркаме. Нима този стремеж у пишещите да се обособяват в групи със собствена йерархия и начини за удостояване с престиж не са самиздат по подразбиране? С тази разлика, че средата се фрагментира не по естетически критерий, а според стремежа за домогване до отделните групички до финансови средства и престиж.

… Талантливото, смислено писане не го може всеки, то е трудна, изтощителна, самоубийствена работа. Тя е свързана с болката и страданието, още повече – с преодоляването, с победата ти над тях. Победиш ли болката и страданието, ти вече си осъзнал, че едновременно с нея побеждаваш себе си. А когато с тази победа, макар въображаема понякога, си надмогнал злото, дремещо в тебе самия, се получава нещо значително.

… Другите “търсения” в “словоблудството”, определяха сами себе си като начин на съпротива срещу чуждото и борба за поддържане на традиционното българско. Океанът от книжнина заля невнимателния читател на България ту с модели от величината и “естетическите” достижения на пролетарските писатели от началото на миналото столетие, ту се преформяше в епистоларен епос на средношколското занимание с думи и чувства, които изобилстват в душата на неукрепналия, но пъргав интелект, присъщ на безброй даскали активисти от среднообразователните ни училища.

Стигна се до Другостта

Не знам защо “интелектуалците” на България под “другост” дълго време разбираха чистосърдечно проявената лудост. Дали внезапната им поява на телевизионния екран или по страниците на Интернет, по таблоидите на обезобразените вестници и издания се дължаха на лошото здравеопазване или на всеобщата човешка умора; дали визията и визиите им за поредното утопично прекрояване на географско-политическата карта на света и смяната на Реда бе наредено отнякъде “горе”, дали заповедите или необходимостта да размишляват бяха подадени от хора, които съзнаваха само своята собствена, но не познаваха координатната система на обстоятелствата “време и място”, все едно, но постмодернистите в българската литература организирано започнаха да отричат всичко. Предричаше се краят на Фокнър, предричаха посмъртната гибел на Хемингуей и Фицджералд, предричаха забвение на Уитман, Чехов, Достоевски, Толстой, Пушкин, Гогол, Марлоу, Шекспир, Омир….. Пророкуваше се третата смърт на романа, кончината на литературата като начин на опознаване на човешкия род и приносител на познание изобщо – гробокопачът им този път бе Интернет, а не Телевизията, както бе в края на 60-те години от отминалия век и чийто мисловни словопостройки самият аз помня.

Появили се бяха преводите на прогнозно работещите мислители Алвин Тофлър, Хънтингтън, Лестър Търоу, Дерида, но и те набързо бяха изпратени на почивка, по същия начин, както бе изпратен във ваканция Франсис Фукояма, прорицателят, предвещаващ края на историята. На българския пазар, пак в превод естествено – появили се бяха Юрген Хабермас, Хайдегер, Умберто Еко и Джани Ватимо, Фернандо Саватер, Адолф Мушг, Ричард Рорти.

В България се пръкнаха хиляди съграждани и съселяни. Пресякло граничната линия на невидимостта, появи се нещо друго, което все по-упорито напираше да нарече себе си автор.

За постмодернизма, който в един етап се префасонира в “постпостмодернизъм”, от няколко години никой вече не споменава и дума.

… Според една ранна и доста обща дефиниция, авангардистите са “пионери и новатори в изкуството на определен период от време”. Постепенно определението за авангард се развива все повече в зоната на собствената си територия и се представя като опозиция на конкретна политическа ситуация, в която той е възникнал, обикновено взривно, без връзка с това, което се е случило преди него, т.е. с традицията. По принцип той би трябвало да се “задвижи” като противопоставяне на кича и масовата култура. При нас той се появи не като опонент на политическата ситуация, а като неин резултат. Затова не случайно е връстник на демокрацията. Днес авангардизмът вече е институционализиран, уморен, концептуализиран и трескаво очакващ музея, в който да изживее старините си. Българският авангард си остана историческият камък на раздора, за който едва ли някога авангардистите, пък и ние самите ще постигнем единодушие. Защото техният протест остана до голяма степен закотвен в традицията, от която той произлизаше и която той доразви.

Ето така всичко беше организирано и обърнато с краката нагоре, ето така Другостта стана Еднаквост.

Всичко беше сторено от хора, които живееха в поредната друга действителност. Те си представяха света по друг начин. Употребяваха същите думи, само че другояче. Всичко край нас изглеждаше тъй, сякаш е изработено на парче. Самоделно. От самодейци.

 

 

Очаквайте следващата част на 1 април.

Comments

comments