Любомир Чернев

 

Когато през 2016 година така нареченият поет Петър Чухов спечели Славейковата награда със стихотворението си, посветено на Райна Княгиня, почти половината българи във Фейсбук, които ценят и които се интересуват от поезия избухнаха тотално.

И с право

Даже се написаха петиции Чухов да върне наградата. Аз също се включих, признавам си без бой. Не за друго. Чухов за мен не е и не може никога да стане поет. Просто е – като фасул. Постмодернизмът в българската поезия от към средата на деветдесетте години на миналия век та до днес не е нищо друго, освен отрицание на традициите в българската поезия. Чухов е един от флагманите на този модернизъм. И един от хората, които уж на ужким, ама всъщност съвсем целенасочено правят всичко възможно да принизят традициите на поезията ни. Кръжеца покрай него, както и още няколко подобни кръжеца просто се борят да отрекат и евентуално да уязвят корените на българската поезия. Сега по неведоми причини се докопаха и до поетичната награда на името на Иван Пейчев. Не е нужно да се цитират попълзновенията на тези странни хора и всичките им усилия да смачкат творчеството на редица много талантливи – живи и неживи български поети. Аз наричам това явление „Чуховщината“ в съвременната българската поезия.

Това явление не е никак случайно! То е плод на желанието на някои „кръгове“, обилно платени и обилно подкрепяни медийно, да създадат представа в нормалните българи, които харесват поезия, че поезията вече не е това, което е. Може, ама друг път! „Чуховщината“ няма да промени нито усещанията, нито нагласите на хората, които обичат и които четат българска поезия. И тук идва ролята на наградите! Защото наградите за поезия би трябвало да бъдат еманация на постиженията в поетическото изкуство. Защото наградите би трябвало да изразяват както постиженията, така и тенденциите, а също и посланията, които отправя поезията. Смисълът на наградите е да утвърждават талантливото писане! Смисълът на наградите е да търсят и да намират това, което се отличава в добрия смисъл от общото в дадена област.

Смисълът на наградите, поне в творческата област, е да поощряват начина, по който се представя определен творец. Той трябва да се стреми да бъде със собствено, оригинално и може би човешко звучение. Без да цитирам други имена, на така наречени автори, Чухов е многократен и едва ли не „абониран“ поет за награди. И тук идва една проста парадигма в преносния й смисъл – образец, ключов модел или метод за постигане на някаква цел. А целта е да се съсипе традицията в българската поезия чрез връчване на многобройни награди на „нашите“ хора, непрекъснати медийни изяви, пак на „нашите хора“, потъпкване и погазване в буквалния смисъл на самия смисъл на поезията, основно чрез отричане, подигравки и омаловажаване.

И когато става въпрос за поети, извън съответния кръжец, водене на „битки“ и „войни“ чрез неразпостранение в съответните „вериги – книжарници“ на книги на талантливи български поети, липса на медийно отразяване на същите талантливи поети.

Какво делим в българската литература, по дяволите! Наградите ли? Как да утвърждаваме поезията ли? Как да се стремим българската поезия да се издава и да се продава ли? И българите да я четат? Наградите имат смисъл само ако отразяват талантливо присъствие. Дали пък да не се откажем да даваме награди за поезия? Или да признаем, че наградите за поезия се дават не по заслуга? ? Кой ще превземе нещата, в края на краищата, поезията – наградите, или наградите – поезията?

Comments

comments