Анатолий Станкулов: Римската империя се разпада безславно
Текст и снимки: Анжела Димчева
Всяка кръгла годишнина е своеобразна граница, зареждаща личността с носталгични пориви и желание за публична равносметка. Но не всеки умее да отправи ироничен поглед към себе си, да се види през очите на познати и непознати, да измести времето и да пародира библейски и митологични понятия в ракурса на днешния ирационален свят, където ценностите смениха своето място. Точно в ролята на такъв герой се проявява в юбилейната си изложба Анатолий Станкулов.
Заглавието „70 години Тенецът в мен“ предизвиква учудване, но и говори за вплитане на устойчиви понятия от литературата, защото познавачите веднага се досещат, че това е добрият, работлив дух тенец, който се явява във фолклора и в книгите на Радичков.
Вернисажът се състоя на 13 октомври 2026 г. в изисканото арт пространство на Музей-галерия „Анел“ – София, а гостите бяха посрещани от собственика Ангел Симеонов – поет, бизнесмен, колекционер. В експозицията са включени 52 живописни творби от различни периоди.
Специално за в. „Труд нюз“ Анатолий Станкулов сподели: „Аз помъдрях и разбрах, че изкуството е самотно занимание и в него няма никакъв смисъл, ако не бъде споделено с хората. Пенсионирах се и си прегледах архива: от 1977 г. работя по вестниците и съм нарисувал над 10 000 карикатури. Голямото ми разочарование е, че нито един проблем оттогава досега не е решен – нищо не се променя в този свят, тъпчем на едно и също място – като психология, бит, социални проблеми. Тогава като карикатурист разработвах стотици теми. И въпреки влизането ни в ЕС нито един проблем не е решен. И си казах: аз съм положил напълно безсмислен труд. Затова през последните 20 години съм се отдал на живописта, мои творби са били изложени в Рим, Виена, Ню Йорк, Вашингтон, Париж, Пекин, Белград, дори и в Корея, Япония, Уругвай… Но какво от това?! Не съм спирал да рисувам…
А днес се учудвам от характера на студентите в НХА. Те нямат хъс, просто се опитват да станат занаятчии. Художник е този, който не може да заспи, ако не е нарисувал нещо през деня. Живописта за мене винаги е била мисия, аз не мога да живея без изкуството. През последните години експериментирам с абстрактно изкуство – особено по време на пленерите в комплекс „Русалка“ – това е моментна игра, която ми доставя удоволствие. В експозицията са включени и творби от цикъла „Витражи“ – взаимствал съм го от иконите: в центъра е светецът, а около него – сцени от житието… Ако искаме да имаме просперираща държава, трябва да се откажем от представителната демокрация, а да преминем към пряка демокрация. Предстои нов разпад на Римската империя. Навремето тя се е разпаднала от олигофрения и разврат. Какво сега ще измисли ЕС, за да не се разпадне… И какво ще следва след това?“.
Пред публиката изкуствоведката Моника Тошева очерта спецификата в стила на автора, ироничния пласт и скритите послания, които зрителят ще долови: „Има художници, които пресъздават света такъв, какъвто го виждат. И други, които ни разкриват онова, което светът премълчава. Анатолий Станкулов принадлежи към вторите. Неговото изкуство не търси сходство с действителността, а прониква отвъд нейната видима повърхност – там, където човешката природа остава противоречива, уязвима, иронична и безкрайно любопитна.
В основата на творчеството му стои свободата. Не онази, която отхвърля правилата заради самото отрицание, а по-дълбоката, вътрешна свобода да виждаш различно, да се съмняваш в очевидното и да съхраниш способността си за удивление. Станкулов не се стреми да обясни човека. Той го приема в неговата сложност – едновременно разумен и нелогичен, самотен и търсещ близост, смешен в своите слабости и достоен в несъвършенството си.
В този художествен свят иронията никога не е самоцел. Тя е форма на познание, деликатен начин да бъде изречена истина, която иначе би прозвучала твърде сурово. Неговият поглед е едновременно проницателен и съпричастен. Тъкмо в това равновесие между усмивката и тъгата, между фантазията и прозрението се открива особената психологическа сила на неговото изкуство.
А Тенецът може да бъде разбран като онова неспокойно присъствие в човека, което не му позволява да се примири с окончателните отговори. Като вътрешен глас, който продължава да задава въпроси, да преобръща представите и да търси смисъл дори там, където разумът вижда единствено абсурд“.
