Българката, която променя света с документална фотография

Фотожурналистът Светлана Бахчеванова за работата й по глобални проблеми

Световни звезди зад обектива си дават среща в София. Една от тях е Светлана Бахчеванова, която от години живее и работи в САЩ и нейни снимки от горещи точки на света са публикувани от световни медии. Поводът й да се завърне на родна земя е първата международна фотографска конференция, състояла се на 12 януари в София.

Светлана Бахчеванова е жена, която има с какво да се гордее. Не  просто успял човек, защото успехът винаги е в минало време. Тя е човек, който работи в настоящето и за бъдещето. В България е работила като активен фотожурналист за вестник „Демокрация” и БТА с ясна позиция и смели репортажи. Нейни репортажи от войната в Косово в началото на  90-те години са сред първите публикувани в световните агенции, документиращи зверствата случващи се там. Както тогава, така и сега човешкото достойнство и човешките права са във фокуса на нейната дейност и като фотограф и като издател. Тя  основател на издателство FotoEvidence, създадено като платформа за подкрепа и работа с млади, смели и активни фотографи работещи по темата за защита на човешките права и човешкото достойнство по цял свят.

Когато всички са щастливи – не се случва нищо

Светлана започва да се интересува от фотография преди 1989 година, но не и от документалната. Както тя казва – тогава всички е трябвало да изглеждат щастливи и нищо не се е случвало. На практика фото журналистиката е служела като политическа пропаганда.

Затова тя се насочва към актовата фотография. „Фотографирах голи тела, предимно мои приятелки. Не избирах жени, които са съвършени, исках да са такива, каквито са”- споделя Светлана. Неочаквано за самата нея, откровените й снимки имат успех и тя е канена на изложби извън страната.

Всичко обаче се променя през 1989 година, когато Светлана става част от екипа на вестник „Демокрация“. Носи камерата непрекъснато със себе си. „Имах нуждата и смятах че е важно да регистрирам всичко, което се случва. Историята ни” – допълва тя.

Йордания – Окупирани удоволствия

Не си тръгват понякога цели денонощия от редакцията. Когато вестникът започва да издава за първи път разказите на политически затворници, Светлана заснема портретите им  докато те разказват за преживяното от тях по време на режима. Светлана научава факти, за които нито тя, нито голяма част от обществото ни подозира. Това я мотивира още по-силно да се занимава с документална фотография и да заснема несправедливостите, с които се среща.

Прекалено добра, за да е жена

„Това, което видях просто спря дъха ми… Хиляди, хиляди хора…“ Това е гледката от сцената, построена до Орлов мост за първия предизборен митинг преди първите демократични избори, които се провеждат в България.

Светлана и нейните колеги , които отразяват митинга са притеснени, че няма да дойдат достатъчно хора, но хилядите, които са там надминават очакванията им. Тя прави това, в което е най-добра: снима ги. А на следващия ден снимката й е на цялата първа страница на вестник „Демокрация“.

Малко след като тази снимка е публикувана, Светлана среща Блага Димитрова. Представят я на писателката като „момичето, което е направило тази снимка.“ Димитрова й казва учудено „Не си представях да е жена”.

Скоро след демократичните промени Светлана заминава извън страната, където наред с работата в издателството и FotoEvidence започва работа по дългосрочни проекти по теми, които отдавна я вълнуват.

Индианци и комунизъм

Голямото послание на фотографията на Светлана и на мисията на издателството й е, че да си космополитен не означава да забравиш корена си, а да умееш да приемаш проблемите на другите като свои. Защото несправедливостта няма етническа или религиозна принадлежност. Тя е част от живота и всеки прави избора си дали да се бори с нея – или не.

Нова Зеландия – Осъден

Развълнувана от съдбата на индианците „Лакота” в Южна Дакота, Светлана решава да разкаже историята им. Те обаче са изключително недоверчиви към всеки бял човек. Неочаквано дори за самата Светлана това, което ще й отвори вратите там е… комунизмът. Местният й водач казва на индианците, които те посещават че тя идва от комунистическа страна. Това моментално убеждава „Лакота”,че тя не е враг и също като тях знае какво е да бъдеш онеправдан.

Според Светлана, ключът към успешния фотографски проект е изграждането на доверие. Това се постига най-често с помощта на местен, който успява да те “внедри” в общността.

Такъв е случаят с три от най-успешните й проекти, довели до реална промяна в Перу, Папуа Нова Гвинея и Сенегал.

Всяка година издателството на Светлана за документална фотография публикува фотокниги, които отразяват обществен или социален проблем. Три проекта са особена гордост за Светлана и екипа й, като те успяват да донесат реална промяна или поне полагат основите към подобряване на ситуацията. 

Коиса проектите и техните фотографи

„Alight inside” на американската фотографка Даниеле Виласана представя живота на транссексуалните жени в Перу, които са стигмазирани и напълно отхвърлени от семействата им и обществото. Лисата на разбиране в перуанското общество обаче е фатален –  момичетата нямат къде да се лекуват и повечето не надживяват 30 години.

Това се променя след издаването на книгата – лекари от най-голямата болница в столицата Лима си признават, че преди да видят кадрите на Даниеле, издадени от FotoEvidence не са имали никаква идея какви са проблемите на трансжените и веднага организират откриването на  кабинет, където те да могат да получат медицинска помощ без да се притесняват.

Даниеле е прекарала три години в Лима, за да може да запечата истинския живот на тези момичета. 

Другите две големи постижения за Светлана и издателството й се случват в Папуа, Нова Гвинея и Сенегал. В Папуа изнасилването, горенето на клада и рязането накрайници на жени са ежедневие.

След  като FotoEvidence издава книгата „Clying Mari” (Mari- на местния език означава “жена”) на фотографа Влад Сохин, която документира разказите и белезите на жени, преживели това насилие, престъпленията се криминализират от нововъведения закон и извършителите им отиват в затвора.

Иран – Живот по време на война

Проектътна Марио Крус Книгата  „Съвременни роби” в която става въпрос за Сенегал,   успява да освободи над 2000 деца от т.н. дарас – фалшиви религиозни училища, където момчета между 7 и 13- годишна възраст са жестоко експлоатирани. Те са взимани от бедни семейства с обещание, че ще получат образование, но вместо това са оковавани във вериги или принуждавани да събират с просия по улиците  непосилната за Сенегал сума от 8 долара на ден. Ако не успеят да се справят, те са жестоко малтретирани, бити, изнасилвани.

 „Поставихме основата една несправедливост да бъде прекратена” казва Светлана, като допълва, че промяната не се случва веднага. Тя е процес, но съществуването дори на една книга е малка победа. И допълва, че липсата на информация прави обществото невежо и го осакатява.Също така смята, че документалната фотография може да допринесе към промени, защото от опит знае, че снимката е доказателство. И в някои случаи –  то наистина е неопровержимо.

„Необходимо е образование на обществото. И аз смятам, че ние допринасяме с това да образоваме обществото, кое е редно и кое не. Търпимост, толерантност. Липсата на толерантност е нещо, което смятам за много важно и което мисля, че липсва в България. Има недостатъчно равенство между жените и мъжете. Има много насилие срещу жени. Някак си не е редно. Тук мъжете смятат,че те притежават една жена, което е много стар модел. Вече няма жени, които да са готови да бъдат притежавани. Специално тези, които искат да правят нещо с живота си.

В момента по цял свят жените се борят за равенство и да имат еднакви възможности. И затова реших да създам награда специално за жени-фотографки, защото знам, че в България има много добри фотографи – жени.

Източник: bTV,Vesti,снимки: Facebook

Avatar

About Златка Вълканова

View all posts by Златка Вълканова →