НАГРАДА „ФЕНИКС“ и ЮБИЛЕЕН ПОЩЕНСКИ ПЛИК за 75-ГОДИШНИНАТА на ДЪРЖАВНА ОПЕРА ВАРНА

В началото на април 2023 Държавна опера Варна закръгля 75-годишния си юбилей с връчването на своята награда „Феникс“ на творци със заслуги за развитието на оперния театър.

На 8 април, преди Симфоничния концерт от XXII Великденски музикален фестивал, под палката на Постоянния гост-диригент Павел Балев, със солист Албена Данаилова – концертмайстор на Виенската филхармония, Даниела Димова – директор на Театрално-музикален продуцентски център Варна, ще връчи наградите „Феникс“ – статуетка и грамота, на 7 именити творци, свързали артистичната си биография с Варненската опера. Статуетката “Феникс” е изработена по проект на арх. Христо Топчиев от НПО “Варна Дизайн Форум”.

В поредицата от празнични събития излиза и двуезичен Юбилеен пощенски плик „75 години Опера Варна“ в лимитирана серия от 150 броя, с автор изтъкнатия филателист Борис Калинков. Върху плика са отпечатани афишът на първата постановка, операта „Продадена невеста“ от Б. Сметана и антикварна пощенска марка с основателя на Варненската опера Петър Райчев – първия световноизвестен български тенор, в ролята на Каварадоси от „Тоска“ на Пучини. Кръгъл печат посочва датата 07.09.1947 г., когато с премиерата на „Продадена невеста“ започва летоброенето на Варненската опера и 07.09.2022 г., когато се изпълва 75-годишния юбилей.

Богатата юбилейна програма, която започна още в началото на 2022 г. с учредяване на Инициативен комитет, включваше разнообразни прояви, които съпътстваха спектаклите през целия сезон. Във фоайето на първи балкон може да се разгледа документалната изложба с автор Виолета Тончева и дизайнер Славяна Иванова, която в 15 винилни пана проследява с текст и снимки постиженията на оперния театър. Наред с експонираната в ГХГ ретроспективна изложба – сценография, живопис и костюми на дългогодишната художничка на оперния театър Лора Маринова и Димитър Борисов от Художественото ателие, внимание привлече и костюмографската изложба в операта. В театралната зала бяха обособени Почетни кресла, брандирани с имената на Петър Райчев, Руслан Райчев, Йорданка Тенчева, Лиляна Анастасова, Борислав Иванов, Кузман Попов и други творци с принос за израстването на Варненската опера. Знак на почит към основоположника е и бюст-паметникът на Петър Райчев, дело на скулптора Явор Пенев, който посреща зрителите на Сцена Ротонда.

Книгата с интервюта „Пристрастно. Операта на Варна“ от Виолета Тончева, изд. ФИЛ, 2022, също е посветена на 75-годишния юбилей. Изложбата астрофотография „Виж звездите“ на прочутия тенор Емил Иванов, който е бил и солист на Варненската опера, пренесе юбилейното настроение от 2022 в 2023 г. До края на годината се очаква да бъде публикуван и Юбилейният летопис с автор видния историк Станка Димитрова.

Следващото важно събитие предстои в края на този месец. На 28 април, в рамките на Великденския музикален фестивал, Варненската опера ще покани своите почитатели на премиера на книгата „Дневникът на Влади Анастасов“ с подзаглавие „Размисли за човечността, политиката, обществото и личностите в моя живот“. Съставител е Антония Маркова, дъщеря на знаковия за Варненската опера диригент Влади Анастасов (1928-2005), който посвещава творческия си път от 1954 до 1985 г. на оперния театър в морския град.

 

Албена Данаилова

АЛБЕНА ДАНИЛОВА: КЛАСИЧЕСКА МУЗИКА ПО СЪКРАТЕНИ ФОРМУЛИ Е ОБЕДНЯВАНЕ НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ

АЛБЕНА ДАНАИЛОВА, концертмайстор на Виенската филхармония пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА и МИЛА ЕДРЕВА за първата си среща във Варна с Концерта за цигулка и оркестър на Панчо Владигеров; обиграният диригентски жест на Павел Балев; удобно написаната солова партия; типичните „панчови модулации“; класическата музика по съкратени формули като обедняване на човешкия дух; камерните формации като реклама; поуката от ковид пандемията за незаменимото живо преживяване; уеднаквяването, дигитализацията и изкуственият интелект срещу вертикала на изкуството; новото произведение като ново начало и нов път, който трябва да се извърви.

– Чудесно е, че след като Албена Данаилова свири със Софийската филхармония, Оркестъра на БНР и на Радио Класик ФМ, сега я посрещаме за пръв път във Варна за симфоничен концерт с Оркестъра на Държавна опера Варна и маестро Павел Балев. Какво е усещането от първите репетиции?

– Във Варна не съм за пръв път, но наистина за пръв път свиря с оркестъра на Варненската опера. Познавам се отпреди с маестро Павел Балев, с когото имахме премиера в Германия. Сблъскването с една симфонична творба на Панчо Владигеров, написана за цигулка и оркестър, както и с обигран диригентски жест, който събира нещата заедно, е вълнуващо. Да, развълнувана съм, защото съм на родна сцена и ми предстои премиера.

– Предполагам, че рядко свирите български творби, но когато има такъв случай, подхождате ли по различен начин към тяхната интерпретация или професионалното Ви отношение е същото, както при всяко друго произведение? 

– И едното и другото. Отношението трябва да бъде професионално, но у мен всеки път нещо трепва, пробуждат се някакви усмивки от миналото и ме застигат мелодии, които напомнят за нашия фолклор и за всичко това, което сме ние, българите. Разбира се, че има такъв български елемент, но специално в този концерт той почти липсва, като изключим последната част.

– Концертът за цигулка и оркестър на Панчо Владигеров е знаков в много отношения – за пръв път е изпълнен от Берлинската филхармония, с него Панчо Владигеров като композитор и Любен Владигеров като солист записват първото българско участие в Залцбургския фестивал. И ето сега първата жена-концертмайстор на Виенската филхармония ще бъде солист на същия концерт във Варненския Великденски музикален фестивал. Любопитно е, от Вашата гледна точка на цигулар, как е написан този концерт, доколкото се знае, че в композирането му Панчо Владигеров е вземал предвид мнението на своя брат-близнак Любен Владигеров.

– Концертът е написан много удобно за цигулка, като изключим типичните „панчови модулации“, с които се изсипват тонове ноти и от мен, и от оркестъра. Като цяло музиката е приятна за свирене и наистина удобна за ръцете, което показва, освен намесата на Любен Владигеров, и чудесната симбиоза между двамата братя.

– Първите рецензии за концерта през 1921 г. говорят за мощни енергии и силно излъчване

– Всеки има своята интерпретация, но действително този концерт е зареден с много младежка енергия. Усеща се също влиянието на всички симфонии, които по това време Панчо Владигеров е изучавал и изследвал в Германия. В този смисъл концертът, създаден в началото на новия век, въобще не е чужд на западноевропейската музика, той е по-скоро чужд за българина, отколкото за западноевропееца. И въпреки тези особености произведението притежава собствен облик.

– Като професор по цигулка в Университета за музика във Виена, кои, според Вас, са най-удачните пътища за приобщаване на младите хора към високото изкуство? Модерни аранжименти, осъвременяване, необичайни визии и т.н.

– Това е основен проблем на класическата музика и на оперните театри днес. Класическите произведения не могат да се подмладят, освен ако ги съкратим, но лично аз не желая да свиря музика по съкратени формули, защото това е обедняване на човешкия дух и принизяване на човешката интелигентност. Не трябва да отиваме в тази посока. Смятам, че не бихме постигнали нищо с всякакви съкращения, компилации и други заместители. Съжалявам, ако мнението ми по този въпрос изглежда радикално. Убедена съм, че ако желаем дълбоко изкуство, трябва да се стремим към него, трябва да се стремим към дълбокото, не към плиткото. Плиткото е повърхностно. А за да се справим с проблема, че високото изкуство го няма или не е достатъчно като присъствие, трябва самите ние, музикантите, повече да го рекламираме. Имам предвид камерни формации, с които да се тръгне по училища, да се свири в приятни места, където се събират не повече от 50 души. Аз също участвам в много такива камерни формации и знам от опит, че това е добра реклама. Най-хубаво би било, естествено, музикалното възпитание да започва още в детска възраст със свирене на инструмент, посещения на симфонични концерти, оперни и балетни спектакли.

– Заплашена ли е класическата музика от изкуствения интелект? Научихме, че изкуствен интелект вече е дописал Десетата симфония на Бетовен, дори Дрезденската Земперопер ще постави творба по текст и музика на изкуствен интелект.

– Не знам какво да очакваме. Това, което разбрах в годините на ковид пандемията е, че livestreem излъчванията по internet на симфонични концерти и оперни спектакли, за да получат всички достъп до изкуството и поне глътка класическа музика, не са достатъчни. Живото преживяване е незаменимо. То наистина е безценно. Ето защо предполагам, че в бъдеще именно това преживяване ще се търси и оскъпява, защото ще става все по-рядко. А останалото ще бъде изложено на показ за по-голямата маса чрез уеднаквяване и дигитализация. Музиката е сътворена, за да направи една съкровена връзка между слушателя, изпълнителя и автора и този вертикал може да се осъзнае само от туптящи сърца и живи, а не изкуствени мозъци.

– Има ли нещо, което все още не знаете за класическата музика?

– С всяко ново произведение, което свиря, откривам нови неща и много се надявам това да остане винаги така. Всяко произведение е едно ново начало и нов път, който трябва да се извърви.

АЛБЕНА ДАНАИЛОВА е родена в София в семейство на цигуларя Боян Данаилов и пианистката Виолета Попова. Завършва НМУ „Любомир Пипков“ и НМА „Проф. Панчо Владигеров“ в София при Нели Желева и проф. Дора Иванова. Носителка е на награди от конкурсите „Светослав Обретенов“, „Млади музикални дарования“, „Ян Коциан“ и „Концертино Прага“ – Чехия, в Клостер Шьонтал – Германия, „Тибор Варга“ – Швейцария, „Виторио Гуи“ – Италия. През 2001 завършва Висшето училище за музика и театър в Рощок, Германия при проф. Петру Мунтеану и продължава образованието си в майсторските класове на Ида Хендел, Херман Креберс и др. Същата година е назначена на поста втори цигулар в Баварския държавен оркестър, където през 2003 става първи цигулар, а през 2006 – концертмайстор. През сезона 2003/2004 свири и в Лондонския филхармоничен оркестър. Албена Данаилова е първата жена, която става концертмайстор на познатия със своя консерватизъм оркестър на Виенската филхармония. Тя се явява и печели мястото след тежък конкурс през 2008, а след двугодишен пробен период е назначена официално на престижната позиция. От 2011 е водач на „Ensemble Wien“. Безспорен талант и изключителен професионалист, освен като концертмайстор, Албена Данаилова има успешна кариера и като солист, камерен музикант и професор по цигулка в Университета за музика във Виена. Концертира редовно в България, Германия, Израел и САЩ. Има записи за немското радио „Kultur“, Северогерманското радио, БНР и БНТ. Свири на цигулка Страдивариус „Ex-Haemmerle” от колекцията на Австрийската Национална Банка.

 

 

Калуди Калудов

ДА ВОДИШ ВИБРАЦИЯТА С МИСЪЛ

 ТЕНОРЪТ КАЛУДИ КАЛУДОВ разказва пред ВИОЛЕТА ТОНЧЕВА за интелекта, който е по-важен от гласа и може да превърне дефекта в ефект; влиянието на народното пеене върху българските тенори; незабравимите уроци на Никола Николов, пренесени от сцената и в педагогическата дейност на Калуди Калудов; грешната представа за събуден и несъбуден глас; любимият герой Де Грийо от „Манон Леско“ на Пучини; сравнението с Карло Бергонци и престижното място на Калуди Калудов в класацията на 10-те най-добри тенори в света; първата и последна среща с италианските клакьори; рисуването, с което певецът има какво да каже на своята публика; наградата „Феникс“ на Държавна опера Варна за 70-годишния му житейски път и блестящата 45-годишна кариера, свързана и с оперната сцена в родния град.

– Красотата на операта създават всички гласове, но все пак публиката поставя тенора на пиедестал. Любопитно е какво мисли за това един познат на целия свят тенор като Калуди Калудов.

– Това за пиедестала е много красиво казано. Наистина тенорът е глас, който винаги  печели със своя висок регистър. Той раздава лъчезарност на сцената и много любов, винаги играе любовници, приятели, женихи и т.н., така че сигурно това е една от предпоставките, които до известна степен правят тенора първостепенен. Но той не бива да се осланя на това предимство, защото интелектът е по-важен от гласа. Интелектът винаги може да обърне дефекта в ефект и да превърне дори грозния глас в един много кантиленен глас, който да създава емоции и да доставя удоволствие. Като певец, а и като вокален педагог, аз винаги поставям на първо място интелекта на човека. Погледнато професионално, в момента в който запява певецът, той усеща  вибрацията на гласа, която трябва да води с мисъл. Това наричам умение да пееш в хармония със себе си. С две думи не мога да го обясня, защото педагогиката е свързана и с показване, педагогът е длъжен да покаже как да бъдат покрити изискванията му. Така че техниката на пеене е проста, но не е достатъчна за изграждане на ярка кариера.

– Трябва ли да противопоставяме българските срещу италианските тенори, българските баси срещу руските, примерно, или всичко зависи от индивидуалността и школата, която формира и моделира певеца?

– Да, географската предопределеност има значение. В по-южните страни, като Испания, Италия, също България, се раждат повече красиви и богати гласове, в сравнение с други страни. Освен това бих казал, специално за българските тенори, че са повлияни от нашето народно пеене. Тази икономичност и дълга фраза, която притежава един български тенор, нямат тенорите от много други страни. Наблюдавал съм го неслучайно, тъй като винаги съм се интересувал от една по-дълга фраза в пеенето. Имам предвид, че зародишът на музикалната култура трябва да се търси във фолклора на нацията. Ако в испанския и португалския фолклор има много проточени и тъжни песни, а италианската музика изобилства с канцонети, то българските народни песни също се отличават със своя специфика. Баба ми казваше – викнал, та запял. И наистина, ако човек не викне и не провокира движението на изтичащата вибрация, той не може да продължи по-нататък.

– От Варна тръгва някога завидната кариера на тенора Никола Николов, между другото и с това, че запазва свежестта на гласа си до дълбока старост. С какво помниш Никола Николов, когото припознаваш като свой ментор?

– В началото моята кариера се разви толкова стремително, че ми се налагаше бързо да уча нови партии. Не беше никак лесно, едното научил, недоучил, трябваше да започвам другото, според договора, който бях подписал. Изпаднах в криза – високият регистър ми се струваше като космос, все едно да полетиш в космоса, без да имаш уменията на космонавт (засмива се). В това крайно тежко положение ми помогна бате Кольо, както го наричахме. Знаеш ли, мога да ти помогна, ми каза той, и аз веднага приех, защото не може да не повярваш на едно толкова чистосърдечно предложение. Никола Николов ми даде най-добрите уроци, като първо ме научи да пея още в 8.30 часа сутринта.

– 8.30, когато гласът още не е събуден?

– Няма събуден и несъбуден глас, всичко е въпрос на нагласа. В рамките само на 3 месеца, гласът и увереността ми се възвърнаха. Никола Николов насочи вниманието ми към аналитичността в пеенето, защото всяко нещо, което правиш, трябва да осмислиш, да осъзнаеш защо го правиш така, а не иначе. С Никола Николов много си говорехме за акустика, както и за толкова други важни неща в пеенето и резултатът не закъсня. Когато изпях Дон Алваро в „Силата на съдбата“, Никола Гюзелев дойде при мен развълнуван и ми разказа, че първоначално не могъл да ме познае заради перуката, после чул един брилянтен глас с чудесни фрази, приличал му на някого, но не можел да се сети на кого и чак накрая разбрал, че това съм бил аз. Предишната ми педагожка, доц. Лиляна Жабленска, ме поздрави за същия спектакъл и аз никога няма да забравя нейните думи: „Браво, момчета, страхотна работа сте свършили!“ Ето какво означава да си добър вокален педагог. Никола Николов измъкна от мен всичко, каквото трябва, той буквално ме извади като тапа от бутилката и аз винаги ще му бъда задължен за това. Трябва да призная, че след срещата с него не съм имал проблеми с пеенето. Спомням си едно представление на „Палячи“, в което изпях дългите фрази, както той ги пееше и се обърнах към него, за да видя реакцията му, а той ми изпрати въздушна целувка. Невероятен певец, велик педагог, истинско съкровище за българското оперно изкуство.

– Сега и ти, на свой ред, обучаваш млади таланти.

– Наскоро проведох майсторски клас с 16 души, като с всеки от тях трябваше да се занимавам по 40 минути всеки ден. Беше доста уморително, но когато накрая всички показаха много хубав напредък, се почувствах удовлетворен. Нормално е, трябва да вложиш труд, за да имаш успех. Това се отнася както за младия певец, така и за педагога. Работя обикновено с едни и същи певци от Полша, България и други страни, като всеки месец правя с тях 10-дневни майсторски класове. Постоянството и повтаряемостта са гаранция за добрия контакт между вокалния педагог и неговите възпитаници. И докато не ги изкарам на повърхността, не ги оставям – това е принцип, който винаги следвам, дори когато курсистите финансово са възпрепятствани да платят поредния си майсторски клас. Един хонорар повече или по-малко, няма да ме направи нито по-богат, нито по-беден. За мен като педагог няма по-добро възнаграждение от успеха на моите възпитаници.

– Кои бяха любимите ти герои?

– Моята любима роля, в която влагах много сърце, е Де Грийо от „Манон Леско“ на Пучини. Направих запис с фирмата Naxos на „Манон Леско“. Така се случи, че нашият прекрасен тенор и мой обичан колега Емил Иванов бил зает и отказал. Помислих си,  докъде я докарахме, българин българин да замества (засмива се). Нека по-често да се случва. Пял съм „Манон Леско“ в Нант, в Ла Скала. Продукцията на Ла Скала се пренесе в Триест, където бях поканен да пея три спектакъла, но преди генералната репетиция другият тенор се разболя и останах сам. Така пях Де Грийо от първия до десетия спектакъл. Партията ми харесва, защото е красива, а и защото е една от най-трудните в оперната класика. Когато се пребориш с една трудна роля, ти я цениш повече, обикваш я. Няма да забравя как в Триест, в същата постановка на Ла Скала, често се случваше на улицата някой да ме посочи: „Guarda, Guarda, eccolo il nostro De Grieux!“ (Ето го Де Грийо, итал.) Приятно е публиката да те разпознава, макар че след поредния спектакъл на едно и също заглавие това всъщност е съвсем нормално.

– Кога и с кого са те сравнявали?

– С Карло Бергонци през 1984 г. А през 1992 г. критиката в Лондон писа, цитирам: „След невероятния Юси Бьорлинг се роди един истински Де Грийо в лицето на българския тенор Калуди Калудов.“

– Сред 10-те най-добри тенори на XX век слушателите на предаването „Каста Дива“ по БНР класират 7 италианци, двама българи и Йонас Кауфман. Българите са Никола Николов и Калуди Калудов.

– Не знаех, ето че научих нещо ново за себе си, благодаря.

– Първият голям тенор Енрико Карузо е предпоследен в тази класация, което доказва за пореден път, че възприемането на изкуството е субективна и променлива величина. Въпросът ми е – как се отнасяш към славата?

– Аплодисментите са логичен завършек на труда на певеца и съответстват на вложените от него усилия. Тук ще споделя нещо много интересно. Моят дебют в Ла Скала беше с Форесто в операта „Атила“ на Верди. Знаех, че първият тенор, който е пял тази партия в Ла Скала, е бил освиркан. Изслушах записа и се запитах, аз ли пък съм по-добър от него. Преди да изляза на сцената, при мен в гримьорната влезе някакъв човек и ме предупреди, че ако искам дебютът ми в Ла Скала да има успех, той и неговите хора ще се погрижат, а тарифата е такава и такава. Отговорих му, че както съм дошъл, тъй мога и да си замина, така че неговата оферта за аплодисментите въобще не ме интересува. Излязох на сцената, изпях първата ария, публиката ревна браво, изпях и стретата, за която получих още повече браво. След третия спектакъл същият този човек ме потърси отново, този път за да ми каже, че няма нужда нищо да плащам, защото съм голям певец.

– Бог явно обича талантливите, защото често ги дарява с повече от една дарба. Как откри влечението си към изобразителното изкуство?

– По време на ковид пандемията се заседях вкъщи и започнах да рисувам, най-напред едно, после две, после три дървета и така гората започна да се разраства (смее се).  Като морско чедо много ме вдъхновява да рисувам и море – разбити вълни, как летят морските пръски от тези вълни, да рисувам фарове, крайбрежие. Харесва ми да се занимавам с графика и съм щастлив, че открих за себе си още едно изкуство. Смесвам техники – графика, сух пастел, мокър пастел. Направих изложба в Старозагорската опера, която имаше голям успех, а през тази, юбилейна за мен година, ще поканя на изложба и моите съграждани във Варна. Имам какво да кажа още на своята публика – на тези, които ме обичат и които ме помнят като един добър певец.

– И Варненската опера помни Калуди Калудов, когото на специална церемония на 8 април ще удостои със своята награда „Феникс“ 2023 за звездното вокално и артистично присъствие на българската и световната сцена в над 60 централни тенорови партии. За творческите и човешки пътища, които в блестящата 45-годишна кариера винаги връщат именития тенор от Ковънт Гардън, Виенската Щатсопера, Метрополитън опера или някой друг престижен театър, в родния град и във Варненската опера. Награда „Феникс“ за 70-годишнината на Калуди Калудов – посланик на българската оперна култура по света.” (Цитат от Грамотата, която придружава статуетката „Феникс“ – награда на Държавна опера Варна).