Днес се навършват 110 г. от рождението на големия български писател Димитър Димов

Истинското щастие идва, когато душата почне да трепти в съзвучие с външния свят

Българският писател Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 г. в град Ловеч, а детството му минава в бащината къща в Дупница. Сред българската класика се нареждат романите му „Тютюн”, „Осъдени души” и „Поручик Бенц”.

Още в последните години в университета той учи испански език и започва работа по първия си роман – “Поручик Бенц“, който вижда бял свят в края на 1938 г. Автор е на повече от 20 научноизследователски трудове и на редица разкази, пиеси и пътеписи.

Антивоенният му роман “Осъдени души“, повлиян изцяло от престоя на писателя в Испания, е преведен на сърбохърватски, унгарски и полски език, екранизиран е и му носи държавна награда. Най-известното му произведение – романът “Тютюн“ – се радва на цялостен превод на 18 езика, сред които немски, унгарски, испански, френски, японски, монголски и китайски, а части от него са преведени на английски, италиански, есперанто и арабски език.

Димитър Димов умира на 1 април 1966 г. на летището в Букурещ след среща на писателските съюзи на България и Румъния, където той получава масивен инсулт.

Във връзка с годишнината на Димов Националният литературен музей организира изложба, посветена на живота му. Откриването на “Димитър Димов в писма и спомени“ е на 27 юни от 11:30 часа в Национална библиотека “Св. св. Кирил и Методий“.

През май тази година в Градска художествена галерия “Борис Георгиев“ – Варна бе връчена и първата Европейска литературна награда за роман “Димитър Димов“, учредена под патронажа на кмета на Община Варна по повод 110 години от рождението на писателя. Приза получи французинът Жером Ферари за романа “Проповед за падането на Рим“, отличен и с “Гонкур“ през 2012 г.

Глупавият мъж е по-досаден от грозна жена.

Ако изпушиш три цигари, четвъртата ще ти се стори безвкусна. Ако прекараш две нощи в любов, третата ще те отегчи. А нейните цигари и нейната любов от десет години насам бяха едни и същи!

С инстинкта си на пламенно същество тя усещаше, че любовта е трагично и силно чувство, което човек трябваше да уважава дори у глупавите хора.

Нищо не е по-безпомощно тъпо и по-съобразително от любовта, … нищо не замъглява и прояснява разума ни с по-голяма сила от нея спрямо това дали мислите ни съвпадат, или противоречат на поривите й.

И затова се смееше така, защото всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света – лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко.

Този свят принадлежи на силните. Силният да стане по-силен, като унищожи слабия.

Това е златното правило в търговията!… Когато някой се дави, натисни главата му дълбоко, за да имаш един конкурент по-малко…

Дори най-честните съдии развързват очите на Темида, когато разглеждат дело за тридесет милиона.

Човек може да живее еднакво добре с десет или сто милиона зад гърба си. Защо притежателите им изпитват тоя безумен порив да прибавят още към тях?

И все по-ясно виждам, че нашият свят ще загине от алчността си.

Онова, що определя омразата към съперниците ни, не са постъпките на последните, а отношението на жената, която обичаме, към тях.

Ако ревността, изправена пред свършени факти, ни убива или кара да убиваме, съмнението е жесток и подъл мъчител, който изтезава отдалеч.

Дали я обичаше? Той си зададе въпроса ненадейно, но веднага си отговори с положително „не“. Твърдите и независими жени го дразнеха.

Нейната интелигентност я спасява от възможността да попадне в ръцете на кой да е глупав мъж. Това не и пречи обаче да тича бясно по най-просташки удоволствия.

Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование идва от вътрешния пламък на личността.

Доброто и злото са недействителни. Няма друга действителност освен тази, която човек си създаде сам.

Понякога шегуването е единственият начин да се утешим при безизходност.

Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си,но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ,че беше само сива, никому непотребна вещ.

Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя, докато разбере необяснимата сложност на нещата, хората и събитията…

Истинското щастие идва, когато душата почне да трепти в съзвучие с външния свят.

 

 

 

Avatar

About Златка Вълканова

View all posts by Златка Вълканова →