Созопол – вечният любовник

Идвал си много пъти, но всеки път е различен. Познаваш го, защото имате стара обща история. Първа стъпка и знаеш, че вече си принадлежите. Винаги те очаква – слънчев, топъл, галещ. Знае, че отсъствието ти е било за кратко и пак ще се върнеш, защото отдавна вече си негова. Чака те почтено и с искрено примирение – достолепен, горд и омайващ.

Прашните калдъръмени улици са скрили тайните ти от минали посещения. Прозорците отразяват душата ти. Всяка една от тях е изкачване към себе си и спускане към забравеното ти аз. Всеки жест на слънцето е опит за изгаряне на миналото. Разкривените къщи са уморени от смеха на старци, щракането на ключове и олющените номера на вратите. Очите са заплеснати в смокини, разтичащи се по море от чужди души.

Морето – вечният любовник, а ти – вечният удавник. Твърде много вода в очите, а веднъж някой ти каза, че водата е на лошо, а още повече, ако е близо до морето. Созопол е стара история и нова любов на моряка, загубил своята любима. Созопол е на всички и ничий най-вече. А ти винаги обичаш да си за всички, но всъщност за никого да не ставаш.

Без пристанище да изтечеш по заливите съвсем ненавременно – като наводнение. Точно и затова с него мълчаливо се разбирате и не ви трябва договор, за да се обичате. В Созопол няма обич и няма празнини. Винаги прощава и потапя в хладна сол всяка една твоя изповед. Тук “небето се съблича с безмилостно спокойствие”, тук “морето не е измислица и щастието съществува”, тук “водата изоставена си спомня за някого”, по Фотев.

И има ли случайности? Да откриеш, че всеки местен вече те познава. Да разбереш хилядолетното минало от една скрита прашна книга в една скрита антикварница. Да срещнеш някого още милион пъти и да узнаеш наистина светът колко е малък. Да чуеш миналото и неизтритите спомени на една жена, да се докоснеш до семейните фотографии и да осъзнаеш, че и созополското сърце понякога го е смразявала зима.

Да видиш как малките стари къщи дишат с пулса на сезонни обитатели и виждат векове история през никога неостаряващи очи. Казват за София, че расте, но никога не старее. Созопол е точно обратното – колкото повече старее, толкова повече се подмладява.

Поети и моряци го възпяват. Голямото събитие в живота ми – забравено и скрито удоволствие. В ръцете ми се разсипва нощта, а блясъкът на луната ми се усмихва стъклено в стаята. Все си мисля, че жестоката ни нужда – да обичаме, всъщност е чувство към морето ни – най-бездънното и най-синьото. Но е толкова трудно да обичаме до края себе си. Една усмивка на морето може да ни продължи. Невъзможно е.

“Ще спра, за да живея аз –

сълза съм аз

от скулите ти – тръгнала към устните”

– Фотев

 

Созопол те прави и чужд, и свой. Приютява спомените ти за зимата. Чуваш ли как слънцето прави малка обиколка на сърцето ти? Всяка вълна се разбива на неговия бряг и всеки опит да го удави е безуспешен. И не – не познавате истинското лице на Созопол. И не – не защото не сте го посещавали. А защото не знаете как да го обичате, когато е самотен, когато сърцето му е голо и е най-уязвим. Защото го забравяте с последната крачка към изхода му, а да се обича ранимо море, не е работа за всеки. Само за този, когото той е избрал да го разчете.

Понякога залезът в Созопол закъснява. Понякога скритото щастие се разбива в скалите. Скъсаният нерв на сърцето е охлузено сбогом, с което със Созопол се разделяме по взаимно съгласие. Но не завинаги – защото един лъч на слънцето разсича ъгълчето на душата ми и тя цялата се разтича във водите му.

 

Автор: Десислава Славова

2 Comments on “Созопол – вечният любовник”

Comments are closed.