Гергана Димитрова е театрален режисьор и драматург. От години води битки за завоюяване на място за свободната театрална сцена в България. Завършва културология. След което става възпитаник на две театрални академии – НАТФИЗ  и „Ернст Буш“ в Берлин. Мотивация да се развива в България ѝ дава Организацията за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни”, на която е председател и основател.

Един от най-емблематичните проекти на организацията е 
„ПроТекст“, чиято идея е да се представят съвременни драматургични текстове в нестандартни, несценични пространства под формата на пърформанс – четения. Именно в подобна среда се ражда пиесата „Праехидно“ с автори Гергана Димитрова и Здрава Каменова. Историята на обещаващия професор по математика Тед Качински, заменил науката с еко – тероризъм е разказана на зрителите в галерия. Без сцена, но с впечатляващи мултимедийни решения и видео инсталация. Независимата продукция носи две награди „Икар“ през 2012г. и е първата изобщо пиеса, носителка на подобно отличие, която не се играе в държавен театър.

Тази есен през октомври ще може да видим „Мовименто/Вариации“, последния проект на театралния режисьор. Темата за миграцията провокира Гергана Димитрова да разгледа категорията за „движение“ през няколко различни перспективи. Кое го предизвиква, как се случва и накъде води? Опитът да бъдат намерени отговори води до пет мини пиеси и едно интервю, които ще бъдат поставени на сцената на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс.

Разкажи повече за последния си проект?

Последният ми проект е с моята организация „36 маймуни“ в партньорство с ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс. Идеята се роди преди няколко години, дори бях в преговори с един немски театър за копродукция, но не се получи. Когато пък преговорите се провалиха, аз взех, че наистина се запалих по идеята и при първа възможност започнах работа по нея, макар и с много скромен продукционен бюджет. Добре, че авторите и хората от екипа решиха да застанат зад проекта, иначе нямаше как да се случи. Премиерите на Мовименто/Вариации са на 24, 29, 30, 31.10.2018 г.

На 14-ти октомври пък имам премиера в Червената къща с една международна продукция, наречена „Haunted Houses“, която на 19 и 20.10. ще има премиера в Берлин.

Каква е концепцията на „Мовименто/Вариации”, което публиката предстои да види като част от програмата на Фестивала за свободен театър през октомври?

Подзаглавието на представлението е „пет миниатюри и едно интервю на тема движение“ и то до голяма степен обяснява намерението ни. Във връзка с така дискутираната през последните години тема за миграцията ми се искаше малко да разширя контекста. Поканих различни автори да напишат текстове за това, какво е „движение“, какво го предизвиква, как се случва и до какво води. Искаше ми се да тази категория да бъде разгледана през различни перспективи. Екипът автори е международен, имаме германка, американка и три българки.  Получиха се пет мини пиеси и едно интервю, които са самостоятелни, но и комуникират помежду си. Напомня на онези филми-антологии, в които кратки истории са обединени от обща тема. На сцената ще видим трима прекрасни актьора – Елена Димитрова, Красимира Кузманова-Кокран и Тони Карабашев.

Да се върнем към назад  – как се роди идеята за „36 маймуни”?

Идеята да създам собствена организация се роди след като усетих, че не искам постоянно да прехвърчам от място на място и да уговарям различни директори да работя в „техния“ театър. Имах нужда от свой център, в който да влагам усилия, да изпробвам идеи и да виждам резултата от това във времето. Избрах София да е града, където да базирам организацията. И мисля, че не сгреших с избора. За 11 години сме работили с над 150 артиста. С екипите сме експериментирали много и с най-различни неща, имали сме и имаме прекрасни партньори и невероятна публика. Е, не ни е станало много по-лесно, борим се за всеки следващ проект, но и не сме изгубили хъс. А това е много важно.

„Мовименто/Вариации“, 
идея и концепция: Гергана Димитрова; автори: Здрава Каменова, Мариана Събева, Улрике Сиха, (Германия), Ив Лей (САЩ/Великобритания), интервю с Галина Борисова

Работили сте и в държавен, и в общински театър.  Как се чувствате в подобна обстановка?

Когато на хората им се работи, няма значение, дали си в държавен или общински театър или в някой изоставен бар или в прашен килер. Важното е да виждат смисъл в работата си и тя да им носи удовлетворение. Мога да се чувствам удобно навсякъде, като, разбра се, в театрална сграда комфортът за продукцията е много по-голям. Там пък понякога има други проблеми.

Вие сте един от основателите на АСТ – Асоциация за свободен театър. Мислите ли, че той наистина може да бъде свободен от финансова зависимост, а и от вкуса и нагласите на публиката. Стига ли се в един момент до компромис?

Никой професионален театър не е освободен от финансова зависимост, най-малко пък свободният, който наема професионални артисти и техници, професионално оборудване, зала и целта му не е да прави комерсиална продукция. Неговата роля е да развива театралния език, да коментира ситуацията тук и сега и да държи „близка връзка“ с публиката, да я кара да мисли и чувства. В този ред на мисли, компромисите, които той често трябва да прави, са не толкова съдържателни, колкото се отнасят към по-материални неща и мащаб на реализацията, както и времето, за което се случва.

Какво място заема свободният театър в културния живот ? Каква е разликата между позицията му тук и в Германия, например?

В Германия и в Западна Европа като цяло свободният или независим театър има дълга традиция. У нас той прохожда едва след падането на режима през 1989 г. Така че той тепърва се развива и темповете, с които го прави през последните години, поне в София, са доста впечатляващи.

В Германия свободния театър заема все по-значима роля в театралния контекст, много от водещите имена идват от свободната сцена и работят както в държавни театри, така и в свободни продукции, често и в международни копродукции. Като цяло свободният театър е двигател на новите тенденции, идеи, експерименти в това изкуство, това е зоната на „новите автори“, но също така е голям и приносът му в социалните проекти и в театърът, насочен към различни общности. Друга важна негова функция е критическата му острота и ангажираността му към актуални политически събития и тенденции.

Според мен свободната театрална сцена в България тепърва трябва да утвърди своите позиции и роля и не се съмнявам, че това вече е започнало да се случва.

Изградил ли е вече своята публика? Каква е тя, по Ваши наблюдения?

Според мен единствено в София вече можем да говорим за публика, която се интересува изключително от свободни продукции. За съжаление, информацията за случването на тези продукции, трудно достига отвъд един ограничен кръг.  Профилът на тази публика е: възраст между 20 и 45, студенти или хора с интерес към изкуствата, мислещи, критични, активни. Повечето от тях посещават и държавните сцени, но обикновено внимателно подбират какво ще гледат. Повечето от тях не се интересуват от евтини комерсиални масови прояви.

„Мовименто/Вариации“

Как независимите Ви проекти намират подкрепа? Имат ли такава от държавните институции?

За всеки проект кандидатстваме на конкурсен принцип и ако проектът ни спечели, получаваме частична подкрепа. Обикновено трябва да получим подкрепа от няколко места, за да реализираме един проект качествено. Програмите за подкрепа в България не са много, но ние кандидатстваме с чуждестранни партньори и по програми извън България. Разчитаме много на  програмите на Министерство на културата, на Столична програма „Култура“ и на Национален фонд „Култура“. Държавните програми за подкрепа на неправителствени организации на ниво министерства и общини обикновено са източниците на финансиране, от които театрални компании като нашата успяват да си набавят средства за дейност не само в България, а и в целия свят. Частните фондации и спонсори имат по-фокусирани интереси. Жалкото е само, че в у нас все още няма дългосрочни програми за дейност на организациите и програми за финансиране на ежедневната им дейност. Това спира сериозните начинания с международни партньори, както и стратегическото планиране на организациите за повече от няколко месеца напред. Организациите не могат да растат и да се развиват, тъй като трудно намират средства за наемане на постоянен персонал, който да движи ежедневните им дела. Надявам се у нас този очевиден недостатък на финансиращите програми скоро да бъде преодолян.

Пиесата „Праехидно” е носител на награда Икар. Промени ли се по някакъв начин атмосферата около свободния театър след това отличие?

Това беше една от първите независими продукции, която не се играе в държавен театър и получава наведнъж два „Икара“ – за пиеса и за режисура (през 2012 г.). Парадоксът тогава беше, че когато получихме наградите, вече нямахме средства, за да продължим да  играем представлението. Малко хора извън театралните среди знаят, че всяко изиграване на един спектакъл струва обикновено повече пари, отколкото можеш да получиш от билети. Именно затова държавата дотира  държавните и общински театри. Иначе щяха да съществуват само комерсиални шоу програми. А свободният театър не е частен комерсиален театър, има съвсем друга цел и природа и ако няма устойчива подкрепа на държавно ниво, трудно може да съществува и да се развива. Та ако се върнем на случая с „Праехидно“ – след наградите една частна организация подкрепи още три изигравания на представлението. Атмосферата не се е променила особено оттогава, но радостното е, че все повече продукции на свободния театър са номинирани и печелят театрални награди, След награждаването един познат режисьор ми каза: „Сега ще видиш, че 7 години никой държавен театър няма да те покани да работиш“. Оказа се прав. Даже минаха повече от седем. Радостното е, че пиесата вече беше представена в САЩ, издадена е на френски и беше поканена на фестивал за нова драматургия в Гренобъл. Освен това я представиха в Париж като пърформанс-четене, а преди няколко дни разбрахме, че ще бъде поставена в Атина през 2019 г. Другите ни пиеси също се радват на международен интерес.

Вашата работа има заявена гражданска позиция – по теми като политика, екология, наука. Задължително условия ли е подобна ангажираност, когато се създава изкуство?

Според мен това е един от отличителните белези на съвременното изкуство и говоря не само за театър, а и за всички други изкуства. Ако правиш изкуство, то е, за да изразиш нещо, което си усетил, научил, забелязал и то е особено, смущаващо, прекрасно, важно. Ако нямаш какво да кажеш, нещо, което да е важно за останалите, то коя би била твоята публика?!

Кое от съвременността Ви провокира, срещу какво Ви идва да се разкрещите?

Вбесява ме дебелоочието, тъпотата, невежеството и най-вече нежеланието да се мисли и инерцията, с която голяма част от хората живеят.

Коя е последната постановка, която Ви вдъхнови?

„Опиянение и гняв“ на Лигна, „Историята на вчерашния ден“ на Галина Борисова, Oratorio на She She Pop, „Повече не или така нареченият Бернхард“ на Ида Даниел и “Нейно Величество Тенджерата под налягане”. Със сигурност има и други, за които сега не се сещам.

А относно книгите – кой е последният текст, който Ви направи впечатление?

Роберто Боланьо „2666“, Казуо Ишигиро „Остатъкът от деня“, Харуки Мураками „Хроника на птицата с пружина“.

Избирате нетрадиционни места, в които да представяте работата си – Централна баня, бившето кино „Македония”. Пространството започва ли да играе своя роля в постановката?

Понякога пространството може да играе централна роля. Понякога то може да започне разказа. И много често е един от определящите фактори в едно представление, особено, ако се работи в архитектурно пространство или място с нетеатрално предназначение. Обичам да си партнирам с различни места, обичам да ги населявам с истории. Тогава те оживяват по един различен начин.


„Добре дошли в България!“, театрална пиеса от Здрава Каменова и Гергана Димитрова

Какво е усещането за целия екип да работи върху проект с кратък живот? Да знае, че то ще има 10 представления и това е?

На мен тази предизвестена смърт ми харесва. Така нещата още от началото са ясни. Ясно е, кога едно нещо ще приключи и до кога продължава ангажиментът ти по него. А всички знаят, че все някога всичко свършва. Как беше, „човек дори и добре да живее, умира“. Така е и с представленията.

За завършек – коя е пиесата, която винаги сте искали да поставиш на сцена?

Тази, която в момента ми хрумва или ме вълнува. Нямам нереализирана бленувана пиеса. А, всъщност сега се сещам, че отдавна си мисля, че ще ми е много интересно да работя по една пиеса на Волфрам Лотц – „Новини от планетата Земя“. Ужасно е забавна и много луда.

Comments

comments