ВАЗОВ-ОБИЧАН, НО НЕПОЗНАТ

Днес, 22-и септември, в Деня на независимостта, се навършват 98 години от смъртта на поета. В почит към паметта му, предлагаме разговор с поетесата Мирела Иванова, дългогодишен уредник на къща-музей „Иван Вазов“, драматург на Народния театър, носещ името на поета, автор и сценарист на два документални филма за Патриарха на българската литература.

Мирела Иванова, поетеса с многобройни отличия и награди в Германия и у нас, вклюичително носител на наградата на София, не само като поет, но и като буден гражданин има голяма заслуга за отърсването от прахта на името и творчеството на Патриарха на българската литература. Защото немарата към паметта- нещо като национлна слабост, както тя сама признава, никак не бе подминала големия поет. И не, че го бяхме забравили, по-скоро го бяхме обрекли на на безушие, превръщайки го в своеобразен паметник от учебникарски клишета. Сега, макар и да е модно да се хвалим с национални идеали и личности, много малко познаваме истински творчеството му така, че  да го носим наистина в сърцето си. За да се разпознаваме чрез него. Защото  ние всъщност, както казва Мирела Иванова, „Продължаваме да живеем изобщо във Вазовия космос – и като чичовци, и като немили-недраги, и като Бойчо-Огняновци, Киряк-Стефчовци и Мунчовци.“

В какво състояние заварихте дома-музей, колко години битка за спасяването му? В каква степен немарата бе и плод на едно натрупало се неглижиращо отношение къв „вехтия“ Вазов, на клишираната учебникарска интерпретация?
-През есента на 1999, в навечерието на 150-годишния Вазов юбилей, се завърнах на работа в музея след отпуск по майчинство. Вече имаше сформиран комитет за честването, колегите бяха подготвили и национална програма, но битовото състояние на къщата и условията за работа бяха немислими след тежките години на Виденовото управление. Нямаше парно и телефонът бе изключен, струва ми се че и мобилните телефони още не бяха влезли в употреба, защото събирах монети по пет стотинки и отивах да звъня от автоматите до театър 199 по организационни въпроси. В началото на 2000 година бе отпуснат бюджет за тържествата, получихме и огромно съдействие от президентството и лично от господин Петър Стоянов, който стана патрон на честването и се включи съвсем неформално в много от проявите. Не зная защо си спомням такива подробности – но ето още една. Направи се дарителска сметка и в нея постъписа само 300 долара от един-единствен наш сънародник от Кипър. Инак всички обичаме Вазов!

-Мисля, че немарата към паметта е един от големите ни национални недостатъци – а музеят на Иван Вазов е имал истинска нужда от спасяване само веднъж, след 9 септември – частично пострадалата от бомбардировките къща е била предвидена за събаряне – тогава е спасена от художника Преслав Кършовски! А сетне и досега къщата на националния ни писател има потребност от поддържане, от специално отношение, от друг тип видимост и институционално внимание, от лична посветеност на уредниците – за да остане забележителен духовен символ, поклонническо място, каквото я е провиждал още проф. Иван Шишманов.

Ще кажа няколко думи и за „вехтия“ Вазов – вехт или невехт, ние продължаваме да живеем в романа му „Нова земя“, който малцина са чели, макар да е изключително интересен, прозорлив, пророчески. Да, написан е с език, на който се говори в края на 19 век, но въпреки остарелите, дори непонятни думи, словото на романа съдържа толкова енергия, че няма как да не разбереш и почувстваш силата му.

 

„ПРОДЪЛЖАВАМЕ ДА ЖИВЕЕМ ИЗОБЩО ВЪВ ВАЗОВИЯ КОСМОС – И КАТО ЧИЧОВЦИ, И КАТО НЕМИЛИ-НЕДРАГИ, И КАТО БОЙЧО-ОГНЯНОВЦИ, КИРЯК-СТЕФЧОВЦИ И МУНЧОВЦИ. МАЛКИТЕ ДЕЦА НАИЗУСТЯВАТ И РЕЦИТИРАТ С РАДОСТ „АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ“ И „МОЛИТВА“, ЗАЩОТО ИМА ЕДНА ЧИСТА И ПЪРВОЗДАННА, ПРОСТОДУШНА НАИВНОСТ В ПАТОСА НА ТЕЗИ ВАЗОВИ СТИХОТВОРЕНИЯ И ТЯ СЪВПАДА С ДЕТСКИТЕ ДУШИ И НЕВИННОСТТА ИМ.“

-Накрая и за клишетата: поддържаме Вазовия висок патос и гигантската му паметникова осанка, защото той ни е насъщно нужен тъкмо такъв, и няма как и откъде другаде да си набавим монолитност, любов, кураж, вяра и сила.

 За Вас преоткриването на Вазов как се случи? Какви усилия положихте самата Вие, да извадите Вазов от забвение?
-Не съм го преоткривала, макар големите му творби да дават тази изумителна възможност да ги четеш с различни очи, сетива и мъдрост в различни възрасти. Само разширявах познанието си, тъй като още от дете съм живяла със стихотворенията на Вазов, естествено и без усилия, просто майка ми ги четеше и аз научавах наизуст някои от тях. По време на дългогодишната ми работа в музея на писателя аз открих, преосмислих и си изградих по-прости и по-сложни, по-съзвучни с модерността и с мен самата теории за Иван Вазов и необятния му словесен свят, но без да изоставям чистата радост, с която съм приела и обикнала поезията му като дете.

Твърдя, че ако човек обича работата си, а аз обичах много посветено и всеотдайно работата си в музея, то няма как да не бъде обзет от Вазов, защото той ти позволява да живееш в някакво „единно българско време“, да проумяваш с любов и страдание националното битие, да се вдъхновяваш от стоицизма и достойнството на един българин с мисия, изразена с гениална простота: „Аз пях за България, защото я обичах.“

Сега ще премина към по-конкретната част на моя отговор: първо, Вазов никога не е бивал в забвение, ние го знаем от „въздуха“, без дори да подозираме, знаем името и песните му, те са част от духовната ни система. Но работата в музея предполага да поддържаме, укрепваме и модернизираме тази система. Нашите предшественици с европейско мислене са ни изнесли един важен урок, превръщайки къщата на националния ни писател в първия български литературен музей – е, необходима е например специална програма, по която всички ученици от цялата страна да посетят този музей, да се запознаят, докоснат, удивят на автентичната атмосфера, красивата патина и оригиналните предмети, да чуят и научат нещо ново, неучебниково, интересно за Иван Вазов. Е, аз съм изнесла хиляди беседи, давали сме свидетелства на първокласници, правили сме открити уроци – благодарна съм на всеотдайните и мислещи учители, които водеха ученици в музея. От друга страна той се намира в къща, строена през 1896 година и това е канско битово усилие: да я поддържаш от А до Я, от входната врата, която гледам трети месец стои надраскана с графити, през документалната и битовата експозиции, тъканите, предметите, покрива, фасадата, дипляните и картичките, ако ги има, сувенирите, ако ги има. Да не забравяме и грижата за претъпканото фондохранилище, и обживяването на музея с литературни събития, и знаменития Вазов балкон…

На мен ми бе подарено достатъчно време в музея на Иван Вазов, за да мина и през битовото във всичките му кошмарни измерения, да остана и във високото на духа, на Словото.

От какво значение за пълноценното разбиране на творчеството на поета е опознаването на интимния му свят? Отношенията на Вазов с Евгения Марс например,  емоционалната чувствителност на писмата му до нея, разкриващи цялото  богатство и деликатност на взаимоотношенията между две творчески личности? Как детайлите-една разходка, едно цвете, споделена гледка, разкриват не само съкровените копнежи и въжделения, но и духа на епохата?
-Интимният свят на всеки писател е от огромно, дори ключово значение за разбиране на творчеството му. Но под интимен свят, струва ми се, не бива да разбираме само любовния живот на писателя, а целостта на съкровеното вътрешно пространство, което творецът изгражда със свръхчувствителност и съдбовен промисъл, затова и ревниво, несподелимо пази за себе си. Иван Вазов е доста лаконичен в личните си изблици и споделености, дори в анкетата с проф. Шишманов просто отронва по някоя болезнена, трагическа въздишка, но не разкрива личния си свят. Прави го донякъде с поетичната си антология „Люлека ми замириса“ в залеза на своя живот, но го прави през поезията.

Трапезарията, в която Вазов умира, пред погледа на сестра си, Съба.

На мнозина им се иска и до днес да надничат там, където Вазов не ни е допуснал, да разгадават с митологизиращо настървение тайните на душата му и на любовния му живот, да го пофанизират дори с днешна дата.

Епохата и семейната среда, които изграждат и възпитават Вазов, националният исторически контекст и извънмерния мащаб на мисията му да бъде „певец на България“ предопределят изключителната му сдържаност по отношение на личното, интимното – предопределят дори невъзможността на Вазов да се впише в някакъв буржоазно-семеен, обикновен житейски сюжет. Това не означава, че поетът не цени и не обича жените, и те не му отвръщат със същото – напротив. Има знакови, чак преобразини в символни от Вазов имена на любовта – Рина в Сопот, Иванка в Русе, Зихра в Берковица, Пелагия в Пловдив.

Вдъхновението, което му дава любовта към Евгения Марс, в залеза на живота му е изумително, трепетно и говори най-вече за съхранената духовна енергия на Иван Вазов. Тъкмо красивите малки подробности го разкриват – жестове, разходки, пътувания до далечни и близки места, посветени стихове. Запомнила съм една дума, прекрасна дума, с която Вазов подписва някои от картичките си до Евгения Марс – „всепредан“. Да той е всепредан на разтърсилото го чувство – затова и изгаря писмата си, за да спаси и опази последната си любов от всичко и всички.

Какви са отношенията на Вазов с модерния свят който нахлува след Освобождението? Какви са отношенията му с Европа? Опозиция ли е той на европейските влияния, кое го противопоставя на кръга „Мисъл“ в каква степен самият той, чрез творчеството си, отваря път на модерността в литературата ни?
-Несъмнено Иван Вазов е европеец – самочувствието му на равен, на равнопоставен с останалите европейци свидетелства за това. Пътува из Италия, Австрия, Франция със същата откривателска страст, с която го прави и из любимото си отечество. Превежда множество автори, поръчва си и чете френски книги в оригинал, но несъмнено огромната му привързаност е Виктор Юго, дори признава за влиянието, което френският класик-романтик оказва върху творчеството му. Вазов, нека го кажем и знаем веднъж завинаги, не е регионален, а европейски писател – неслучайно е толкова превеждан и ценен в своето време и извън пределите на страната ни. Без написаното от него като фундамент, като езиков и словесен безкрай, модернизмът би бил невъзможен. Откъде да се отласне, какво да разруши, за да преподреди наново и по друг начин, с други изразни средства и друга душевност? Естетическата „война“ между класика Вазов и четворката от кръга „Мисъл“ е напълно закономерна, обяснима – и слава Богу днес имаме възможност да ги сдобрим в националната си литературна памет, в себе си, да ги харесваме и ценим в естественото им противопоставяне и различие.  Притежаваме и единно-монолитния Вазов, и трагично- разтерзаният Яворов, и всички други големи поети и писатели по пътя на литературата ни.

 -Какво е значението на Вазов за Народния театър и какъв ключ кам неговото преоткриване ще ни даде театърът днес, възползайки се от юбилейната дата, която предстои-170 години от рождението на поета?
-Всички значения на Вазов са незаличими, насъщно-важни – и за Народния театър, и за театъра изобщо. Той работи за изграждането на национален репертоар още от откриването на първата ни сцена – мащабни исторически драми, актуални и до днес комедии, драматизации по „Немили-недраги“, „Чичовци“, „Митрофан и Дормидолски“ и „Под игото“. Освен ревностен автор, е и ревностен зрител – запазеното му място в голямата зала на Народния театър се знае и до днес, обозначено е, и това е най-малкото, с което можем да му се отдължим през годините.

Народният театър се подготвя за юбилейните Вазови години от доста време: на първо място с проекта за първи път да се реализира драматизация по романа „Нова земя“, една уникална възможност да открием тъкмо този, недопрочетен и недоразбран роман, в който драматично се поставя сложния и неразрешим досега въпрос за взаимоотношенията на българина със свободата. Неслучайно още в началото на разговора ни споменах, че и днес продължаваме да живеем във Вазовата „Нова земя“. Естествено юбилейните години ще бъдат изпълнени със събития от най-различен театрален и литературен порядък: представления, четения, сказки, конкурси, изложби, гостувания на театъра из страната и Вазовите топоси в нея, а на самия рожден ден на поета 9 юли, в традиционната вече инициатива „Театър пред театъра“, 170-годишнина на патрона ни ще бъде отбелязана по забележителен начин.

*Мирела Иванова е родена на 11 май 1962 г. в София. Завършва 91-ва немска гимназия в родния си град и българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Автор е на поетичните книги „Каменни криле“ (1985; 2004), „Шепоти“ (1989), „Самотна игра“ (1990), „Памет за подробности“ (1992; 2003), „Разглобяване на играчките“ (1995), „Еклектики“ (2002). Носител е на български отличия (годишната награда за поезия на СБП за 1993 г., наградата на вестник „Труд“ за 1999 г.) и на немска награда за модерна поезия от Източна и Югоизточна Европа. Нейни стихове са преведени на всички големи европейски езици и са включени в множество антологии. През 2000-та година хайделбергското издателство „Вундерхорн“ отпечатва сборник с избрани стихотворения на поетесата в превод на Норберт Рандов под заглавие „Самотна игра“, който претърпява две издания. Мирела Иванова е сред основателите на поетичното общество „Петък-13“. Пише литературна критика и публицистика, превежда от немски.

от

Паулиана Новакова

 

 

 

 

 

 

One Comment on “ВАЗОВ-ОБИЧАН, НО НЕПОЗНАТ”

Comments are closed.