През последните няколко години интересът към съвременното българско изкуство чувствително се увеличи. Наблюдава се тенденцията публиката, която не е част от художествената сфера, да има желание да се самообразова, да знае. Тя се нужде информацията да бъде представена достъпно, да се изкаже на популярен и разбираем език. Това става възможно с инициативата на Фондация „Отворени изкуства“ да представят лекции за съвременно(българско и световно изкуство), на които всеки може да се запише. Хора от различни области имат възможността да слушат изкуствоведи и специалисти и да отговорят на своите въпроси в съпроводените дискусии.

Следващата стъпка e идеята целият материал за съвременното българско изкуство да бъде събран в книга. Никак не лесно начинание, имайки предвид, че подобно толкова систематизирано и пълно проучване до този момент не е правено. И не би се получило без усилията на авторката – Весела Ножарова. Тя се стреми да представи събитията в художествената сфера през последните 35 години чрез един културологичен подход. Изслушва множество гледни точки, разглежда случилото се не само от погледа на творците, но и на кураторите и изкуствоведите, преглежда огромен по своя обем материал и архиви от музеи и галерии. Стреми се обективно(до колкото е възможно да се избегне субективността), да изведе духа на времето.

@facebook

Весела Ножарова е куратор, изкуствовед и критик на свободна практика. Завършила е магистратура в НХА със специалност „История на изкуството“. Работила е в СБХ, галерия „Ирида“ и „Ата“ – център за съвременно изкуство. Била е програмен мениджър по визуални изкуства в „Червената къща“ от 2003 до 2006г. Куратор е над 40 изложби в България и чужбина. В момента е куратор във Фондация „Credo Bonum“. Занимава се с дейността си от дълго време и голяма част от събитията, за които пише в книгата, познава от първа ръка.

За процеса на въвеждане на публиката в това що е съвременно българско изкуство, за времето и контекста, в който работят българските художници през 80-те и 90-те години и за техните очаквания спрямо държавата разговаряме с Весела Ножарова.

 

Книгата e озаглавена „Въведение в съвременното българско изкуство“. Вие изнасяте лекции по темата от 2011г., а все още е необходимо въвеждане. Колко дълго ще продължи този процес на встъпване на аудиторията в тази област?

Това е нормален и дори закъснял процес при нас. Текстовете за съвременно изкуство винаги ходят успоредно или след работата на художниците и институциите. Това е нормален процес, защото това е природата на съвременното изкуство. То има нужда от контекстуализиране, от вмъкване в историята. При нас този процес е закъснял, има малко исторически изследвания, а ако има такива, те са предназначени за професионалната публика. Лекциите се оказаха много успешни, но все пак са пред ограничена публика, максимум 80 човека и не могат да компенсират липсата на текстове по история на изкуството.

С какво допринася познаването на сцената, институциите, генезиса на изкуството?
Би помогнало много както на публиката, така и на младото поколение художници. На публиката, за да оцени и разбере смисъла на това което вижда в галериите в момента, а на художниците, да им даде познание за извървения от други художници вечер път, път върху който биха могли да стъпят с ново самочувствие и да вървят напред. Понякога това значи и предпазване от повторения и нелепи съвпадения в изкуството, на което иначе често сме свидетели.

До какви проблеми води липсата до този момент на подобно проучване?
За повторенията и съвпаденията вече казах, като практикуващ куратор съм имала не веднъж възможност да наблюдавам такива ситуации. В същото време, една от целите на книгата е да повиши видимостта на това изкуство от вън на вътре. Книгата има и втора, английска версия, която би помогнала много на специалистите извън страната да разберат случващото се в изкуството в България и би спомогнало за неговото по-адекватно представяне по света.

Какъв е основният фокус на отделните лекции, събрани в книгата?
Книгата следва една хронологична линия. Разделена е на 4 глави, всяка от която е посветена на един определен период. 80-те, първата половина на 90-те, втората половина на 90-те г. на 20 в. и петнадесетте години от 2000 г. до 2015 г. В тези 4 периоди, стъпка по стъпка са разгледани събития, изложби, фестивали, дейността галерии, художници, куратори и галеристи. Няма да скрия, че за мен най-важно е било представянето на отделните произведения на изкуството, защото те са същината на художествената дейност.

Защо именно 1982г. дава началото и каква е атмосферата през този късен социалистически период?
Трябваше да се постави някъде началото. Историците на изкуството са се обединили около едно произведение на изкуството от 80-те г., а именно „Воден змей” от 1983 г. на варненския художник Веселин Димов. Аз измествам с година по-рано тази хронология, през 1982 г., когато същия художник прави изложбата „Терен и конструкция” в Морската градина на Варна. В първа галава, която се занимава с този период, късния социализъм, е отделено много внимание на времето, на контекста в който работят художниците, на особената атмосфера която цари в иначе затворената социалистическа държава. Парадоксалното съчетание на застой и кипеж.

Разкажете повече за духа на 90те, за неговия кипеж и ентусиазъм?
90-те години са изключително време. България преминава през множество икономически и политически кризи. Има постоянна несигурност, появяват се и изчезват различни играчи в обществото, но и на художествената сцена. Това са години на изключителен ентусиазъм и на истински артистичен кипеж. Има много художници, които често пъти воюват един с друг. Това е времето в което българската художествена сцена става разпознаваема в света и художниците започват да пътуват и да показват своите работи на големи художествени форуми. За една част тях този опит е много успешен, за други води до тежко разочарование. Прехода е преход във всяко едно отношение.

Каква е новата генерация творящи днес?
Намираме се във време в което художествената сцена е професионална и образована. Младите вече са учили и живели поне в още една европейска държава и много добре съзнават спецификите на работата си като професионални художници. В същото време, въпреки несъмнения си талант, не малка част от младите автори са лишени от продуктивността и борбеността на предните генерации.

Какви са техните очаквания спрямо държавните институции?
Държавата трябва да има своята роля в развитието на българското съвременно изкуство. Има неща, които не могат да се случат без държавна политика. Участието ни във Венецианското биенале е само едно от тях, но също така от Министерство на културата зависи и качеството на дейността на Националната художествена галерия и нейния филиал за съвременно изкуство САМСИ. Държавата е и тази, която би трябвало да подпомага представянето на съвременно изкуство зад граница, като част от идентичността на българската култура. Това все още не се прави.

 

Comments

comments