Николай Гяуров е като Александрийския фар – грандиозен и недостижим

„Николай Гяуров е като Александрийския фар – грандиозен и недостижим.” Тези силни думи за световноизвестния български бас изрича не по-малко прочутия испански тенор Пласидо Доминго. Сравнението между фара и оперния колос е знаменателно, защото Александрийският фар е едно от седемте чудеса на античния свят. Светлината, която излъчвал, се виждала на десетки километри навътре в морето. Така и Николай Гяуров осветява най-елитните оперни сцени. Неговият мощен и респектиращ глас донася на България световна слава и милиони верни почитатели от всички краища на земното кълбо.

Най-популярната американска чернокожа оперна певица Леонтин Прайс пък разкрива: „Обичам гласа на Гяуров, защото в него има нещо неизказано, нещо тайнствено, неразгадано.” От българина се възхищава и великият диригент Херберт фон Караян. „На ненадминатия крал Филип с благодарност и възхищение”, пише знаменитият австриец на гърба на снимка, която подарява на нашенеца през лятото на 1975 г. в Залцбург. Там маестрото е и режисьор на „Дон Карлос”. Десет години по-рано двамата работят за пръв път в „Борис Годунов”, а през 1968-а – в „Дон Жуан”. Легендарният австриец дирижира десетки представления с Николай Гяуров. „Той е може би съвършената представа за певеца актьор”, не пести суперлативи иначе сдържаният Караян.

„Ако певецът има сълзи в очите, те едва ли ще бъдат забелязани от публиката. Но ако сълзите са в гласа му, неизбежно ще преминат в гърлата на хората от залата”, изповядва се самият Гяуров. Музиката се превръща в смисъл на живота му. Дори когато е покосен от коварно заболяване и се бори с него в продължение на десетилетия, оперният майстор продължава да изнася спектакли, да репетира и да работи, без нито веднъж да се оплаче публично от лошото си здраве.

Музикалните критици и биографите му отбелязват, че природата го е дарила не само с огромен талант, но и с невероятен чар. Той притежава прекрасен и обемен бас, благороден и всяващ респект тембър. Той е исполин – има внушителна и атлетична фигура, красиво, изразително лице. Изключително образован и интелигентен, с широки интереси извън музиката, Николай Гяуров с право предизвиква респект по цял свят. Боготворят го в България, Русия, Италия, Австрия, Германия, Великобритания, Франция и САЩ… Той съчетава в себе си широката славянска душа със западния аристократизъм.

Николай Гяуров проплаква на 13 септември 1929 г. в село Лъджене, което днес е квартал на Велинград. Ражда се в семейството на Мариана и Георги Гяурови. Татко му работи като клисар и псалт в местната църква и синът му от бебе слуша православните песнопения. От съвсем малък бъдещият оперен гений проявява интерес към музиката. Постоянно свири на устната си хармоника, а по-късно овладява и свиренето на цигулка, пиано, кларнет и тромбон. Калява се със спорт. Родният му край, където според легендите се е родил тракиецът Орфей, оказва огромно влияние върху малкия Николай, смятан днес за преродения митичен певец. Момчето се наслаждава на величествените Родопи и се калява в прочутите в района минерални извори.

„Има три града, които ми харесват особено. Париж – с неповторимата си атмосфера, Рим – със старинните си паметници, Санкт Петербург – където всяка крачка е среща с изкуството. С дни мога да се разхождам из тях и да откривам нещо неоткрито, нещо ново за мен. Обичам Москва и Виена. И все пак – най-скъп ми е родният Велинград в сърцето на Родопите”, изповядва се Гяуров пред своя биограф Александър Абаджиев. „Ту рита парцалена топка с приятели от махалата, ту се къпе и лови риба в буйните води на Чепинска река, ту цялата компания тръгва на „поход” из околните планини за гъби, дренки, шипки, диви круши”, пише Абаджиев в книгата си „Николай Гяуров”.

Бъдещият музикант е ученик, когато избухва Втората световна война и за да събере пари за учебници, за гимназиалната такса и за ядене, Николай е принуден да работи първо при дървосекачите, а после и в дъскорезната фабрика, отбелязва неговият биограф. По време на казармата оперният колос пее и ръководи самодеен хор. Като войник му дават прякора Капитана, тъй като много харесвали изпълнението му на песента от Исак Дунаевски към популярния съветски филм от 1936 г. „Децата на капитан Грант”. На един фестивал на армейската самодейност пее соло в кантата, а шефът на журито, композиторът Петко Стайнов, му казва: „Ако учите, можете да направите световна кариера”.

Гяуров следва оперно пеене в Софийската консерватория при проф. Христо Бръмбаров, след което завършва Московската консерватория със златен медал. Знаменитата кариера на певеца бележи началото си през 1955 г. Тогава той печели престижния конкурс за оперни певци в Париж. Избран е за победител сред общо 147 претенденти от цял свят. Година по-късно Гяуров прави своя дебют на сцената на Софийската народна опера. Първата му роля е на Дон Базилио в „Севилският бръснар” на Росини. Няколко месеца по-късно заминава за Съветския съюз и продължава изявите си в прословутия Болшой театър. Остава там няколко сезона. Но талантът на Николай Гяуров надхвърля дори тази престижна и мечтана от много негови колеги дестинация.

В началото на 1960 г. прочутият бас става част от състава на представлението „Борис Годунов”, което се играе в миланската Ла Скала. В него участие вземат още двама български талантливи – Борис Христов (в главната роля) и Димитър Узунов. Тази постановка отваря много врати пред Николай Гяуров. Той е поканен да участва в още редица заглавия в програмата на Ла Скала и се превръща в постоянен водещ бас на сцената на театъра. А най-авторитетните опери в света се надпреварват да го канят – виенската Щатсопера, парижката Гранд опера, лондонската Ковънт Гардън, нюйоркската Метрополитън опера и много, много други.

Сред най-забележителните роли на Николай Гяуров са Мефистофел във „Фауст”, на Филип II в „Дон Карлос”, на Дон Жуан и на Борис Годунов в едноименните опери. Българинът е впечатляващ и като княз Ховански от операта „Хованщина”, като Дон Кихот и Мойсей от едноименните опери, като Да Силва от „Ернани” и Фиеско от „Симон Боканегра”, Банко от „Макбет”, Гремин от „Евгений Онегин”. Николай се превръща не само в един от най-прочутите в света български творци, но и в един от най-популярните световни оперни басове на следвоенната епоха. Имената на Борис Христов, Николай Гяуров и Никола Гюзелев са изписани със златни букви в световната оперна история.

Често се говори за „съперничеството” между Борис Христов и Николай Гяуров. И двамата с разлика от десетилетие триумфират по едни и същи световни сцени, в почти едни и същи оперни роли. Надарени са не само с изключителни гласове, но и с царствена осанка, притежават невероятен артистизъм и талант. Затова изследователят на операта и биограф на оперните колоси – Александър Абаджиев, споделя, че може би недоразуменията между Христов и Гяуров тръгват след доста непочтително отношение на Христов към учителя на по-младия му колега – Христо Бръмбаров. Някои изкуствоведи изтъкват пък професионалната ревност, неизменно съпътстваща триумфа на великите. Трети намесват и брата на Николай – Костадин (Кочо) Гяуров, бивш партизанин, шеф на БКП в Пловдив след 9 септември 1944 г., а по-късно кандидат-член на Политбюро, завършил политическата си кариера като посланик в азиатски и африкански страни.

Според мълвата той има пръст в това Тодор Живков да недолюбва Борис Христов и да харесва Николай Гяуров. Същевременно пък Гяуров е част от прословутата ловна дружинка на Първия и ходи на излети с първенците, където им разказва куп лакърдии и дори пее след всяко отстреляно животно. Оперният бас е запечатан на снимка с Тато и с ловец № 1 на НРБ Пенчо Кубадински. Гяуров е близък приятел с Кубадински и двамата често пробват мерника си из родните ловни стопанства. Според запознати, в един момент Гяуров се обидил на Тодор Живков, след като бившия Първи го накарал да имитира рева на мечка. „Нали си певец, попей като мечка”, избъзикал го в типичния си народняшко-дърварски стил Живков. Великият бас много се засегнал, въпреки че Бай Тошо усетил гафа и поне два пъти се извинил за нелепата шега.

Велинградчанинът работи дълго, упорито и педантично с велики диригенти като Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Жорж Претр, Зубин Мета, с изключително талантливи режисьори от ранга на Франко Дзефирели, Лукино Висконти, Сергей Любимов, Жан Пиер Понел, Питър Брук. Любимата му ария е серенадата на Мефистофел във „Фауст” на Шарл Гуно. Ролята, която най-много му допада също е на Мефистофел. „Може би защото в нея се чувствам най-уверен, най-свободен. А може би и защото именно тя първа ми донесе признанието на най-големите оперни сцени. Затова и „Фауст” бих пял винаги с най-голямо удоволствие”, споделя Гяуров пред Александър Абаджиев.

В Париж певецът получава Голямата награда „Орфей”, присъждана от Френската академия за оперни постижения. „Щастливи сме, че приза получава един потомък на Орфей”, казва шефът на журито. През ноември 1965-а нюйоркската Метрополитън кани именития българин да участва в последния им спектакъл в старата сграда и в първия концерт по повод откриването на новото здание. „На 36 години Гяуров безспорно е най-добрият бас, който пее днес“, гърми „тежката артилерия” – вестник „Тайм“.Славата на Гяуров не го подминава дори след смъртта му. И до днес неговите арии се слушат, а всяка година се продават хиляди дискове с брилянтните му изпълнения.

През 1956 г. Николай Гяуров се жени за обещаващата пианистка Златина Мишакова. Тя е носителка на златен медал като него от Петия световен младежки фестивал във Варшава през 1955 г. Музиканти твърдят, че Златина се е отказала от звездна солова кариера, за да бъде негова корепетиторка и партньор в концертните му участия. Преди да каже „да” на певеца, Златина е омъжена за Милчо Борисов – уважаван кларнетист и композитор, директор в операта от епохата на Руслан Райчев. Заради Гяуров обаче зарязва целия си досегашен живот – първия си мъж и бъдещата си блестяща кариера. И започва да работи само и единствено с него и за него, в името на световната му слава.

Семейната двойка е заедно две десетилетия – от 1955 до средата на 70-те години, макар че бракът им се пропуква още в средата на 60-те. Семейство Гяурови стават родители на двама наследници. Синът им Владимир Гяуров наследява любовта на баща си към музиката и става известен диригент. Дъщеря му Елена пък се отдава на актьорската професия, но и двамата остават завинаги дълбоко свързани с изкуството и театралната сцена. Тази страст се пренася и при внука на световноизвестния български бас – Мартин Гяуров, който е син на Владимир. Мартин отдава една година от живота си на обучение по оперно пеене, но се отказва от него и се посвещава на театъра. Завършва НАТФИЗ в класа на проф. Здравко Митков. Той беше една от звездите на Театър „София”, а от този театрален сезон е в трупата на Сатирата.

В началото на 60-те обаче великият бас среща италианската оперна певица Мирела Френи и не след дълго двамата усещат, че са създадени един за друг. „Случи се в Генуа, струва ми се през 1961-ва. Пеехме заедно във „Фауст”. Никола беше в Италия отскоро и все още не говореше добре езика. Репетирахме, а после се срещахме по коридорите в театъра. Заклевам се, че имах изключителен респект към него – като към личност и като към артист. Никога не съм си представяла, че можем да станем двойка. Макар че като приятели в този период се чувствахме отлично. Говорехме си, вибрирахме на една и съща честота. И така се срещахме дълго време”, споделя в свои интервюта Мирела Френи.

И така след много години двамата разбират, че могат да бъдат заедно не само като приятели. Италианското сопрано също оставя един „странен” по нейните думи брак зад гърба си – с хоровия диригент Леоне Маджера. Но привличането с Гяуров е много силно. То не е само между два таланта, а и между две личности с еднакви разбирания за живота. Любовта им се превръща в нещо изключително специално. Когато са разделени, се чуват по телефона по няколко пъти на ден – независимо дали са на 5, 500 или 5000 километра един от друг. За него тя е „жената-слънце”. Казват си заветното „да” през 1978 г.

„През цялото това време бяхме неразделни. Непрекъснато се държахме за ръка. Дори спяхме с вплетени пръсти”, разказва италианката. Тя дълго не може да повярва, че любимият й българин е пристигнал в рая без нея. „Между нас имаше изключителна хармония, бяхме невероятно близки. Голяма любов – но само наша. Никога не сме излизали в публичното пространство и не сме се рекламирали като звездна двойка”, изповяда се Френи.

Синът Владимир, който днес е известен диригент, има два паметни концерта с баща си. Първият, в който участва и Мирела Френи, е на 15 април 1984-а в Париж. Вторият – на заключителната гала на Дните на българската култура в Москва на 28 ноември същата година. Тогава той се изправя пред оркестъра на Болшой театър, в същата зала, където започва бляскавият път към върха на неговия баща. Гяуров-старши пее тогава с Гена Димитрова. Днес Владимир Гяуров живее и работи в Италия, но си идва често в България.

Николай Гяуров бил не само свръх надарен певец, но и изключителен мъж и невероятен чаровник. Легенди се разказват за джентълменското му отношение към жените, както и за това как дамите губели ума и дума, когато срещу тях се изправел оперният колос. В книгата си „Сто и един оперни куриози” журналистът и биограф на родните музиканти Марин Бончев разказва много любопитна случка с Гяуров.

В операта „Фауст” от Гуно в парижката Гранд опера режисьорът се стремял да подчертае фигурата на Мефистофел и затова облича Николай в трико, плътно прилепнало към тялото. Певецът наметнат с пелерината имал за задача не само да пее, но и да съблазнява със спортната си атлетична фигура. На премиерата в сцената на прочутото „Рондо” на Мефистофел той има акробатични номера, стъпил на голяма бъчва. Навярно бандажът, който притискал неговата мъжественост, от акробатичните номера се разместил и тя започнала да се очертава внушително под трикото.

Режисьорът, наблюдавайки реакцията на публиката, забелязал, че дамите не следят пеенето, устата на певеца, а погледът им е вторачен между краката му. Погледнал към сцената и тогава забелязал ярко очерталия се атрибут. След края на представлението казал на Гяуров: „Че си надарен, надарен си, ама такова чудо не се вижда на тази сцена. Жените си изплакнаха очите да те зяпат под пъпа”. Гяуров се разсмял и отвърнал: „А, бе, какво да направя – Бог ми е дал не само глас, ами и к*р”.

Марин Бончев разказва, че на следващото представление оперният ас си поставил цяло пакетче памук, за да скрие очертанията на своята мъжественост, но от тогава по всички оперни театри тръгва фолклорът за мъжката надареност на българина.

Николай Гяуров впечатлява с красотата си и няма жена от 17 до 90, която да не плакне очи по него, когато го види на живо. Пикантната клюка гласи, че Гяуров е разбил не едно и две женски сърца. По него в един период въздишала оперната прима Анна Томова-Синтова. Години наред влюбена в чаровния бас била и оперната певица Маргарита Лилова.

Актрисата Емилия Радева пък сама призна, че навремето, когато се засекли в хотел в провинцията, Гяуров й направил „неприлично предложение”, но тя, макар и трудно, успяла да се пребори с невероятния мъжкарски чар на именития велинградчанин. Навсякъде по света екзалтирани почитателки го чакат с огромни букети цветя. Когато играе тенис кортовете са пълни, за да видят форхенда и бекхенда на оперната знаменитост.

Николай Гяуров е истинска ренесаснова личност – вълнуват го десетки неща. Запален е по лова и тениса, снима с камера, обича да му гледат на карти и кафе, понякога даже самия той се опитва да врачува. Ходил при Ванга два пъти, но бил разочарован: „Ама тя е пълна мошеничка, бе”, смеел се оперната легенда.

Гяуров обаче най-редовно посещавал майката на Катето Евро – Данчето, особено популярна дама сред елита на София. Тя гледала на кафе, а прогнозите й били удивително точни. Всеки път, когато е в България, той я навестявал. Няколко пъти на кафе му гледал и биографа Марин Бончев, също известен със способностите си да наднича в бъдещето чрез утайката на кафето.

Хоби на Гяуров е и да лови риба, да шофира с висока скорост, да снима с камера и фотоапарат и да чете вечните стихове на Яворов. Пред своя биограф Александър Абаджиев се изповядва, че любимата му река е тази, в която има риба. А любимият му аромат е „както мирише, когато човек отиде край реката за риба – на вода, на влажна трева, на стари сенчести дървета.” Запален е и по автомобилостроенето и самолетостроенето и когато има възможност не пропуска да посещава автоизложения.

За над 2 милиона евро бе продадена луксозната къща на Николай Гяуров в полите на Витоша. Сделката, зад която стои анонимен наш бизнесмен, бе сключена в края на 2011 г. Оперният ас построи аристократичното имение с голяма любов и там прекара немалка част от живота си. След смъртта му роднините в България нямаше как да се грижат за дома и предпочетоха да го продадат.

Първоначално исканата цена бе над 4 милиона евро. Площта на къщата в „Бояна” е 960 кв. м, а дворът е 3,6 декара. В имението има и голям басейн, както и самостоятелна къща за персонала. Къщата на Гяуров е на три етажа с общо шест спални, като на първия има студио, хол с камина, трапезария. На второто ниво се намират спални, бани с джакузи и две тераси. На мансардата е холът с камина и кухненски бокс, кабинет и спалня.

Приживе музикалният гений изразявал желание домът да бъде ползван от млади български таланти, така както стана с къщите на Борис Христов в Рим и София. Вилата в „Бояна” бе използвана за декор на сериала „Фамилията”. В къщата, построена от УБО за Гяуров като любимец на Тодор Живков, се снимаха Стефан Данаилов и Ваня Цветкова.

Друг известен имот на Николай Гяуров е вилата му край Златни пясъци в местността Трифон Зарезан. През 70-те и 80-те години той обожава да прекарва летата край морето и да играе тенис и карти с приятели интелектуалци на кортовете на станцията на Международната организация на журналистите (МОЖ). Гостува и на Тодор Живков в резиденция „Евксиноград”, която се намира недалеч от вилата. Лятната къща на великия бас беше сред най-екзотичните къщи до Варна. Кацнала над самия красив плаж, оборудвана с всички екстри, дори с асансьор между дома и пясъчната ивица. Плажът под нея бе използван нелегално от нудисти по времето на соца. След като певецът се изнесе от България, държавата откупи имота, а след това прочутата вила попадна в частни ръце. При катастрофално свлачище преди няколко години обаче тя бе погълната, тъй като проблемният терен не беше укрепен.

„Големият триумф в края на живота му беше, че успя да си отиде, преди да е спрял да пее. Той много държеше на това, защото за него спирането на пеенето е краят на живота. Пеенето беше синоним на живот. Казваше: „Това е моят живот, спра ли да пея, моят живот свършва.” Той успя да си отиде 3-4 месеца след последните си спектакли”, сподели синът на Николай Гяуров – Владимир.

Великият Гяуров издъхва на 2 юни 2004 г. в Модена, където живее със съпругата си Мирела Френи. Само най-близките хора на световния бас знаят, че той десетилетия е страдал от рак на кръвта. Известният журналист и автор на серия биографични книги за наши оперни звезди Александър Абаджиев разказва: „Николай никога не е коментирал тежкото си заболяване от левкемия. Държеше се мъжки. Никога не съм го виждал вкиснат. Той като натоварване и слава изживя няколко живота. Първия път, като му преливаха кръв през 1967-а, буквално ме изстреляха от държавното ръководство за Виена. От улицата ме взеха, за да ме пратят да видя какво е положението.

Лично Тодор Живков беше проявил интерес. Все пак брат му беше Костадин Гяуров, първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, кандидат-член на Политбюро – много висок ранг по онова време. Като пристигнах в болницата, първото кръвопреливане беше извършено. Видях го отслабнал. Николай ми се зарадва. Каза: „Оправям се, по-добре съм!” Следващата криза преживя през 1986-а. Болестта вече беше много напреднала. Точно трябваше да излезе моята биографична книга за него на 5 езика, работехме на вилата му в Бояна. В един момент халатът му се разтвори и видях, че кракът му е станал колкото ръката. Много се притесних, сърцето ми се сви… Третата криза през 2004 г. вече не можа да преживее. Беше си отишъл точно в 12 часа по обяд, когато в България свирят сирени.”

Талантът си отива след усложнения на бронхопневмония. Според биографа му Марин Бончев оперният гений е жертва на лекарска грешка. Опелото е на 6 юни 2004 г. в катедралата на Модена. Великият българин е кремиран и урната с праха му е положена в монументалната част на гробището „Сан Каталдо” в италианския град. На 13 септември 2004 г. синът му Владимир Гяуров дирижира в София Вердиевия „Реквием” в памет на баща си, който на този ден би навършил 75 години.

 

Автор: Марина Чертова

 

 

One Comment on “Николай Гяуров е като Александрийския фар – грандиозен и недостижим”

Comments are closed.