През 2015г. по инициатива на Мария Габриел се проведе мащабна кампания срещу насилието над жените. Основната  цел беше  повишаване информираността на обществото към този сериозен проблем  и ангажираността  на отговoрните институции. Тази инициатива не успя да достигне до всеки потребител  на информация и остана скрита някъде там преди 3 год. Днес обаче насилието над жени е тема номер едно, заедно с издирването на третия пол.

Наистина ли ставаме свидетели на окончателното предефиниране на мъжките и женските роли или просто сме въвлечени в поредния медийно-политически сюжет?

Всичко започна с предложението към Правителството да ратифицира Истанбулската конвенция, чиято основна задача е да бъде още един начин за справяне с насилието над слабия пол.  В конвенцията е дадена дефиниция на термина ,,джендър“ (пол) – ,,социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“. Никъде в текста не се споменават хомосексуални или транссексуални хора и такива от ,,третия пол“. Всички експерти и политици с опит в работата по конвенцията са единодушни, че тя не цели защита на сексуалната идентичност, не въвежда трети пол, нито отваря врата за еднополовите бракове, защото това не е в предмета ѝ. Тя цели да защитава жените от насилие, когато то е основано на факта, че са жени.

Само, че за човека от улицата конвенцията е равна на пропуск за повече хомосексуалисти.

Фокусът на документа беше изместен твърде далеч, след като ВМРО излязоха с официална позиция, в която категорично се обявиха против ратифицирането му. Според тях той налагал „учебни програми за изучаване на хомосексуализъм и травестизъм и създава възможност за налагане на еднополовите бракове” у нас.

На 4 януари тази година, Институтът по социални дейности и практики публикува в своя сайт, че приветства предложението за ратифициране на Истанбулската конвенция. Неговата позиция е, че приемането ѝ ще бъде една сериозна стъпка към намаляване на насилието над жени и деца и са ,обезпокоени от „интерпретациите, изразени в позициите на представители на ВМРО,  БСП и други политически фигури, които заляха медийното пространство“.

Президентът Румен Радев заяви, че България разполага с достатъчно документи срещу насилието. Основният е Законът за защита от домашното насилие (ЗЗДН). Член първи от този закон гласи: „Домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство“. ЗЗДН съществува от 2009 година и от тогава не е променян, което според някои го прави неприложим в голяма част.

Приликите между ЗЗДН и Истанбулската конвенция за ясни.

Виждат се ясно приликите на закона с конвенцията и не е грешно да кажем, че проблемът не е в това, колко документа ще ратифицира България, а осъществяването на мониторинг върху тяхното изпълнение.
Кой ще бъде отговорен за съзадаване на необходимата агенция, която да прави проверки и да изготвя статистики? По какъв начин ще се събират данни, знаейки, че повече от половината жертви на домашно насилие, не се разкриват?  Бори ли се нашето законодателство с насилието? А обществото? Защо не се говори за проблема и защо се неглижира с издирване на Пол.

На аудиторията ѝ писна да слуша аргументи ,,за“ или ,,против“ конвенцията и това, от което нямаме нужда е провеждане на референдум  по темата. За малкото, които осъзнават съдържанието на Истанбулската конвенция, тя е мощен инструмент в борбата срещу насилието генерално, не само над жени. За останалите е непонятен документ с непонятното за тях, джендър понятие.

Comments

comments