Книгата на Мария Турчаниноф е големият хит в жанра
от финландката Мария Турчаниноф (изд. Изида) е изключителен фентъзи роман, който сякаш ни връща в приказките от „Хиляда и една нощ“, но притежава и мощен съвременен феминистки заряд, който го превръща в Библия на феминизма. Вече е хит в много страни, а в Полша жените излизат с книгата в ръце на демонстрации срещу решение на правителството за забрана на абортите, което има връзка с една от главните теми в романа, пресъздадена по изключително незабравим и разтърсващ начин. Така книгата заживява свой живот и надскача създаваното досега в този жанр. Като се добави и това, че е невероятно четивна, напрегната и увлекателна, това е един безспорен хит, който ще бъде оценен от всеки читател, независимо от жанровите му предпочитания.
Кабира е най-голямата дъщеря на богат велможа и пазителка на чудотворен извор, властващ над живота и смъртта. Искан, син на везира, е красив, но егоцентричен млад мъж, готов на всичко, за да получи това, което иска. И той може да го получи чрез извора. Затова скроява жесток план, за да го заграби. От много поколения насам най-голямата дъщеря използва, пази и се грижи за извора. Искан убива семейството на Кабира, жени се за нея, за да заграби извора и я изолира от света. Ако заченатите от него деца са момичета, той ги убива.
Трите момчета, които Кабира ражда, веднага са отделени от нея и отгледани от майка му. Искан иска да ги превърне във военачалници, които да превзема съседните земи. Така с помощта на силите, които му дава изворът, той покорява на волята си земи и народи, от които взима за харема си робини и наложници. Сред тях има жени, надарени със способности и познания, от които също иска да се възползва. Такива са познаващата билките и енергиите на земята Гарай, тъкачката на сънища Орсеола, която прозира стремежите и делата на Искан, речната жена воин Сулани…
Кабира тайно ражда дъщеря, която отглежда сама и я представя на Искан като син. Тя става любимец на баща си, особено когато тримата му синове умират във военен поход.
Кабира и други жени от харема на Искан трябва да преодолеят недоверието си една към друга и да обединят силите си, за да му се противопоставят. Защото считат, че не е редно да злоупотребяваш по този начин със силата на земята, да властваш своеволно върху живота и смъртта, да премахнеш момичетата от цял един род и семейство, сякаш не струват нищо, да поквариш и извратиш това, което би трябвало да се използва за добро…
Романът е сюжетно самостоятелна книга от идейната трилогия „Хрониките на Червеното абатство“, една от най-забележителните в Скандинавския север, спечелила много награди и читатели, преведена на 28 езика. Ако познатата и у нас „Мареси“ от същата поредица (двете книги не са свързани) е заявка за свеж полъх в жанра, „Наондел“ оставя у читателя усещането, че има досег с литературен шедьовър.
Мария Турчаниноф
Наондел
Роман
Финландски
Изд. Изида
ISBN 978-619-235-124-3
448 стр., 20 лв.
ОТКЪС ОТ РОМАНА
Гарай
Другите робини в нощния лагер в Харера ми дадоха един съвет: „Ако крещиш и го дращиш, само ще влошиш положението си. Преструвай се, че ти доставя наслада, и ще му станеш любимка. Тогава може да получиш специални привилегии. Това е най-доброто, на което такива като нас могат да се надяват“.
Аз се надявах на нещо по-добро. Но последвах съвета им. Вече ми беше от полза.
Разбира се, че бях уплашена. Страхувах се, откакто ме заловиха. Не смеех да окажа никаква съпротива. Не го направих и когато мъжете дойдоха посред нощ, за да похитят мен и сестрите ми, докато спяхме. Сигурно ни бяха дебнали дълго време. Нападнаха ни, когато се отделихме от клана за няколко дни, за да събираме лечебни билки на юг от пустинята Мейрем. Никой заселник не смее да стъпи в пустинята. Там щяхме да бъдем в безопасност. Но не предполагахме, че ни дебне някаква опасност, и не бяхме нащрек. Все още се проклинам. Трябваше да бъда по-бдителна.
Мъжете се страхуваха от нас. Те вярваха, че сме могъщи жрици, които биха могли да ги убият с една-единствена думичка. Те са от ония хора, които се страхуват от всичко, което не разбират. Затова запушиха устите ни и завързаха ръцете ни. Бързо ни поведоха на юг, непрестанно на юг, често под булото на нощта. Търговията с роби е незаконна в северните земи. В едно село бяхме продадени на южни търговци на роби с дълги коси и големи бради. Пристигнахме на едно място – чух, че го наричат Харера, – едно ужасно място, зловонно и нечисто. Разделиха ме от сестрите ми. Не плакахме. Не ни бяха останали сълзи.
На пазара за роби бях завързана здраво за един кол на платформа до още няколко млади жени. Всички идвахме от различни земи, което си личеше от разнородния цвят на кожата и косите ни. Аз бях единствената с бяла коса и сиви очи. Мъжете около платформата разговаряха помежду си и сочеха към мен. От жестовете и погледите им разбрах, че съм ценна: най-добрата им стока.
Търгът започна. Оставиха ме за самия край. Искаха всички очи да са насочени към мен. В Харера слънцето беше безжалостно – никога не бях изпитвала подобна горещина. Устните ми бяха сухи и напукани. Фустата прилепваше към тялото ми заради неспирно леещата се пот.
Един мъж се приближи до платформата. Беше облечен в синьо и бяло. Висок и слаб, но с широки рамене и гъста тъмна коса. Устните му бяха много червени. Той беше единственият, който ме гледаше в очите. Наблюдаваше ме дълго време. След това извика един от търговците на роби.
– Така ли се грижиш за съкровищата си? Опустошаваш красотата й с това проклето слънце. – Извади кесията си. – Кажи цената й. Ще я заплатя. – Когато мъжете запелтечиха нещо за търга, той изсумтя нетърпеливо. – Наредих ти да кажеш цената, за да мога да скрия собствеността си от палещото слънце, преди да се повреди.
Той напълни ръцете си със сребро и злато – толкова много, колкото не съм предполагала, че съществува на този свят. Това беше цената ми. Ето колко ценна бях. След това раздаде заповеди и един мъж се качи бързо на платформата и разкъса въжето, което ме придържаше към кола. Паднах на колене. Красивият мъж ми подаде глинена кана със студена вода. Не ми стигаха силите да я повдигна към устата си, затова той я придържаше към устните ми, докато отпивах. После лично ме отведе от пазара. Заведе ме под един сенник. В някаква конюшня. Остави ме да почивам там и да пия вода. Някакъв човек донесе мехлем за изгорената ми кожа. На следващия ден той дойде да ме види.
– Вече изглеждаш много по-добре. Сега трябва да разбера дали съм направил добро вложение. – Той развърза панталоните си. Веднага разтворих крака.
Внимаваше да не ме нарани и си спомних съвета на другите робини. И преди бях спала с мъже – от клана, които се грижеха да ми доставят толкова удоволствие, колкото и на самите себе си. Този мъж не постъпи като тях. А и защо да го прави? Аз не му бях равна: той ме притежаваше. Не продължи дълго. След това изглеждаше много доволен.
– Жена, която си знае мястото, която не се съпротивлява и не гримасничи безмълвно от отвращение. Освен това най-красивата жена, която някога съм виждал. Ти ще бъдеш истинска сензация в Ареко. Да, трябва да призная, че съм направил добро вложение. – Той се избърса на подгъва на фустата ми. – Бих те оставил да се изкъпеш, но трябва да напуснем това място. Тук сключих доста спогодби и е най-добре да не се задържаме.
– Да, господарю – беше единственият ми отговор. Аз, Гарай от скитащия народ, го нарекох „господарю“. Ние, които не служим на никакъв господар. Ние се подчиняваме само на земята и нейните заповеди. И така бродим и почитаме свещените си места, и се държим настрана от заселниците. Онези, които не могат без монетите и къщите си, без господарите и законите си. Човешките закони не важат за нас. Енергийните линии в земята, нейните вени, ни водят в правилната посока при пътуванията ни. Земята ни дарява с необходимата храна и подслон. Със себе си носим и нашата история, предавана чрез приказки и митове. Хитростта опазва духовете и телата ни и ни упътва през бурята. Но сега се появява едно ново „аз“. И тази нова същност, тази нова Гарай има господар, пред когото се прекланя, за когото разтваря краката си и на когото се подчинява във всичко.
Същия ден напуснахме Харера. Бях сложена най-отзад на кервана, върху товарно муле, заедно с другите покупки на господаря ми. Той ми беше донесъл шалове и качулки, които да ме опазят от горещото слънце, имах предостатъчно вода за пиене и сутрин и вечер, когато спирахме за почивка, ми даваха храна. Спях с господаря си в личната му шатра. Той никога не ме завързваше – но и къде ли бих могла да избягам в тази необятна пустиня? Щях да съм мъртва още преди да се изгубя от погледа им.
Сега сме в Ареко, столицата на областта Ренка, земята на господаря ми. Пристигнахме вчера вечерта след дълго пътуване, продължило много луни. Изкъпах се и бях отпратена в малка стаичка в резиденцията на господаря ми. Той ми каза, че възнамерява да остане тук само докато приключи строежът на новия му дворец в Охадин. Тогава ще премести суверенния принц и целия владетелски двор в Охадин. Принцът не подозира нищо за това. Утре господарят ми възнамерява да ме представи пред всички, за да ми се възхищават и да благоговеят пред мен. В стаята ми бяха донесени нови дрехи, странни одежди от коприна с ярко оцветена бродерия. Декоративни гребени, които да придържат нагоре косата ми, гривни за ръцете и пръстите ми – красиви предмети, които да покажат високата ми стойност. Всички в този дворец са обсебени от предметите. В клана имахме само това, от което се нуждаехме – и то можеше да бъде носено на гърба ни. Ножове, въже, билки, кремък, храна. Пръстенът може ли да те топли нощно време? Можеш ли да ядеш декоративен гребен? Бродираният елек може ли да излекува гноясала рана?
Бях откраднала хартия и принадлежности за писане от покупките на господаря ми. Майка познава буквите и изкуството на писането. Това беше едно от нещата, които ме научи, докато ме обучаваше да стана нейна приемница и лечителка на клана. Не ми се удаваше често да се упражнявам. Нямаше кой знае каква причина да записвам нещо. Цялото познание на майка се съхранява в главата й – като семена в шушулка. Когато нещо пробудеше любопитството ми, тя просто изваждаше необходимата информация от паметта си и отговаряше на въпросите ми. Тогава за какво би ми потрябвало писането? Но тя ме обучи да пиша просто защото това беше едно от уменията, които бе придобила, и искаше да науча всичко, което знаеше.
***
Днес се запознах със съпругата на господаря ми. Много хора ме оглеждаха, включително и самият суверенен принц. Синовете му имаха жадни и хищни очи. Но единственият човек, с когото се запознах, единственият човек, който ми проговори, беше съпругата на господаря ми. Тя дойде в малката ми стая, след като господарят ми ме беше представил. Беше висока и тромава, лишена от каквато и да било мекота и обаяние. Беше бременна – мисля, че бе в напреднала бременност. Изглеждаше стара, много по-стара от господаря ми. Сигурно криеше някаква голяма тайна, която й бе помогнала да оплете в мрежите си такъв мъж. Може би баща й беше много богат.
Паднах на колене на пода и се поклоних ниско. Тази нова Гарай, тази слаба и покорна девойка, тя знае какво да прави. Знае кой държи властта, на кого да се покланя и колко ниско. Тя изненадва дори и себе си с това знание. Откъде идва то? Но поклонът на Гарай не достави удоволствие на съпругата. Тя закрачи към мен и отскубна гребените от косата ми.
– Ти си робиня – изсъска тя. – Само законна съпруга може да носи седем гребена в косата си. За теб ще стигне и един.
В този момент осъзнах мястото си: най-долното; по-ниско и от най-ниските; все пак бях продадена като робиня. Останах коленичила, докато тя оправяше косата ми. Мълчанието и смирението ми сякаш я успокоиха. Щом привърши с косата ми, пристъпи назад.
– Изправи се. – Подчиних й се. Тя ме огледа внимателно, завъртя ме с груба ръка. – Мога да видя какво го е привлякло. Цветът на косата и очите ти е наистина необичаен. Но дрехите ти са отвратителни. Жълтият цвят заглушава блясъка на косата ти. Трябва да носиш бледосиньо. Може би със сребърна бродерия, за да изпъква блясъкът на косата и кожата ти.
Не казах, че господарят ми е подарил тези дрехи. Само кимнах.
Тя въздъхна.
– Ако достатъчно добре задоволяваш Искан, той няма да се доближава до леглото ми. Предполагам, че трябва да гледам на това като на благословия.
Внезапно изражението й се смекчи и видях, че не е толкова стара, колкото ми се беше сторило първоначално. Всъщност беше само с няколко години по-голяма от мен. Посочих надутия й корем.
– Първото ли ти е?
Суровото й изражение се завърна.
– Не. Това ще бъде третият ми син.
Тя изхвърча от стаята, без да каже нищо повече. По-късно през деня няколко слуги дойдоха с красиви копринени елеци в бледосиньо, със сребърни шевове и перлена бродерия. Те тежаха повече от целия ми вързоп в клана. Новата Гарай всяка сутрин се облича в тези непрактични дрехи. Тя вдига косата си с декоративен гребен. Покрива белезите си под дълги ръкави и тежки сребърни гривни. Пиша, за да не забравя, и крия тези страници под разхлабена каменна плоча на пода в стаята ми. Това са нещата, които трябва да запомня:
По кожата на истинската Гарай са издълбани символи. Три белега от кръвни приношения. Два за направени обещания. Един за победен враг. Новата Гарай никога няма да замести воина, мъдростта, жизнената сила.
***
Господарят ми е в Охадин, за да наблюдава работата по новия си дворец. Много от това, което купи по време на пътуването си до Харера, беше строителен материал. Преди да замине, той ми разказа, че строителството продължавало вече три години. Ние лежахме в леглото му – онова, в което винаги ме вика, когато има нужда от услугите ми. Стаята му е особена, със скъпи килими на пода, големи полирани глинени изделия, картини, нарисувани върху големи пана, покриващи целите стени, и повече сребърни лампи, отколкото мога да преброя. Не разбирам защо се нуждае от толкова много сребро, злато и картини. Покрив, който да ги защитава от дъжда и студа – разбирам защо заселниците искат това. Те не са тъй издръжливи като нас, скитниците. Но каква е ползата от всичко останало? Наистина ли им трябва нещо повече от един прозорец, разкриващ пред човешкия взор небето, вятъра и слънцето.
И сякаш прочитайки мислите ми, господарят ми махна с презрителен жест към цялата тази пошлост. Той ми обясни, че новият дворец ще бъде съвсем различен. Величествен. Изпратил е цял флот от търговци да съберат дървесина от Терасу, островното царство на юг, чиято по-голяма част е заета от необятна джунгла, и армия от работници в мраморните кариери на север. Най-добрите архитекти, каменоделци и дърводелци на Ареко вече работят по този строеж.
– Моят дворец ще бъде центърът на света – каза той и сключи ръце зад главата си.
Реших, че се шегува. Светът има само един център: бездънното Семайско море, пъпа на света, който е бил свързан чрез пъпна връв с тялото на Богинята, преди тя да роди земята в потоп от кръв и солена вода. Мислех, че няма човек, който да не знае това. Исках да го поправя, но новата Гарай ме накара да замълча. Леко прокарах пръсти по белезите от вътрешната страна на китката ми и не казах нищо.
– Още три години до завършването му. Въпреки че се надявам още преди това да мога да преместя целия владетелски двор там.
– Целият двор ли, господарю?
– Да, моя красива дивачке. – Той се усмихна доволно. – Здравето на суверенния принц се влошава. Давам му подсилващо питие от много специален извор, намиращ се в Охадин. Помага му… от време на време. – Изкикоти се, сякаш се забавляваше от тайна, позната само на него. – Но му обясних, че ще му е от огромна полза да живее по-близо до извора. Разбира се, мнозина ще получат достъп до силите на извора, но обясних на принца, че това е привилегия само на монарха. – Обърна се на една страна, за да е с лице към мен. Бледата светлина караше кожата му да трепти. Той не е мускулест като мъжете от клана ни. По-скоро е силен и гладък като кавол, голямата котка, която обитава планините около пустинята Мейрем. Протегна ръка и погали гърдите ми.
– Мнозина ми завиждат. Така е, откакто съм се родил. Майка ми знаеше от самото начало, че съм специален – избран. Предопределен за велики неща. И сега доказвам, че е била права. Тя вижда същото в синовете ми Корин и Енон. Разширявам владенията си, които те ще ми помогнат да управлявам. Корин е само на четири години, но вече се е научил да язди, да стреля с лък и владее до съвършенство калиграфията.
– Господарят има ли дъщери?
Рядко задавам въпроси. И бездруго господарят ми обича да говори. Но бях любопитна. Съпругата му има лицето и тялото на жена, която е раждала много пъти.
– Дъщери! За какво са ми? Единственото, което правят, е да носят разходи – напразно харчене на пари за образованието и зестрата им. Не, аз ще имам само синове. Много. Видях го.
Новата Гарай ми забрани да говоря. Тя преглътна всички думи, които се надигаха в устата ми.
За известно време той се унесе в мислите си, като ръката му продължаваше да гали гърдите ми.
– Суверенният принц също признава интелигентността на плановете ми. Той ми даде достъп до запасите си от злато, но парите вече започват да намаляват. Мислех го за по-богат човек. Но разбира се, има начини запасите да се попълнят. Повишаване на данъците. Война и военна плячка. И ще се погрижа съседните градове да разберат, че е в техен интерес да подкрепят финансово Ареко. Иначе… – Той се прозя. – Все още не съм решил кой е най-добрият път на действие. Но когато настъпи правилният момент, славата на двореца в Охадин ще се разнесе из всички познати земи. – Надигна се. – Ела при мен. Само още веднъж и ще поспя преди пътуването си.
Лежах неподвижно и издавах звуците, които му харесват, и въпреки че вторият път винаги трае по-дълго, той скоро се търкулна настрани и веднага заспа. Лежах неподвижно, докато той не захърка дълбоко, после станах тихо и се промъкнах през коридора към стаята си. На господаря ми не му се нрави да ме заварва в леглото си, когато се събуди. Сега седя и пиша това на светлината на лампата, защото имам нужда да излея всичко онова, което новата Гарай ме възпря да кажа. Дъщерите имат толкова висока стойност! За майка ми и четирите й дъщери бяха безценни. Тя знаеше, че всяка от нас е благословия. Майка казваше, че някога, много отдавна, имало много лечителки и че целият свят следвал пътищата, по които вървял скитащият народ. Че всички знаели, че земята е родена от утробата на Богинята. Но сега ние, които знаем истината, сме подложени на постоянно преследване. Въпреки че имаме познание, билки и лекове, които могат да помогнат на хората, трябва да пазим в тайна вярата и ритуалите си.
Но майка ме запозна с поверията ни. Вече ми беше споделила най-дълбоките тайни на познанието ни, преди да ме похитят и продадат. Беше разкрила тези свещени тайни на мен и на сестрите ми. Чудя се къде ли са сега. Чудя се дали ще ги видя отново в този живот. Не вярвам, че ще ми се удаде такава възможност. Въпреки че може би и те си мислят същото за мен точно в този миг, точно тази вечер.
